(или защо „Стопанката на Господ“ e душепагубна книга)
Мартин Ралчевски
Би било редно някой друг да напише следващите редове, защото като автор по презумпция не е красиво да критикувам чуждо творчество. Затова още в самото начало ще поясня, че акцентът тук не е върху художествената стойност на това произведение, защото от тази гледна точка то е добро. Дори бих казал – грабващо. Написано е талантливо и заслужено предизвиква реакции. Моят кратък коментар обаче не е предназначен за някой литературен сайт, в който суперлативите към тях се леят един след друг, но е за хората с християнско съзнание.
Господ Иисус Христос казва, че добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият от лошото съкровище изнася лошо; и добавя: „За всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден (Мат. 12: 36 – 37).
Оттук се вижда колко важно нещо са думите. И особено записаните! Затова е нужно да обърнем внимание не върху умелото боравене на Розмари със словото, а върху посланието, което тя оставя на читателите си.
Трябва да призная, че авторката е напълно права, че всеки чувствителен и добър човек, когато е далече от родината си, истински страда и се измъчва. Това е безспорен факт. Но, за съжаление, сякаш с тази емигрантска носталгична констатация до голяма степен приключва и истината в книгата. Нека се замислим над заглавието. То е толкова провокативно, че всеки нормален човек, в който има частица християнска съвест, би се възмутил. И с право!
Кому е нужно да кръстиш едно животно, един козел, с името на Този, Който умря за човечеството на кръста! С името на Този, Който възкръсна от мъртвите, за да живеем ние. Със святото име Господ! Пояснявам – козелът на героинята се казва Господ! Това може би е добър търговски похват, но определено е проява на много лош вкус. Бог заповядва на човека: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно (Изх. 20:7).
А авторката Розмари де Мео, нарича едно безсловесно същество с това свято Име, което е и богохулство, и светотатство. В един от основополагащите откъси от книгата се казва: ,,В старата народна вяра съществуват единадесет български повели. Църквата си е взела много от тях и ги е оплела в десетте си заповеди. Единадесетата повеля гласи: ,,Почитай вярата всекиму, било тя чужда на твоята, че тя е най-скъпа потреба и право на всеки човек!“
Това, макар на пръв прочит да звучи донякъде логично, по съдържание е невярно и е в противоречие с християнската вяра. Църквата нищо не е взела от тези народни повели и отникъде нищо не е оплела, защото тя е съществувала много преди тяхната поява. Христос казва, че който не е с Него е против Него (Мат. 12:30). Е, как тогава е възможно да почиташ вярата на другия? Тук, разбира се, не става дума за оплюване на чуждата вяра, но за изповядване на Истината! Никой християнин не може да допусне дори, че будистите, мюсюлманите, юдеите, индусите, шинтоистите и т.н. имат нещо общо с Истината. Тогава за какво почитане на чуждата вяра става дума в книгата на Розмари? Христос ясно ни казва, че среден път няма. А авторката твърди обратното. Четейки тази книга всеки интелигентен човек не може да не си зададе и въпроса за нейния бог-слънце. Според Розмари слънцето е бог! Според християните обаче това е смехотворно. Оттук следва и най-естественият въпрос – кой е истинският бог? Дали това е слънцето, което всъщност е само едно космическо тяло, или е Този, Който възкръсна от мъртвите – Господ Иисус Христос? И ако се вслушаме в съвета на авторката и започнем да се молим на слънцето, както ни призовава тя, какво би последвало? Въпросът, разбира се, е риторичен. А спирайки се на всичките тези наричания на водите и магическите ритуали може определено да кажем, че техни вдъхновители са поднебесните духове на злобата.
Книгата показва също така колко суеверен продължава да е днешния българин. Древни божества, заклинания, разкриване на стари тайни, загадки, мистериозни обичаи и повтарящото се послание, че християнството няма Божествен произход! Какво можем да добавим още, освен, че, за съжаление, това е книга, която обругава и осмива Господ Иисус Христос и Православната църква. Не на последно място, в свой семинар, писателката продължава да проповядва богохулни твърдения като заявява, че между молитвата на свещеник към Всевишния и баенето на някоя баба няма разлика.
Наскоро попаднах на дебати в социалната мрежа между авторката на въпросната книга и арх. Пламен Мирянов. Смятам, че аргументите на арх. Мирянов не само са истинни, но и всеки християнин и българин ще се съгласи с тях.
Той пише: „Как биха реагирали нашите предци, загинали в името на Христа, ако разберат, че в днешно време приемаме много вери наведнъж и лековато извършваме духовни практики от различни учения? Как биха реагирали, ако разберат, че сме получили прозрението, че всички вери имат общо и е добро да опитваме от всички тях?! Кой е тогава Богът, в името на когото Цар Борис е покръстил българския народ? Кой е Богът, в името на когото сме дали азбука на другите славянски народи и в чието Име са се извършвали безброй чудеса и изцеления? Кой е Богът, в Името на когото сме се борили и сме умирали за нашето Освобождение?! В моята държава, в Българската Християнска държава, е спасително да научиш истината на кой Бог се молим. И да, ние българите, трябва да се обединим в една Вяра! И в едно Име да се молим. За да сме единни и по-силни!“
Така че това е книга, която отнема вярата и надежда на обикновения човек в Бога и с лека ръка го тиква във властта на поднебесните духове на злобата, за които говори Свети апостол Павел (Ефес. 6:12). Това е книга, която може да обогати и разшири познанията на читателя в областта на етнографията, народните обичаи, мистериите и старите вярвания по нашите земи, но неизбежно с това и да навреди на безценната му душа (Мат. 16:26).
Архитект Пламен Мирянов също е изложил своите разсъждения в тази посока в дебатите с Розмари де Мео, които тя несъмнено губи в очите на християните:
„Боли ме, че нашите предци са се борили в името на вярата за една християнска държава, а днес има хора, които объркват и заблуждават един народ с проповядване на грешни морални устои чрез вплитане на истории за езически ритуали, врачуване, наричане, бабини басни, които сигурно са много впечатляващи, но отправят хората към пагубен път и ги отделят от Словото на Христос, което е единствената врата към вечността.
Да, нека имаме нашите традиции и обичаи. Нека си спомняме за тях с умиление, нека им отдаваме нашето уважение. Нека се чувстваме добре в дрехите, бродирани с шевици. Нека използваме знанието на нашите предци за съграждане на Домове, за постигане на здравословен живот, за осигуряване на лекове за болнитe.
Но нека знаем, че нашият Бог е изворът на нашата сила, Той е нашата канара, нашето прибежище, нашето обиталище, Той е пътят, и истината, и животът“.
„А Духът изрично казва, че във времена, които идват, някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамни духове и бесовски учения, чрез лицемерието на човеци, които лъжат, чиято съвест е прегоряла“ 1 Тимотей 4:1-2
„А отхвърляй скверните и бабешките басни и обучавай себе си в благочестиe.“ 1 Тимотей 4:7
„Разпространението на вярвания в езическите бабешки басни и ритуали, спохождани от низши духове, връщането към гадателството, врачуването и викането на духове е падение, мерзост пред Бога и със сигурност е ненаученият урок на едно общество. Всеки, който не приема и не вярва на думите, казани от Нашият Спасител и Господ е склонен да го нарече "лъжец", и заявява, че Свещеното писание не е истинно.“ – завършва арх. Пламен Мирянов.
Бих добавил още нещо добре известно на всички християни, а именно, думите на Св. ап. Павел, че делата на плътта са явни. Те са: „Блудство, нечистота, разпътство, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнувания, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и други подобни; за които ви предупреждавам, както ви и предупредих, че които вършат такива работи, няма да наследят Божието царство“ (Гал. 5:19-21). Както и ясните и категорични думи на Самия Бог: „Не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото, всеки, който върши това, е гнусен пред Господа (Второз. 18:10-12).
Обобщено може да се каже със сигурност, че авторката е попаднала в прелест. Това е духовно състояние, в което човек доброволно, най-често поради гордост и високоумие, става жертва на поднебесните духове на злобата, за които говори Св. ап. Павел в Посланието си до Ефесяни гл. 6, ст. 12. Това страшно състояние обаче няма как да бъде излекувано без желанието на жертвата. За съжаление, в духовен план, в нашия свят много рядко има сиво. Той почти винаги е украсен или в черно или в бяло. И затова ако Иисус Христос, Който през земния Си живот не извърши никакъв грях на тази земя, е осмян и принизен от Розмари до обикновен учител, то тогава всеки непредубеден читател може сам да си направи изводите в от коя страна на духовната палитра се подрежда сама Розмари.
Нашият Господ казва: „Така, понеже си хладен, и нито горещ, нито студен, ще те отвърна от устата си“ Откровение 3:16
„Никой не може да служи едновременно на двама господари, защото или ще мрази единия и ще обича другия, или ще бъде предан на единия и ще презира другия.“ Матей 6:24.
„Който не е с Мене е против Мене“, заявява Христос. Изборът сигурно не е лесен, но едно е ясно от тези Негови думи – не може хем да ходим на църква, да взимаме участие в Неговата Божествена Литургия и паралелно с това да се занимаваме с наричане на вода, езически ритуали и заклинания.
Христос ни обещава вечен живот. И за да потвърди думите си Той действително възкръсна от мъртвите. Розмари ни обещава някакво „пречистване“, обнова и нова духова посока. На кой ще повярваме зависи от нас. Среден път обаче няма!
Но дори и човек да се колебае, ако е честен пред себе си и пред съвестта си, ще признае, че българският народ не е оцелял по време на турското робство поради древните вярвания, но заради живата си вяра в Господ. И ако езическите вярвания са заклинания, които се опитват някак да омагьосат битието с цел да ни защитят и избавят от злини, то вярата в Бога стои на неизмеримо по-голяма висота, защото там има жива обратна връзка – Бог търси човека и го обича. „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него (Йоан 3:16-17).
––––––––––––––
Мартин Ралчевски е роден в София през 1974 г. Завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски” със специалности теология и география. Автор е на десет книги и на няколко филмови сценария. Особено популярен е неговия последен роман, издаден през 2019 г. „Смисълът в живота“, по който се очаква скоро да бъде направен филм. Популярни негови публикации са: „Единна теория на всичко“, „Коледа без Бог“, „Забранени ли са от Бога кръвопреливанията?“, „Ще изчезне ли българския народ?“, „Когато няма никаква надежда“, „Завръщане в България след 200 години“, „Причина-следствие”, „Реквием за една любов”, „За духовното щастие” и др.
