Или как умението да се прощава спасява друг човешки живот
Aнгличанката Джоан Скорфилд винаги ще помни нощта на 31 юли 2011 г. Нейният мъж и синовете им отиват в кръчма в Нотингам, за да гледат крикет. По-големият от тях, 28-годишният Джеймс, обаче никога повече не се връща вкъщи. Нападнат е от младежка банда и след няколко дни почива в болница.
Полицията открива извършителите и успява да установи, че фаталният удар, от който пада и наранява главата си, е нанесен от 18-годишния Джейкъб Дан под въздействие на алкохол. Младежът е осъден на 30 месеца лишаване от свобода. Спомня си, че с облекчение приема решението на съда, че трябва да отиде в затвора. Знае, че в залата са родителите на Джеймс, но не смее да ги погледне. Дори за миг не допуска, че тези съсипани от мъка по изгубеното си дете хора по-късно ще се превърнат в негови спасители.
Джейкъб е освободен предсрочно само след 14 месеца зад решетките. Не знае какво точно да прави, но решава да не се връща при майка си. Чувства се виновен, че заради него е изгубила работата си на детегледачка, която много обичала. Наложило се е да напусне жилището им, след като не може да изплаща ипотечния кредит за него и да живее на квартира с брат си, докато се бори с алкохолна зависимост.
Майка му обаче го насърчава да потърси контакт с родителите на Джеймс и да се опита да поиска прошка от тях. Пробационният служител, който отговаря за Джейкъб, се заема с тази трудна задача, тъй като се опасява, че без подкрепа той отново ще се върне при приятелите си от улицата, с които пие и участва в сбивания.
Първоначално комуникацията с Джоан и Дейвид Скорфилд става по имейл. Те се интересуват защо синът им е убит. Джейкъб се опитва да им отговори максимално откровено за всичко, което го е движило до онази фатална нощ, за което безкрайно съжалява. “След като започнаха да чуват малко повече за мен, гневът взе да изчезва от въпросите им”, спомня си младежът. Джоан и Дейвид го разпитват какъв е той като личност, какво го мотивира и в какво вярва. Научават, че е израснал без баща. Майка му трудно успявала да се грижи за него и брат му. Имал проблеми с дисциплината в училище, дружал с неподходящи приятели.
Докато им разкрива миналото си, осъзнава, че те са загрижени за него. Решава да продължи образованието си. Държи ги в течение как се справя с училището, с кандидатстването за университет. През цялото време има чувство, че прави всичко в живота си заради тях, особено след като майка му почива и се налага да се грижи и за по-малкия си брат. Минават две години и половина в онлайн кореспонденция, преди да се решат да се видят на живо.
Kогато го правят, Джейкъб вече следва криминология. “Уважавах колко усилия беше положил, за които го бях помолила. Исках да поощря неговия прогрес, но беше много трудно за мен да му стисна ръката”, казва 57-годишната Джоан пред “Дейли мейл”. Признава, че ѝ е отнело доста време, за да се реши на среща. Първоначално била огорчена и ядосана най-вече на правосъдната система. Чувствала, че животът на Джеймс струва много повече от 14-те месеца, които Джейкъб прекарва в затвора. На няколко пъти семейството опитва да обжалва присъдата, но исковете им са отхвърлени.
“Когато за пръв път го видях по време на процеса, той приличаше на бандит. При срещата ни по-късно обаче аз осъзнавах, че това е един много уязвим млад мъж, който наистина се нуждае от моята подкрепа. Исках той да направи нещо конструктивно в живота си, да го спра да се връща към стария си начин на живот, но известно време си мислех, че ако му помогна, ще предам Джеймс. По-късно осъзнах, че това не е така. Все още обичам моето момче и ми липсва точно толкова, колкото и когато ми се обадиха от болницата, че е починал, но не можех повече да нося желанието за възмездие в себе си. Почувствах освобождение от това чувство, когато простих на Джейкъб”, обяснява Джоан. Тя е бивша медицинска сестра от спешната помощ, която в момента работи с хора с психични проблеми. Това, което прави за убиеца на своя син заедно със съпруга си Дейвид, е забелязано от много неправителствени организации във Великобритания, работещи с бивши затворници.Те ги канят често, за да обяснят пред други хора как желанието за мъст може да се замени със състрадателност и какво да произлезе от това. “Те винаги са казвали, че един живот вече е погубен и няма смисъл това да се случва с втори”, посочва преди Би Би Си Никола Банкрофт, която работи с тях по проект за интеграция в обществото на бивши престъпници.
“За мен това означава много, тъй като от ужаса от смъртта на моя син се получи нещо конструктивно. Мисля, че Джеймс би се възхищавал на това, което Джейкъб успя да направи със своя живот, след като фатално сгреши по отношение на него", признава Джоан. По думите ѝ той се е превърнал в невероятен млад мъж, който все още има своите мрачни мисли заради това, което е направил, както и те заради загубата на своя син, но всички се опитват някак си да живеят с това.
Джейкъб работи с млади престъпници и често му се налага да споделя своя опит за разрешаване на конфликти. Отделно участва в неправителствени организации, които помагат на бивши затворници да започнат нов живот. Често кани и Джоан на лекции пред тях, тъй като смята, че без нея житейската му история никога е нямало да се превърне в положителен пример. Говорят много за прошката и колко важна е тя, за да може да се продължи напред в живота. Понякога Джейкъб инстинктивно слага ръка върху рамото на Джоан, както би направил на майка си, ако бе жива. Тя пък приема тази форма на близост като естествена, тъй като двамата работят за обща кауза в памет на Джеймс. Искат да стигнат до максимално повече младежи с проблемно поведение и да им покажат, че някой се интересува от тях и може да им помогне да не станат престъпници. За целта Джейкъб е направил и специален сайт за инцидента, който е променил неговия живот. Самият той вече има свое семейство, баща е на две деца, за които често разказва на Джоан.
У нас след затвор трудно се тръгва по нов път
По отношение на убийците общественото мнение у нас е такова, че те трудно получават прошка или пък публично поощрение, ако демонстрират някаква положителна промяна. Обикновено на предсрочно освобождаване на осъдени за отнет човешки живот се гледа лошо, тъй като масовото мнение е, че те трябва “да гният в затвора”, след като са убили човек.
Особено показателен бе случаят с австралиеца Джок Полфрийман, който бе освободен след 13 години зад решетките заради убийството на студента Андрей Монов. В мотивите да не изтърпи цялата си 20-годишна присъда бе изтъкнато, че той е демонстрирал добро поведение и активно е работил за затворническото сдружение за реабилитация, за което преди няколко години бе предложен за награда “Човек на годината” и след скандал номинацията му бе оттеглена.
Пастор Иводор Ковачев, който работи с лишени от свобода, смята, че сложен веднъж печат, че си направил нещо противообществено, трудно се изтрива. По думите му, когато такъв човек се опита да започне отначало, почти винаги получава отказ. Той обаче е убеден, че престъпниците могат да тръгнат по нов път. Процентът на поправили се е малък, но не трябва да се търси количество, а качество, тъй като един само да се промени, много семейства могат да се спасят от неговите престъпления, обяснява пасторът. Според него и при Полфрийман е имало положително развитие. Той също искал да осъществи контакт със семейството на Андрей Монов, но това не се е случило.
