Някои от "превратаджиите" разговарят чрез писане
Георги Атанасов и Георги Йорданов са последните живи мохикани от най-висшето ръководство на БКП и държавата преди 1989 г.
Последно Атанасов беше член на Политбюро и министър-председател. Последно Йорданов беше кандидат-член на Политбюро и министър на културата, науката и просветата в правителството на Атанасов. Подчинен му беше Владимир Живков като шеф на отдел “Култура” в ЦК на БКП. Георги е кум на Владко на сватбата му с плевенската красавица Маруся Мирчевска.
Георги Атанасов никога не е разказвал подробно - писмено или устно - за подготовката и провеждането на пленума на 10 ноември 1989 г., на който от власт беше свален Тодор Живков.
Отказа интервю и на сегашната ми покана. Живее с Ани Спанчева, някогашен зам.-министър на народната просвета, и не ходи никъде.
Георги Йорданов написа три тома с общо заглавие “Притаени мигове”. Третият том - “Поврати”, излезе на пазара преди седмица. В него авторът разказва нови подробности около заверата на 10 ноември.
Един от главните “превратаджии” е Георги Атанасов, тогава пряк шеф на Магучий. Магучий е прякор на Георги Йорданов, измислен му от проф. Чавдар Добрев.
Йорданов почти не пропуска културно събитие в столицата - театрална премиера, представяне на книга, изложба, концерт. Всички се отнасят подчертано доброжелателно с него.
Ето част от книгата на Георги Йорданов “Поврати”, в която и двамата с Атанасов са участници в събитието, променило България и хората ѝ.
...На другия ден (3 ноември 1989 г. - бел. ред.) премиерът Георги Атанасов ме покани в кабинета си. На бял лист написа: “Адаш, тези дни ще има заседание на Политбюро, на което началството ще подаде оставка. Мисля, че е добре да се изкажеш”. Поклатих глава за съгласие.
Часове след това и Андрей Луканов поиска да се срещнем. Предложи да разговаряме в коридора на Министерския съвет. Съобщи, че на срещата между Тодор Живков и посланика на СССР Виктор Шарапов Живков казал: “По-добре е да си подам оставката”. Шарапов му отговорил: “Това ви прави чест и ще бъде много достойна постъпка”.
А. Луканов продължи: “Така че на предстоящото заседание на Политбюро преди насрочения за 10 ноември пленум трябва да очакваме др. Тодор
Живков
официално
да обяви
оттеглянето си
Надявам се, че и ти ще се изкажеш в подкрепа на това му решение”.
(...) В 16 ч в зала “Георги Кирков” на Партийния дом се състоя тържествено събрание по случай годишнината на Великата октомврийска социалистическа революция. Докладчик беше Гриша Филипов - член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. С Андрей Луканов бяхме на втория ред, непосредствено зад Тодор Живков и посланик Шарапов.
Преди откриване на тържественото събрание забелязах промяна в настроението на Тодор Живков. Той бе смръщен. Поздрави участниците в деловия президиум необичайно хладно. Прецених, че е потънал в дълбок размисъл във връзка с решението да се оттегли от властта, което обявил пред съветския посланик.
След доклада приветствено слово произнесе посланикът на СССР Виктор Шарапов. Слушах разсеяно неговата реч. По едно време Андрей Луканов ме побутна, надвеси се и ми прошепна: “Разбра ли? Шарапов изобщо не произнесе името на другаря Живков”. Сепнах се. Това ставаше за пръв път.
Във всяка публична изява на ръководители на СССР или на техни посланици в София се съдържаха и похвални слова за нашия първи партиен и държавен ръководител.
Живков излезе навъсен от събранието. Покани посланик Шарапов да го последва за разговор. Съзрях и бившия посланик на СССР в България Владимир Базовски. С него бяхме в близки отношения. Видя ми се коренно променен. (...)
Вечерта в 18 ч посланик Виктор Шарапов даде голям прием в посолството на СССР. Тодор Живков се появи със закъснение, придружен от внучката си Жени Живкова. Внимателно го наблюдавах. За пръв път той не беше одухотворен. Почти не разговаря с присъстващите и се оттегли с посланик Шарапов. Може би и поради слухове за неговата оставка приемът приключи без обичайното бодро настроение. (...)
В съответствие със строгата партийна дисциплина и многогодишната практика пленумите на Централния комитет преутвърждаваха решенията на Политбюро.
Така беше и на заседанието на Централния комитет на БКП, проведено в Дом 1 на комплекс “Бояна”. В книгата “Откровения” подробно описвам събитията на 10 ноември. Ще припомня само, че на предобедното заседание Тодор Живков повтори основните моменти от тезисите за насрочения пленум, които бяха публикувани на 29 октомври във вестник “Работническо дело”. Изказаха се само няколко другари.
Заседанието
протече вяло
Слуховете за решението на Политбюро от предната вечер бяха вече известни за по-голяма част от участниците във високия партиен форум.
В 15 ч започна закритото заседание на Централния комитет, ръководено от Георги Атанасов. Димитър Стоянов прочете предложението на Политбюро за смяната на генералния секретар. Изказаха се няколко души, които подкрепиха оставката на Т. Живков.
Но акад. Николай Ирибаджаков предложи поради изключителната важност на длъжността генерален секретар окончателното решение да се вземе след двадесетина дни на друго заседание на Централния комитет.
Даде се почивка. Оживлението бе необикновено. Академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров и Панталей Зарев ми казаха, че са отказали на Тодор Живков да се изкажат. Акад. Илчо Димитров ми съобщи, че за същото агитира и Гриша Филипов. Героите на социалистическия труд Ради Кузманов, Стефан Рангелов, Константин Джатев и Тенчо Кънев също отказали на Милко Балев да се изказват.
Георги Атанасов не даде думата на Тодор Живков. Непоклатимият досега лидер изпадна в жалко положение. Главата му клюмна, устните му увиснаха. Неговият блуждаещ поглед изразяваше изненада, объркване, дълбок духовен потрес.
Той едва ли чу
благодарствените
думи
и високата оценка,
която му даде неговият довчерашен подчинен Петър Младенов, заменил го вече на най-високия пост.
На последвалото заседание на Политбюро на ЦК на БКП новият генерален секретар Петър Младенов предложи и ние решихме на Тодор Живков “да се предоставят за обитаване служебна вила в Бояна, лека кола и шофьор, сътрудник, охрана и две лица за здравно и битово обслужване. Пенсията му да е равна на заплатата, която получава като председател на Държавния съвет на НРБ”.
Начаса освобождаването на Тодор Живков се превърна в мощен политически и информационен взрив. Продължава да се пише и разказва кой и кога е узнал за голямата новина, породила небивал отглас и силна обществена възбуда в столицата и цялата страна.
Десети ноември се превърна в крупно политическо събитие, в исторически факт. Вече три десетилетия се разпространяват истини и измислици за дълбокия обрат в ръководството на управляващата партия и на държавата.
Впоследствие и до днес немалко люде, еднакво посредствени и плахи, се самовеличаят като неустрашими борци срещу Тодор Живков и бившата власт. Нововъзникнали ръководни лица в ДПС продължават да се хвалят, че свалянето на Т. Живков се дължи на реакцията на турския етнос срещу възродителния процес...
право на обжалване
Пред падналата завеса (края на пленума - бел.ред.) останаха само грохналият под тежестта на своята възраст и бремето на властта Тодор Живков от с. Правец. И пренебрегналият своето бъдеще 56-годишен Георги Атанасов от с. Православен. Нямаше какво повече да си кажат след финалните непротоколирани реплики в президиума.
- Георги, добре ще е да ми дадеш думата да кажа и аз нещо.
- Вие вече говорихте 2 часа. Не може повече.
- Добре, добре, както кажеш...
Тръгнаха си мълчаливо гърбом. Единият “на заслужен отдих без право на обжалване”. Другият - към “незаслужен отдих без право на надежда...”.
Откъс от книгата на Валентин Караманчев “Брашнен чувал”, който присъства на пленума. Авторът е дългогодишен шеф на книгоиздаването в България.
