Талантливият актьор тръгва на турне с моноспектакъла си “Забраненото шоу на Рачков”. След края му май ще прави собствено шоу и по телевизията
Той е явление в българския театър и телевизия. Актьорският му талант е огромен, комедийният - също. В живота си обаче Димитър Рачков е доста скромен и много добър човек. Понякога се чуди защо всички очакват от него да разказва смешки, но дяволитото пламъче винаги е в очите му и няма как да не те разсмее.
Само преди ден - на 18 септември, той навърши 48 години. Това е поводът да го попитаме какво дете е бил.
- Какъв е първият ви детски спомен, г-н Рачков?
- Много ме затрудняваш с първия ми детски спомен. Хвърляш ме 40 години назад. Преди години можех повече да разказвам, имах спомени. Но времето нараства, раста и аз, годините ми се увеличават.
Какво дете съм бил, могат да разкажат моите родители. Да не прозвучи нескромно, от тях знам, че съм бил безпроблемно дете. Не съм създавал много проблеми с изключение на храненето ми. Аз съм бил много злоядо дете. Майка ми е казвала как ме е хранела покрай някакви животинки - куче, котка, някой е гледал зайчета. Не знам за кое място ми е разказвала - дали на село, или в града, но тогава бяха други годините. Даже имаше и хора в Бургас с кокошки по къщите.
Това е бил начинът да ме нахранят. С купичката и бързо, докато гледам животното, тя ми сложи 20 лъжици в устата, което да ми стигне за целия ден. Аз едва ли съм усещал вкуса на храната, гледал съм животинката и така ме е хранела.
- В тези ранни детски години какъв мечтаехте да станете?
- Много бях впечатлен от боклукчийските камиони. Беше ми мечта един ден, като стана голям, да карам такъв. Гледах боклукчиите с каква лекота въртят казаните, как ги качват, изглеждаше много лесно. Беше голяма емоция за мен, като мине боклукчийският камион. Впрочем чел съм и за много други популярни личности, които също са искали да станат шофьори на такъв камион или боклукчии. Ако всички бяха изпълнили мечтата си, тогава чистотата щеше да е перфектна. (Смее се.)
Спомням си, че като дойде камионът, майка ми черпеше боклукчиите, за да останат по-дълго, а аз през това време да си изям купичката. Все пак да оцелее детето.
Другото е, че не съм се отделял от полата на майка ми. Ако я няма дори и за кратко, писъци, рев. “5 минути не можеше без мен”, ми е казвала. Като са ме оставяли на баба ми и дядо ми, светла им памет, е имало проблеми. Пищя за майка си.
- Ходили ли сте на детска градина?
- И в детската градина не съм искал много да стоя - ревове в началото. След това съм посвикнал, но пък не съм искал да излизам с децата навън. Аз много хубаво режех с ножица, а едно време имаше за награди пчелички, ракетки. Пчеличките бяха сини и червени, сините - като направиш нещо хубаво, а червените вече бяха топът. Означава, че си 6 плюс за нещо. И аз изрязвах пчелички, докато децата играеха навън.
- Вас награждаваха ли ви с пчелички, прилежен ли бяхте?
- Получавах и много пчелички. Стараел съм се. Никой не ме караше да уча. Тъпо е да говоря сам за себе си, но
съм си навивал часовника
да ставам в 6 часа да си
преговарям уроците
за деня. Тогава имаше едни будилници с дрънчене. Ставам, преговарям, това си беше мой ангажимент.
Родителите ми не са се занимавали с мен, имаха ми доверие и знаеха, че аз си отговарям за това нещо.
- Роден сте в Бургас, на морето. То беше ли част от детските ви игри?
- Бургазлия съм, но не съм добър плувец. Нали знаеш, обущарят ходи със скъсани обувки. Харесваше ми морето. В момента обаче не ми е любима голяма част от Българското Черноморие, всички тези излети бетони. Аз обичам по-спокойни, по-естествени места.
Дядо ми, бог да го прости, беше много запален рибар. Имаше лодка на Ченгене скеле до Росенец. Местността беше съвсем друга навремето, с много рибарски лодки. После настроиха едни вили, пък ги събаряха. Днес всичко е толкова променено.
Но с него ставах в 4 ч сутринта пак по мое желание. Той ми казваше: “Ако искаш, спи”, но аз ставах. Пътувахме с един автобус от онези старите чавдари. Първият беше в 4,30 ч. В 5,30 - 6 ч вече бяхме в морето, рибата се лови рано. Като спомен беше много приятно. Хващал съм всякаква риба - паламуд, лефер. Познавам ги всичките.
Наясно бях и с рибарите в махалите - в Бургас казваме махала, не комплекс. Като видиш 5 - 6-етажен блок, рибарите се познават къде живеят по терасите. Всички имаха от старите скари и на тях печаха лефери, паламуди, вдигаше се един пушек. От лефер ми беше дошло до гуша, а дядо ми викаше: “Яж, моето момче, ще дойде време да няма”. Така и стана. Леферът днес е някакъв лукс.
Иначе морето си е част от мен.
- По какъв начин?
- За ВИТИЗ (днес НАТФИЗ - б.а.) ме подготвяше актьорът Христо Симеонов. Кандидатствах със стихотворение на Христо Фотев - “На майка ми”. Нещо обаче все не ставаше и Симеонов ми каза: “Искам да отидеш на брега на морето, да го гледаш 15 минути и тогава да го кажеш”. Направих го, той слушаше и каза: “Ей това е, запази тази емоция”.
Винаги когато след това съм го рецитирал, ми излизаха тази картинка с морето и тази емоция.
- Кога разбрахте, че сцената ви влече?
- От първи клас съм в театрална студия. Тогава имаше много прочута студия на Димитър Еленов в Бургас, откъдето излязоха много водещи български актьори - Рени Врангова, Диляна Хаджиянкова, Светла Янчева.
В първи клас обаче
дори не знаех какво значи
драматична студия, мислех,
че е нещо, свързано с
народни танци
Така ми звучеше в първи клас, не знам защо. Пък аз все подскачах, като чуех народна музика, както и продължавам да подскачам, явно няма да спре никога. Като отидох, ми казаха: “Моето момче, това е за театър, бе”. Театър, театър - детска логика, съгласих се.
Още повече че тогава бях запленен от Тодор Колев, като го даваха по телевизора. Имах и честта след това да се запозная с него. Гениален български актьор.
Занимавах се активно, това ми беше втори живот. Но не за сметка на училището, него си го карах. Движех ги успоредно и това са ми едни от най-хубавите години.
- Използвахте ли актьорския си талант в училище, за да се измъкнете от някое домашно примерно?
- Играл съм в сценки в училище, но никога не съм го ползвал, за да лъжа. Не мисля, че съм добър актьор в лъжата. Правех хуморески в междучасията и учителите знаеха. Имаше и театрални събития, в които имах дейни участия. Бях по представления, фестивали. Играех после и в техникума, докато учех.
- Вероятно заради театъра сте били доста известен сред момичетата.
- Не.
Нямах височина и
не съм бил
голяма звезда
сред жените
По-късно израснах. (Смее се.) Виж, душата на компанията, да.
- Какви бяха детските ви бели?
- Може да ти звучи странно, но бели не съм правил. Това ми го казват и нашите. Нямали са проблеми с мен, имали са ми доверие, оставяха ме сам вкъщи. Бяха ме инструктирали: ако някой звънне, питаш кой е, гледаш през шпионката.
Играехме много навън, имаше и къде за разлика от сега. Всеки ден футбол. Днес от коли не можеш, но тогава си имаше терен, тревичка. Топките не бяха като сегашните, ритахме със скъсани гуменки. Но беше свободно и емоционално.
През летата ходех в Твърдица, откъдето е майка ми. Там изкарвах по 3 месеца - копаехме си землянки в земята, палатки, печахме царевица, картофи. Купувахме си и пилета и ги слагахме на пръчка като чеверме да ги печем на жар.
Но пък имаше липса на пилета, нямаше всеки ден в магазина. Един ден бяхме събрали пари и какво да правим? Едно от момчетата каза: “Баба ми има кокошки, повече са, ще вземем една, няма да разбере”. Викам: “Аз не пипам”. Отидоха те, какво са правили, не знам. Аз не бях с тях, иначе участвам.
По онова време пилетата ги продаваха без вътрешностите. Идва баба му и ѝ разказваме, че сме си купили пиле от магазина. “А, много хубаво. Ама защо е с вътрешности, те не ги продават така?”, пита баба му.
Кой го е колил, не знам, но оставили дробчетата. Не участвах в това нещо, само в правенето на супата. Що е с дробчета, пита тя. Ами днеска така ги пуснаха. Така ли, отишла в магазина и тя. Разбрала, че там няма. Връща се и ни обвини, че ѝ ги няма две кокошки, а всъщност беше една. Признахме за едната, тя реши, че я лъжем за другата.
- Пазите ли тези приятелства от детството?
- Да. Може да не се виждаме толкова често поради естеството на живота, всеки е в различна посока, но ги поддържаме.
- На какво учите сина си? Малкият Димитър Рачков не само носи вашето име, но върви и по вашите стъпки - и в театъра играеше преди време, и в сериала “Откраднат живот”.
- От много малък му казвам да е честен. Обяснявам му, че лъжата е нещо, което много мразя, и дори да има някакъв проблем, той не трябва да се замита под килима, а да се каже. Когато се каже в началото, той се решава, а колкото по-дълго стои заметен, става по-голям проблем и понякога е необратим процес, който не може да се реши. Беше много малък, когато на една пейка двамата си говорехме като големи мъже за тези неща. Даже и за училище съм му казвал, че каквото и да се случи, по-добре да си имаме доверие, защото това е много важно нещо. В момента между хората има недостиг на доверие.
- Вас кой ви научи на тези неща?
- Не знам дали съм толкова честен. Да не изляза с ореол, но не обичам да лъжа, а и не мога, личи ми. И родителите ми са честни хора, на които в момента им е много трудно да разберат някои неща.
- Как приемате своята популярност? Сега предстои турнето ви “Забраненото шоу на Рачков”, което беше отложено заради ситуацията с коронавируса, и залите пак са пълни.
- Не съм свикнал със славата. Аз съм много самокритичен към себе си. Много често хората ми казват колко ми се радват и тогава си мисля, че има смисъл от това, което правя. Значи нещо съм оставил. Но
след 10 минути забравям
това чувство и пак се
подлагам на критика
- това не ми харесва, онова също. Сигурно за някои хора съм самовлюбен, но не е така. Маги (продуцентът Магърдич Халваджиян - б.а.) може да потвърди. Много от нещата, които правим, винаги ги подлагам на съмнение.
С шоуто, което правя в момента, като видя пълна зала, това осмисля всичко, което съм правил през годините. А видяхме доста пълни зали. Аз работя с театър “Мелпомена” от години, актьор съм там и във “Вражалец”. Светлин Стоилов е директор на театъра, а започнахме още с баща му Георги Стоилов, светла му памет, и сега продължаваме.
Това турне го отлагахме два пъти поради обективни причини и форсмажорни обстоятелства. Когато това се случи, казахме, че ако някой иска да си вземе парите, да върне билетите, няма никакъв проблем. Радващото беше, че само 2 - 3% от хората си върнаха билетите, голям процент просто чакат спектакъла. Ето това има смисъл за всеки един актьор.
Иначе тръгваме от 25 и 26 септември в Бургас. Следват Русе (14 октомври), Шумен (15 и 16 октомври), Пловдив (20, 21, 22 и 23 октомври), София (28 октомври в “Арена Армеец”), Велико Търново (10 и 11 ноември) и Варна (12 и 13 ноември).
Делим датите на две, защото законът позволява да играем на 50% и се съобразяваме с това - да могат хората да са през място. Вместо 8 представления ще направим 16.
- Как подготвяте моноспектакъла си сам? Докато репетирате, има ли кой да ви гледа отстрани и да ви коригира при нужда?
- Аз съм си коректив, защото усещам пулса на публиката пред мен.
Пред мен няма четвърта
стена, затова гледам очите
на зрителите, а те няма
как да са лицемерни
Ако нещо не е окей, веднага си личи. Живия контакт с публиката през телевизията го нямаш. Дали това, което правиш, е добро, или не чак толкова, не можеш да разбереш. А докато си пред хората, се усеща много бързо дали има химия между зрителите и актьора на сцената.
В началото, когато направих моноспектакъла, Маги Халваджиян дойде да го погледне, да ми каже къде е добре, къде да се отреже, защото има и мултимедия в спектакъла. На него му имам доверие като режисьор и човек с вкус. Текстовете са на Иван Ангелов, един от най-добрите сценаристи у нас, и на Влади Априлов. Аз също съм участвал в писането им.
- Турнето приключва на 13 ноември. След това ще ви видим ли пак по телевизията? Говори се, че ще правите свое шоу.
- Не знам къде ще съм след турнето, но до края на месеца ще има новина.
