Когато след 1944 г. започват разговорите и пазарлъците между Сталин, Тито и Димитров за Балканска федерация, Тодор Живков още е пале в политиката.
Той става първи секретар на ЦК на БКП през 1956 г. и министър-председател през 1962 г. и след това се среща няколко пъти с Тито, но по собствените му думи не се наема да прави цялостна характеристика за личността му.
Признава, че въпреки усилията му срещите с маршала, общо взето, не излизат извън рамките на официално възприетите политически и дипломатически канони.
Първата среща между Живков и Тито е през септември 1956 г. Нашият човек е първи секретар на БКП. Явно югославската страна гледа снизходително на нейния партиен водач, защото се налага българите да заминат като парламентарна делегация, водена от Тодор Живков.
“В своята реч там аз изразих задоволството си, че даваме тласък на развитието на дружбата между България и Югославия. Че нашите връзки все повече се разширяват”, пише Живков в мемоарите си.
Тито обаче се държи подчертано пренебрежително към Тодор Живков, дори нагло.
Стараеше се да
“ухажва”
Георги Чанков,
както и да създава противоречия в нашата делегация. (Чанков по това време е първи зам.-председател на Министерския съвет - бел. ред.) Живков пише, че Тито не успял в това ухажване. Чанков не се поддава на провокацията, държи се достойно...
Това няма да попречи на Тодор Живков на пленума през 1957 г. да отстрани Георги Чанков от всички постове.
През 1963 г., Йосип Броз Тито начело на официална делегация прави посещение в България. Двамата с Живков водят “обстойни и до голяма степен откровени разговори”.
Организиран е голям митинг в зала “Универсиада” в чест на Тито и придружаващите го. “Обръщахме се към хората от делегацията като към скъпи гости и приятели от братска страна. Въпреки това противоречията по македонския въпрос останаха”, казва Живков.
Според него, връщайки се в Югославия още на летището в Белград, Тито говорил за постиженията на България и колко тя била отишла напред. И че Югославия имало какво да научи от българите.
“Същевременно “сблъсъкът” по така наречения македонски въпрос оставаше, макар че отношенията ни започнаха да се подобряват”, пише Живков в спомените си.
Последната среща между него и Йосип Броз Тито е в Хелзинки, където на 1 август 1975 г. правителствени ръководители от 33 европейски страни, Канада и САЩ подписват заключителния акт на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа.
Тогава Живков е
на 64 години,
а Тито - на 83
Вече във финландската столица югославяните предлагат двамата ръководители да се срещнат в резиденцията на Тито. Оправданието на съседите е, че и за президента, и за готвеният негов заместник Едвард Кардел би било допълнително натоварване да отидат до друго място.
Българите приемат предложението без други уговорки. “За тази среща в България бяхме извършили всестранна и задълбочена подготовка - пише външният министър Петър Младенов в мемоарите си. - Надявахме се и имахме пълна готовност за провеждане не само на обикновени разговори, а за достигане на финални резултати.”
В югославската резиденция в Хелзинки българската делегация е посрещната от заместника на Тито Едвард Кардел и министъра на външните работи Милош Минич. Българите са въведени в салона за разговори, а на Младенов му прави впечатление, че Кардел изглежда доста по-зле от Тито, за чийто наследник се готви.
След обичайните поздрави и коментари за съвещанието и необичайните за Хелзинки горещини маршалът открива срещата и веднага казва, че тяхната позиция ще бъде изложена от Кардел и Минич.
Българите са разочаровани. Те искат сериозни разговори между Живков и Тито по най-важните проблеми между двете държави. Вместо това са длъжни да изслушат двама души, възгледите на които за двустранните отношения са им добре известни. Югославяните явно нямат желание, а може би и интерес да се разсече “гордевият възел” между двете съседни страни.
Живков се навежда към външния си министър и тихо го пита как да постъпят при тази ситуация. Младенов също тихо му казва, че нямат избор и трябва да приемат предложената от съседите процедура.
Той предполага, че предвид здравословното състояние на Тито югославската страна е решила той само да присъства на разговорите, без пряко да се ангажира с дискутираните проблеми.
Първи говори Кардел, след него и Минич. Българската делегация не чува и не научава нищо ново. Изложеното от двамата ръководители е до болка познато, без никаква гъвкавост и конструктивност.
След тях Живков прави изложението си на българската гледна точка по проблемите между двете страни.
Срещата
приключва вяло
Тито я закрива и с това неговото участие се изчерпва.
Съмнения налягат Петър Младенов - дали не е било грешка съгласието да отидат на тази среща, защото хората в България ще прочетат за нея, но сигурно ще останат разочаровани от нейното безсмислие.
На връщане към българското посолство Живеков кани Младенов в своята кола и го пита какво мисли за срещата. “Ние отидохме с добре разработена и конструктивна програма - казва министърът. - Но след като видах с очите си здравословното състояние на историческите ръководители на Югославия Тито и Кардел, мисля, че на този етап двете страни изпуснаха последния влак и последната възможност за постигане на разбирателство...”
Живков изслушва
думите му с
мрачно мълчание
Като външен министър от 1971 г. Петър Младенов се среща с няколко свои сръбски колеги - Тепавац, Върховец, Минич, Лазар Мойсов, Будимир Лончар, Раиф Диздаревич.
Най-драматични са взаимоотношенията му с Лазар Мойсов, който по-късно става държавен глава на Югославия.
На една среща в Ню Йорк по време на сесия на ООН Мойсов моли Младенов да останат само двамата. “Проблем за преводач не съществуваше, тъй като той беше учил в българско училище и в Софийския университет и говореше много добре литературен български език”, уточнява Младенов.
Лазар Мойсов се оплаква, че френски вестник, който коментира македонския въпрос, отпечатва факсимиле от документ, където Мойсов собственоръчно написал, че е българин. За него това било голяма обида и обвинява Младенов, че в София нарочно изровили този документ от архивите на СУ, а МВнР организира публикуването му, за да го дискредитира. Мойсов обаче не оспорва достоверността нито на документа, нито на подписа си.
Младенов отговаря, че
българските власти
нямат нищо общо с този случай.
Мойсов отмъщава на колегата си по време на балканска среща на външните министри в Белград. В последната вечер вече като държавен глава на Югославия Лазар Мойсов дава официален прием.
На него той сяда в единия край на големия салон и пожелава да се срещне и разговаря с всеки един от балканските министри. Мойсов обаче пренебрегва протокола и нарежда представянето им да става по обратния ред на азбуката, като се започне от турския външен министър. Целта е съвсем прозрачна - последни да останат представителите на България и Албания.
Мойсов разговря с турчина около половин час. Толкова отделя и на румънеца. При гръцкия министър Папуляс залата е полупразна, а докато двамата разговарят, в нея остават само келнерите.
“Скоро дойде представител на протокола да ме покани, но аз отстъпих реда си на албанския колега Малиле, като поисках да покажа, че с такива дребни и нескопосани игри Мойсов не може да ме уязви”, разказва Петър Младенов.
Когато българинът застава пред Мойсов, салонът е съвсем празен. На лицето на държавния глава цъфти победоносна усмивка. Младенов взема предложената му чаша, казва “наздраве” и си тръгва. Двамата нямат за какво да си говорят.
Което е много тъжно за две съседски държави...
Очерка подготви
ПЕНЧО КОВАЧЕВ
