0 лв. е помощта за тях заради коронавируса, никой - нито у нас, нито в Европа, не се интересува как те оцеляват
През далечната 2003 г. царят събра на паметна среща всички издатели на медии по онова време. Буквално всички, затова и срещата беше историческа. През трите часа, отделил от всекидневието си на министър-председател, внимателно изслуша всеки, пожелал да говори.
17 години по-късно, ако някой незапознат с т. нар. българска медийна среда беше попаднал на подобна среща, би заключил тъжно, че българските издатели рязко са изчезнали и са се свили до 4-5 души.
Героите от първата среща не са се променили кой знае колко - оцелелите продължават напред, други спряха своите издания, трети започнаха да пишат романи вместо вестници. Втората среща се състоя миналата седмица, организирана от евродепутатката Елена Йончева. В нея се съгласява да участва и еврокомисарката Вера Йоурова, за да разбере проблемите на медиите у нас и да се опита да им помогне. Направи го дистанционно - чрез видеовръзка от Брюксел, заради заплахата от коронавирус. Впрочем онлайн участваха и останалите гости от чужбина - все имена от организации, които внушават респект: румънската евродепутатка Рамона Стругариу от групата “Обнови Европа”, представителят на “Репортери без граници” Павол Шалай, ръководителят на отдел “Информационно общество” в Съвета на Европа Патрик Пенинкс.
И както може да се очаква от тези хора, които са достатъчно далече от България, те говореха общо и скучно за европейски механизми, стандарти, обещаха резолюции, декларации и разбира се, създаването на някакви специални комисии към Европейския парламент в бъдеще.
Животът отдавна е доказал, че
декларациите по
принцип нямат
практическо
отражение
върху реалността, освен да успокоят гузната съвест на подписалите я - един вид, че и те са активни с нещо. За специалните парламентарни комисии само ще цитирам Силвия Великова от БНР, също поканена на конференцията на Йончева: “Никой така и не разбра защо радиото спря за 5 часа. Въпреки всички комисии и институции, които се занимаваха с това. Специално създадената комисия в Народното събрание съобщи само, че радиото е спряло. Нещо, което всички вече бяха чули.” Защо комисията в ЕП да е по-различна от българската?
Голямата изненада на срещата обаче бяха не толкова чужденците, поканени да легитимират т.нар. дискусия за свободата на медиите, а внимателно подбраните твърде малко издатели и журналисти.
Галя Прокопиева, чийто съпруг е собственик на “Икономедия” (“Капитал” и “Дневник”), разказа лична история за съдебното преследване срещу семейството ѝ и запорираните им сметки. Не спомена, че разследването е за друг бизнес, несвързан с издателството. Стояна Георгиева (сайтът “Медиапул”) коментираше чужда история - за Нова тв. Сред останалите гости оратори бяха Къдринка Къдринова от Съюза на българските журналисти, Светослав Терзиев от в. “Сега” и Силвия Великова. Толкова!
Вероятно заради това усещането от тази среща беше като от партийно мероприятие, което дори и не си поставя за цел да говори обективно, камо ли да обсъжда свободата на медиите. Защото повечето медии ги нямаше.
И вероятно пак заради това Вера Йоурова, комисар по ценностите и прозрачността, обясни по принцип как днес няма страна, в която да не се наблюдава риск за журналистите, и колко е важно на журналистите да бъде осигурена защита при съдебно преследване. Колко са те у нас, никой нито попита, нито уточни. Разбира се, без издателското семейство.
През това
време у нас:
- пуснаха на свобода бияча на разследващия журналист Слави Ангелов;
- никой не разследва фалшивите сайтове. Вероятно за да няма обвинения в съдебни репресии срещу журналисти, знам ли? В петък Бойко Василев свенливо поиска един от тримата отровни революционери Арман Бабикян да си признае, че два от тези сайтове са негови. Пиар специалистът, за когото “24 часа” откри през 2018 г., че плаща за хостинга на поне два от тези сайтове, много, много бързо се измъкна, че управляващите много търсили тази негова собственост, но не я открили.
Не само тези сайтове обаче освен че пускат лъжи, крадат безогледно от качествените медии, не плащат нито авторски права, нито хонорари и заплати. Не плащат и обезщетения, когато са осъдени и глобени за лъжите си, защото никой не може да стигне до реалните им собственици. Така от личен опит обясни Деси Банова- Плевнелиева пред “24 часа”, която е готова отново да съди жълти издания, обявили, че тя и съпругът ѝ, президентът Росен Плевнелиев, са пред развод;
- печатни медии затвориха, други минаха онлайн, трети - особено регионалните и списанията, излизат, когато намерят пари, а собствениците им търсят страничен бизнес, за да изхранват семействата си. Примерно издателят на в. “Нов живот” Иван Бунков започна да се занимава със земеделие. Всичко това се случи по време на извънредното положение с коронавируса;
- пак по това време електронните медии намалиха състава си с по 30% или пуснаха много от служителите си в отпуск;
- рекламата ще има спад от 10% за 2020 г., но в печатните медии тя се сви още по-драстично, съобщиха от Българската асоциация на комуникационните агенции. Спадът в печата е от миналата година, когато всички останали медии се радват на ръст от 11%. Пандемията от коронавирус влоши ситуацията дотам, че прогнозите са, че печатните медии няма да излязат от това положение през следващите две години. Не са нужни проникновени анализи, които да подскажат предизвестената смърт на много хартиени издания в скоро време;
- 0 лева - толкова е помощта, която медиите у нас получиха като помощ от държавата, въпреки призивите на ЕС. Същевременно другите страни от ЕС подпомогнаха медиите си с милиони - Австрия даде 15 млн. евро, Румъния - 10 млн. евро, Гърция - 11 млн. евро, Нидерландия, Италия и т.н., и т.н. Защо го правят ли? Защото в здравната криза медиите бяха единственото средство, чрез което хората се информираха какво се случва. И досега е така.
Никой от българските издатели обаче, събрани на срещата, не попита защо страната ни е единствената, която не получи такава помощ. И европейците, загрижени за ситуацията у нас, също не попитаха;
- освен че няма нито реклама, нито помощ, няма и вестникарски сергии след фалита на “Лафка” в началото на годината. Пощите се ангажираха да разнасят печатните издания из цялата страна и наистина го правят при това добре, пунктове за продажба обаче няма. В родния ми град Кърджали например е останала една сергия в центъра и една на автогарата. Не е достатъчно, защото не е удобно. Ако искаш да си купиш лимонада примерно, едва ли отиваш до Хасково. Просто не си купуваш. А като не се продава една стока, следва фалит;
- ако високите постове в Европа наистина се задълбочат в темата за българския печат, може би ще забележат още една тенденция - у нас със закон е установено, че само електронните медии могат да получават средства по комуникационните стратегии за европейски проекти. Засега организаторката Елена Йончева само отбеляза, че практиката е лоша. Защо и какво може да се направи - за отговорите на тези въпроси Европарламентът може би няма да има време. Така е, когато бог и цар са далеко;
- дали пък целта не е изобщо унищожаване на местните медии, за да разцъфнат бюлетините, издавани от ЕП за дейността му, написани скучновато на чиновнически език. Те пристигат по няколко на ден във всички медии уж за да дадат гласност и прозрачност на работата на парламента. Или просто да ни уверят, че парите, които даваме за еврочиновниците, не са напразно.
Същевременно проблемите, за които медиите у нас трябва да говорят, за да бъдат разрешени, са
част от
забранените
теми на Европа
Заради политкоректността евродепутатите отдавна забраниха да се говори за цигани (не е расистко да обясниш проблема с бедността им и нуждата им от образование), да се снимат деца - въпреки тежките казуси, които съществуват с тях (спомнете си Норвегия, която лесно взема деца от родителите им), да се показват затвори и старчески домове. Един Мартин Карбовски само се изправи срещу еврочиновническата конференция във все още лъскавия и скъп хотел “Балкан” (бивш “Шератън”), за да разкаже всичко това, с което се сблъсква в репортерското си всекидневие;
- за жалост, няма кой да застане до него. У нас няма силна синдикална организация на журналистите - СБЖ отдавна е загубила значението си на защитник. Друг журналистически съюз няма, издателският също се разпадна преди години. Всъщност животът е доказал, че като няма силна работодателска организация, няма и силна синдикална организация. Има една своеобразна диалектика между тези два субекта - те са еднакво важни за свободата на журналистическата съвест. Не мога да разсъждавам кое е следствие от другото - дали заради това, че няма силен съюз на журналистите, издателите са скарани и не сядат да се обединят около някакви стандарти, или обратното, след като издателите не са единни, журналистите не виждат необходимост от свой съюз. Само една Асоциация на европейските журналисти, в която почти няма действащ журналист, си е иззела правото да говори от името на всички.
Като оставим всичко това, няма лошо да говорим за свободата на медиите, нали?
