Анна Велкова е дванадесетокласничка в Английската гимназия в Пловдив. Тя е сред най-ярките възпитаници на елитното училище - вече има зад гърба си издадена книга с разкази, множество статии в пловдивския печат и награди от национални конкурси. Заедно със свои приятели и съученици Анна създаде и проекта "Възроден", който цели да съживи българските села.
- Анна, къде на житейския кръстопът те свари пандемията от коронавирус?
- В момента ми предстои завършване, което по стечение на обстоятелствата, няма да е от най-приятното. В началото на карантината дойдох на село при баба и дядо. Те живеят в Яврово - родното село на Николай Хайтов.
В тези смутни карантинни времена тук човек намира спокойствие. Може да си позволи да се откъсне и не просто да се откъсне, а да се вслуша в тези неща, които остават вечни, въпреки вирусите, страха и тази изолираност, която цари долу в града.
Наистина родните места на предците ни са изключителни. Дават убежище, когато градовете са затворени и хората са затворени между четири стени.
Тук животът се променя и без карантина. Свързваш се с природата и със себе си. И също така осъзнаваш по-добре ситуацията.
Изолацията от социалните мрежи дори, защото тук времето е променливо.
И не всякога имам интернет и обхват на телефона да се обадя на приятели, така че тази самота се чувства.
Тази самота се наложи да я преживеем всички и според мен минахме доста успешно през нея. А тук Родопите определено помагат за това.
- Седиш си в Родопите и четеш за зомби апокалипсиса в най-големите градове на света. Какво е усещането?
- Усещането е, че си някак встрани, не си в окото на бурята. Но това не означава, че аз като човешко същество не съпреживявам цялата истерия и хаос, които се случват в бурята.
Наистина е много особено чувство - спокоен си в момента, но знаеш, че всъщност това място не е твое. Ще ти се наложи да слезнеш след два-три месеца и да се сблъскаш със случващото се.
Оттук идва страхът. Откъснал си се в прегръдката на Родопа, но ще ти се наложи да слезеш в полето, където нещата не са такива, какво си ги чел досега.
- Как премина последният етап от средното образование - онлайн сесиите?
- Онлайн обучението начин беше единственият възможен и разумен вариант при тези обстоятелства. Много по-добър от този да рискуваме здравето си и да идем на училище.
Отначало имаше недоволство, имаше упреци защот трябва да има такова онлайн обучение, което ни натоварва още повече, но всъщност определено изигра важна роля ни да завършим все пак и да не изоставаме в образованието.
Натоварващо е да седим по 5-6 часа пред лаптопите и смартфоните, но това беше наложително и протече сравнително успешно. Всеки учител успя да намери начин да достигне до нас, да предаде урока си.
Не е като в училище, където можем веднага да попитаме нещо преподавателя, но при тези обстоятелства функционираше добре.
- Все пак накрая се оказа, че ще имате матури. Доста брожения имаше по този въпрос.
- Мои съученици и близки приятели бяха определено против това да има матури въобще, но аз все пак смятам, че въпреки заразата е призвание да вземеш изпита. Първо, защото това е твоят език - матурата е по български език и литература.
Това е не просто една матура, това е традиция. Според мен всеки трябва да я положи, независимо от това дали му трябва тази оценка или не. Има по-важни неща от оценките.
Може да има известен страх у учениците и учителите, защото има риск от заразяване на физическия изпит. Но от 1200 м надморска височина виждам, че мерките се разхлабват и затова този страхът не би трябвало да присъства повече у нас. А ако има от какво да се страхуваме, тогава защо ги разхлабват?
- Виси във въздуха и абитуриентския ти бал.
- С този въпрос ми сипваш сол в раната. Бал трябва да има, иначе ние ще си направим все някак. Опитвам се да бъда оптимист и вярвам, че в края на юни ние наистина ще имаме бал.
Приемаме го много тежко, защото това е един незабравим момент и трябва да се случи. Трябва да се върнем по класните стаи и да усетим аромата, твърдостта на стола, на чина на които си седял. Да отидем до шкафчета и да ги отключим и заключим за последно.
Да ни изпратят учителите и съучениците подобаващо. Това трябва да се случи, за да бъде щастливо нашето изпращане. Смятам, че ще се случи и предстои да разберем кога.
- Пандемията повлия ли на плановете ти за кандидатстване в университет?
- Да, определено. Искам да кандидатствам в чужбина и не е особено приятно да си в неведение. Да не знаеш кое кога ще се случи, защото нещата са много объркани в момента. Всичко се променя всеки ден. Това е много важна за нас година, в която ние трябва да решим бъдещето си.
Много се надявам да има яснота през следващите седмици, за да можем да се организираме и да знаем какво да правим. Лично аз се надявам да бъде проявена толерантност от европейските държави спрямо кандидат-студентите.
Надявам се и в нашата страна да бъдат изяснени критериите за влизане в университети. Много бих искала да кандидатствам в Германия и се надявам имам възможност.
- Имаш ли План „Б“?
- Винаги имам План "Б", но се надявам да не се стига до него.
- А План „Р“ – Родопи, имаш ли?
- План „Родопи“ се осъществява от два месеца и ще продължи до края на май. Чувството да си в планината е неописуемо, но наистина ти липсва градът.
Особено Пловдив – този вечен град, който остава в сърцето, и каквото и да правиш, се връщаш там. И все пак, надявам се да не осъществявам план „Р“ за такива цели. От тези родопски измерения ще бъде и виртуалното ми изпращане на 14-ти май, колкото и абсурдно да звучи.
Но за нас изпращането тепърва ще се случва. "Пак да се намерим. Пак да се прегърнем", както се пее в една песен на БТР. И това е повече от смисъл.
