Широка, мустаката, обезоръжаваща усмивка. Това е първата асоциация с образа на Максим Минчев. Втората асоциация при споменаване на неговото име автоматически е нещо, свързано с пътешестване. Пътувал съм с много хора по света, но Максим беше най-сладкодумният разказвач, когото съм срещал. Описвайки някакво място, той сякаш те угощаваше със знанията си. Светът около него винаги бе по-цветен, по-симпатичен и ведър.
Спомням си едно забавно наше приключение из Югоизточна Азия, когато в един неочакван момент двамата се оказахме заедно в болница. Легло до легло, крак до крак. Бяхме на разходка със слонове из джунглите на Лаос. Докато аз се опитвах да пазя баланс на главата на една разлютена слоница, той пътуваше с царствената осанка на индийски махараджа в дървено седло, прикрепено към гърба на друг, по-кротък слон. Беше страшно забавление, но в крайна сметка и за двама ни завърши с неприятен инцидент. Пукнахме по един ляв глезен. Аз се строполих от моята слоница в края на пътуването, възгордял се от новопридобитите си умения, а Максо не улучи добре стъпалото на дървената рампа, от която трябваше да слезе. Вместо да пием шампанско с останалите приятели от групата, с него седяхме, вдигнали крак с подпухнали от вътрешните кръвоизливи глезени. И другите не пиха шампанско, защото ледът отиде за компреси на нашите крака, докато чакаме транспорт до най-близкото медицинско заведение. Закараха ни в някаква болница край Луанг Прабанг, където веднага докторът ни прати на рентген заради съмнения за фрактура. Куцукайки с Максим се отправихме към въпросния кабинет, където отпред заварихме дълга опашка от чакащи за снимка. Интересното бе, че всички там си играеха с едно невръсно хлапе и всеки, който влизаше за в кабинета предаваше детенцето на следващия по реда. Оказа се, че това е синчето на рентгеновия лаборант, който няма на кого да го остави и за да не стои детето вътре при опасното лъчение, пациентите отвън го забавляват. Хлапето моментално хареса Максим, който вероятно го впечатляваше с размерите си, а освен това му правеше смешни муцуни, и то веднага отиде да си играе с него. Повече никого другиго не искаше да погледне. Накрая едвам го прилъгахме нещо, за да може Максо да влезе за снимка.
Покрай суматохата в болницата, оказа се, че са ни объркали рентгеновите снимки, та се наложи жена му на Максим да влезе при доктора и да сложи ред в тая какафония. Взе двете снимки, погледна ги срещу светлина и отсече: Това е на този господин, а другата е на онзи господин на съседното легло. Лекарят я попита дали е сигурна и тя отвърна, че винаги е сигурна чий глезен е на собствения й мъж. Смяхме се много, а и Маким не спираше да се шегува. Бинтоваха ни, изписаха ни болкоуспокояващи и ни изпратиха да си вървим, но навън детенцето на рентгенолога видя Максим и пак се прилепи за него. С голям зор се измъкнахме. По принцип Максим имаше невероятен подход към дечурлигата. Не знам как винаги успяваше да ги спечели толкова бързо. Може би с тази негова голяма усмивка, с която пленяваше и нас, възрастните.
Максо обичаше да снима детски физиономии, където и да обикаляше по света. Бе истински запален фотограф и рядко изпускаше фотоапарата, но особено любимо занимание му бе да улавя най-естествените детски емоции. Снимаше им лицата в едър план – ухилени, сополиви, гуреливи, ококорени в почуда, омазани до уши, но сияещи в невинна чистота... Максим дори направи изложба точно с такива кадри, от които всъщност личеше най-вече какво голямо искрено дете живее някъде в сърцето на този наш любим спътник в пътешествията.
Това като че ли несекващо детско любопитство към света се четеше между редовете в неговите пътеписи и книги. В характерния си стил той описваше навиците и привичките на хората, храната и напитките им. Винаги намираше някакви хора по света, с които се сприятеляваше. После, ако му се наложеше да мине пак по тия земи, ходеше да ги търси.
През 90-те, когато пътуванията до Брюксел не бяха толкова казионни и протоколни, той обожаваше да се отбива в една и съща таверна на име „При Папи”. Години наред всеки българин, който отидеше при тоя Папи с вълшебното изречение „Максим Минчев ти праща поздрави”, получаваше автоматично отстъпка. Максим бе един великолепен епикуреец с очарователно чувство за хумор. Обичаше да се шегува, а и държеше на майтапи. Тези от калибъра на Соломон Паси му бяха любими. Например какво биха казали за Максим известни пътешественици, ако го познаваха. Когато се запознахме с Максим Минчев, той вече бе открил почти всичко, без Америка, би казал Христофор Колумб. А Марко Поло би отбелязал, че Минчев му е показал най-прекия път до Индия. Благодарение на рецептите в пътеписите на Максим станах човекоядец, би отметнал най-вероятно изследователят на папуасите Миклухо Маклай.
Максим наистина бе пътешественик по душа и номад по призвание. Задържането на едно място, липсата на движение го затормозяваше. Той се гордееше не толкова с броя на чуждите държави, които е посетил, а с това, че е бил във всички български градове, изкачил е всички върхове на територията на страната, влязъл е във всички пещери и манастири на България.
В книгите си „18 екватора”, „Три мусона”, „Възторгът на Марко Поло”, „Късметът на Липтън”, „47 по Гринуич”, „Alo Boo Safari”, "Дюна 45" и „Търсачи на миражи” той не се уморяваше да разказва впечатленията си. Така, четейки ги, всеки, който не познаваше Максим лично, можеше да се радва на това удоволствие да пътешества в неговата компания. Да черпи от неговата усмихната любознателност.
Чух го за последен път преди месец. Обади ми се да ми каже, че вече е готов с книгата си за Африка, на която ме бе помолил да съм редактор. Разбрахме се да се видим, за да ми даде ръкописите, които нямах търпение да прочета, защото в тях разказваше за любимите ни Судан и Етиопия, за дюните на Западна Сахара и джунглите на Габон. Но вместо това замина без да се видим повече. Пое на най-дългото си пътуване.
Нека да му е светло по пътя.
