Опит за портрет на актьора, когото наричаха
Аристократа на българското кино.
На 27 юли той щеше да навърши 90 г.
- Добре сте го показали нашия последен цар. Дажепо ако питате мен, още по-хитър беше...
Това казва Тодор Живков на писателя Любен Станев, по чийто сценарий Въло Радев засне филма “Цар и генерал” през 1965 г. Преди официалната му премиера за Живков и двама от секретарите на ЦК на БКП - Митко Григоров и Венелин Коцев, е организирана специална прожекция в Киноцентъра, преминала в “другарска почерпка”. Като чуват похвалата на Първия, повечето от гостите “се занадпреварваха да изказват положителните си впечатления от току-що гледания филм”, допълва сценаристът.
Главният “виновник” за тези щедри височайши похвали е актьорът Наум Шопов, който физиономия наистина изглежда като прероден цар Борис Трети.
Пак той е “виновникът” главният идеолог на републиката акад. Тодор Павлов да публикува разгромяващата статия със заглавие:
“Цар и генерал или
цар без генерал”
В нея той се мъчи да докаже, че филмът едва ли не иска да реабилитира последния български владетел като някаква сложна и трагична, но значима историческа фигура. За сметка на това образът на ген. Заимов бил съвсем блед и неубедителен.
Но пък с нарочно писмо престолонаследникът Симеон Втори лично поздравява Въло Радев и Наум Шопов за хубавия филм и им благодари за обективния образ на баща му. “Притежавам копие от филма и често с удоволствие го гледам”, пише Симеон в писмото си.
... Наум Шопов е роден на 27 юли 1930 г. Второ поколение актьор. Баща му Христо Шопов е основател и директор на Старозагорския театър, майка му Мара Шопова е актриса. Когато забременява, почти до раждането продължава да играе. В едно интервю Наум Шопов разказва как наистина е закърмен на сцената:
“Когато съм бил бебе само на няколко месеца, майка ми е продължавала да играе. Ние тогава сме живеели в театъра. И в някаква пиеса е играела майка с бебе, като една кукла е изпълнявала ролята на бебето. Но на едно представление, тъй като дошло време да ме кърми, тя излязла на сцената с мен вместо с куклата. И понеже съм се разплакал или от необичайната ситуация, или просто от глад, майка ми е дала да суча. Аз съм засукал гръдта ѝ на сцената...”
Наум се жени за колежката си Невена Симеонова, а техните деца Христо и Елисавета (Лиза) също тръгват по актьорския път. Лиза вече има успехи и в писането на сценарии и в режисурата.
Христо Шопов също се жени за колежка - Мариана Станишева. Техният син Наум, кръстен на дядо си, завърши медицина, но след участието си в сериала “Откраднат живот” май също ще избере фамилната професия.
Асен - синът на Лиза Шопова от брака ѝ с актьора Христо Мутафчиев, завърши НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов и вече партнира на баща си в Сатирата под режисурата на майка си в нейната пиеса “Трима мъже и една Маргарита”.
Наум Шопов-старши няма завършено средно образование, за ВИТИЗ пък да не говорим. Но като актьор можем да му пишем 6+. За сина му Христо, а и за много хора от гилдията, той е най-добрият.
На сцената започва като стажант-актьор в Стара Загора и Пловдив. После цели 25 години (с прекъсвания) е във Военния театър и през 1983 г. е поканен в Народния.
В киното дебютира
с епизодични роли
в “Бедната улица”, “Двама под небето”, “Инспекторът и нощта”... В “Крадецът на праскови” играе ролята на пленения офицер Де Грие. Режисьорът Въло Радев иска Наум да говори перфектен френски, но актьорът не знае езика. Трудно учи и репликите си. Написват ги с едри букви на големи картони и когато той трябва да произнесе фразата си, преводачът зад кадър го побутва с дълга летва. Да личи всичко това в готовия филм?! Големият майстор може да се справи с всяка ситуация.
И през 1966 г. на екран се появява “Цар и генерал”. Актьорът и режисьорът дълго търсят човешки черти, допустими за един цар, защото и двамата не искат да правят негов безличен портрет. Накрая се спират на самотата на монарха. Според тях не може един дълбоко интелигентен човек, какъвто безспорно е Борис III, да не се чувства самотен на върха на властта.
След като стигат до този извод, актьорът напълно потъва в образа на монарха. И неслучайно е отличен
с наградата за
най-добра
мъжка роля
на кинофестивала
в Карлови Вари.
Така Наум Шопов и Въло Радев разработват темата, която ще стане основна в творчеството на Габриел Гарсия Маркес - неговият роман “Сто години самота” излиза през 1967 г.
Наум Шопов играе още два пъти ролята на Борис III - в “Допълнение към закона за защита на държавата” (1976) и съветския супербоевик на Юрий Озеров “Войници на свободата” (1977). След това предава образа на колегата си Любомир Младенов, защото е убеден, че вече не може да добави нищо към него.
Разделил се с монарха, той обаче влиза в образа на друга личност от българската история. В “По дирята на безследно изчезналите” (1979) играе ролята на ген. Иван Вълков.
Генералът е силно противоречива личност - доказан патриот, но идеолог на жестоките масови репресии срещу левицата през 1923-1925 г. Актьорът, макар и с не много присъствие пред камерата, успява да изгради убедително сложния образ на генерала.
Може би малцина
си спомнят филма
“Завръщане”,
заснет през 1967 г., но забранен за излъчване и показан чак на 18 декември 1989 г. Той разказва за петима български емигранти, изпратени през 1942 г. от Съветския съюз с подводница в България, за да засилят антифашистката борба. Никой не ги чака на брега, те се разделят и всеки сам търси връзка с партизани и ятаци.
Наум Шопов е в ролята на Богдан, който е изваден от концентрационен лагер в Сибир и включен в една от бойните групи за България, изпращани от Коминтерна в Москва. В изражението и играта на актьора няма и помен от героичност и революционен патос. От него струи мъка за погубения му живот и изпепелената му душа. Няма героика, има дълбоко страдание. Богдан споделя преживяното с другарите си, но изпълнени с недоверие, те го убиват. После един по един загиват всички.
Филмовите режисьори обичат да работят с Наум Шопов заради умението му да се превъплъщава във всевъзможни образи, но и заради фанатичното му изпипване на всеки детайл в характера на героите си.
Наум Шопов е силен като драматичен герой - “Иконостасът”, “Небето на Велека”, “Князът”, “Вечни времена”, “Бедният Лука”, но и като герой в комедии - абсурдни като “Случаят “Пенлеве” и “Вилна зона”, или класически като “Топло”, “Роялът” и др. Впечатлява и в кримки, и в шпионски истории - “Инспекторът и нощта”, “Няма нищо по-хубаво от лошото време”, “Денят не си личи по заранта” и др.
Наум Шопов се е
снимал в над 70
филми и тв сериали,
но все си мисля, че киното можеше още да изцеди кинематографичните сили на актьора. Неслучайно в артистичната гилдия го наричаха Аристократа на българското кино. Той беше философ по дух и изключителен като превъплъщение.
Най-отявлените почитатели на киноактьора Наум Шопов знаят, че той опита и в режисурата. През 1972 г. той застана от другата страна на камерата и засне филма “Хляб” по едноименния разказ на Радичков от книгата му “Барутен буквар”.
Филмът е произведен в Учебноекспериментална студия към комитета на младите филмови дейци при СБФД. “Хляб” наистина е експеримент и в това е чарът му. Стана ясно, че актьорът владее не само силата на словото и диалога, но и можта на визията и образността. В рамките на 43 минути, колкото е новелата, режисьорът Наум Шопов прави дисекция на човещината и предателството.
