Росен Йорданов от "Тема Спорт" в предизвикателството на Българската асоциация на спортните журналисти "Моят любим спортен момент".
Любовта към любимия ми отбор се роди през далечната вече 1991 година. През пролетта на същата година вкъщи се бяха събрали приятели на баща ми да гледат мач. Даваха го по сръбската телевизия. На село (Горни Лом, на 20 км от границата с Югославия тогава) сърбите се хващаха по-хубаво от нашата Първа програма, а и те даваха много повече срещи, отколкото у нас. Вече 8-годишен, футболът бе започнал да ме вълнува.
Попитах кои играят. Баща ми каза Цървена звезда и Байерн Мюнхен. Полуфинал-реванш за КЕШ. Много, много не разбирах значението на турнира и мачовете в детайли, но след края на този у нас имаше доста радостни викове. В последствие разбрах, че Цървена звезда е отстранил немския колос, а малко по-късно, от баща ми научих, че са взели КЕШ след победа над Олимпик Марсилия с дузпи. Все пак бях ученик и трябваше да си лягам рано и пропусках някои от двубоите по телевизията.
През декември на същата година, вече започнал по-сериозно да гледам на играта, наблюдавах финала за Междуконтинеталната купа между Цървена звезда (носител на КЕШ) и чилийския Коло Коло (носител на Либертадиорес) (б.а. – мачът беше сутрешен, провеждаше се в Япония). Любимият ми отбор победи с 3:0. Игра невероятно и футболисти като Дарко Панчев, Синиша Михайлов, Роберт Просинечки, Деян Савичевич веднага ми станаха любимци. Някои от тях бях гледал по телевизията и през 1990-а на световното в Италия, когато плаках, след като Югославия отпадна с дузпи от Аржентина. Да ме пита човек защо, след като тогава съм бил на 7 години и половина...
Та така се роди онази голяма и истинска любов към Цървена звезда, която не е угаснала и до днес въпреки многото бури и премеждия в Сърбия и отбора. 27 години по-късно се докоснах до частица от магията през 1991-а. Видях как Звезда поставя на колене бъдещия шампион на Европа Ливърпул. Как хората плачат от радост.
В края на август 2018-а Цървена звезда най-после се завърна на голямата сцена. Върна се в групите на Шампионската лига (б.а. – турнирът заменил КЕШ). Жребият прати на звездашите Наполи, ПСЖ и Ливърпул. Все силни съперници и за мен като пътуващ футболен фен това бяха отлични възможностии да отскоча до любимия Белград. Заради работата нямаше как да отида на всички домакинства на „Мала Маракана” и още след изготвянето на програмата си „заплюх” 6 ноември, когато бе мачът с Ливърпул. Впрочем това е любимият чуждестранен отбор на баща ми... Мачът наближаваше. Билетите отдавна бяха разграбени и реших, че ще опитам с акредитация, макар че след предварителен разговор с приятел от пресслужбата на Цървена звезда ми стана ясно, че ще е доста трудно. Той ме посъветва да го направя не като репортер, а като фотограф, защото имало по-голям шанс. Казах си, какво по-хубаво, ще съм на пистата. Основното изискване бе да си с фотоапарат. Обожавам да снимам, но нямам такъв. Залагам на телефона си. Но все нещо щях да измисля. Писах през вайбър и на самия пресдиректор на Звезда едно доста дълго и мотивиращо съобщение за акредитация, но... отговор нямаше. Нито на вайбър, нито на имейла. Ясно бе, че доста английски журналисти ще има на стадиона.
Така дойде 5 ноември – ден преди мача. Оказа се, че служебният фотоапарат на работата е на ремонт. Нямах отговор, че имам пропуск, но трябваше да съм подготвен. Обадих се на една много добра приятелка. Всъщност с жените винаги съм се разбирал по-лесно. Тя веднага ми даде нейния, но се оказа, че той няма памет и батерията му е паднала. Както и да е, щеше да е само маскировка.
На сутринта хванах автобуса от София за Ниш, а от там друг за Белград. Бях наясно, че може само да си направя една разходка до онзи град, в който си вечно млад, както се пее в една популярна сръбска песен. По пътя си писах с една друга позната и тя ми каза, че съм луд. Времето бе и доста студено. Връщането ми бе в 00:45 часа, буквално 10 часа, след като пристигнех. В 14:30 часа бях на автогарата в Белград. По пътя, на една седалка пред мен, седеше една красива жена – видимо около 40-те (б.а. – после ми каза, че е на 42). Заприказвахме се. Оказа се, че пътува за Сараево за конференция по работа. Кети, така се казваше, бе доста притеснена, защото никога не бе пътувала в тези ширини. Помогнах и да си вземе билета за Сараево. Все пак поназнайвах сръбски. Не, че е много труден, но покрай близостта на селото ми и диалектът е него ми беше по-лесно. Оказа се, че имаме час и половина до рейса си. Предложих й да и покажа някой интересни места в Белград, като мостовете над река Сава и Калемегдан, място, от което се открива прекрасна гледка – там където Сава и Дунав се вливаха. Оказа се от онези жени с дълбока душа, която е видяла доста. Разменихме си телефоните и я изпратих на автобуса. Продължавах да не зная ще вляза ли на стадиона, но дори и само след срещата с тази жена денят ми вече бе осмислен.
Качих се пак нагоре към центъра и реших, че искам да отида до храма свети Сава да запаля една свещ. Помолих се... Слънцето вече залязваше. Поразходих се още малко и тръгнах към стадиона. Мачът бе от 18:55 часа местно време. Насочих се към мястото, където дават акредитации, със свито сърце. Е, извадил бях късмет – имаше ме в списъка. Така извиках, че човекът се зачуди. Прегърнах го, взех си баджа и потника за фотограф и тръгнах към терена. Атмосферата бе уникална. Стадионът препълнен час преди срещата. А самият мач – душевен оргазъм. Цървена звезда победи с 2:0. Два гола на Милан Павков. А на терена бяха всички звезди на Ливърпул – Салаха, Мане, Стъридж, Ван Дайк, който Павков сложи в малкия си джоб, Милнър, Лалана... Впоследствие “мърсисайдци” щяха да спечелят Шампионската лига.
Като фотограф нямах достъп до пресконференцията, но толкова много исках да чуя Юрген Клоп, който долу на пистата ми изглеждаше като усмихнат великан. Доста висок човек, но и много позитивен. Там долу на пистата, докато чаках началото на мача се запознах с чаровната водеща на местната спортна телевизия, даваща двубоя, “Арена спорт” – Ивана Гузиан. Даже се снимахме, мил спомен.
С малко хитрост и два финта се промъкнах в залата за пресконференции. Там чух от Клоп: „Загубихме една битка на митично място, но ще спечелим войната. Нашата цел е купата”. Е, оказа се адски прав. Напуснах залата и изведнъж чух познат рефрен. Над 2000 фена на Ливърпул пееха мощно You Never Walk Alone… Химнът на този велик клуб. Стадионът бе празен, а от мерки за сигурност гостуващата публика бе задържана. Такава акустика, такова звучене – настръхнах.
Настръхнах и като си помислих, че съм бил част от написването на история. Сърцето ми биеше лудо, не можех да повярвам какво се е случило. Неописуемо, магично е. Гали сърцето и душата. Тръгнах си от „Мала Маракана” с голяма усмивка на лицето, а преди да напусна Белград, на автогарата, хапнах най-яката плескавица, препоръчвам заведението до централния и вход...
На другият ден, след като се прибрах, писах на Кети дали всичко е наред. Каза, че е пристигнала в Сараево, който много й харесвал. Аз обаче реших, че пак ми се пътува, нищо че се бях прибрал в 9:30 часа сутринта вкъщи. Бях почивка и бях обещал, че ще отида някой ден до Стара Загора, за да се запозная на живо с едно момиче, с което си пишехме във Фейсбук от известно време. Таня се оказа истински ангел, но за мое съжаление пак попаднах на жена, чиито криле бяха отрязани от лоши ловци...
---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на [email protected]. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи
