27-годишната жена, която иска да е педиатър в Швеция, е доброволка в една от най-опасните зони. При пациентите влиза с два пласта защитни дрехи, очила, маски
27-годишната Киара Магалди е завършила медицина в София. Тя е сред стотиците лекари, дошли на “фронта” срещу коронавируса в Северна Италия.
Киара е от южния италиански град Фоджа, но от година работи в Швеция. Не се колебае да потегли към най-горещата точка, където много от медиците са заразени с COVID-19. Така в началото на март момичето от Пулия заминава за Кремона.
“Дали съм видяла да умре някой с коронавирус ли? Въпросът е колко с коронавирус съм видяла да умират. И днес трябваше да констатирам как пациент е починал и да съобщя часа на смъртта му.”
Това споделя в телефонно интервю за “24 часа” доктор Киара Магалди малко след като е свършила дежурство в болницата на Кремона.
Как точно минават дните ѝ там?
“Сутрин ставам в 6,30, защото в 8 имаме събрание с шефовете на отделения, където решаваме терапиите на пациентите за деня. След това отивам в мъжкото отделение, в което работя, но името е формално, защото
цялата болница
е за пациенти
с COVID-19
В чудесен екип съм от лекари и сестри - приеха ме топло и се отнасят с мен прекрасно. Работя винаги с още две лекарки, а от другите отделения изпращат колеги, които дежурят при спешните случаи. В моето има трийсетина пациенти, а в цялата болница са над 150 с коронавирус.
По-голяма част от болните в нашето отделение са на възраст над 75 години. За жалост, има и 55-56-годишни. В другите отделения има пациенти и на 30-35 г.
Говоря всеки ден с болните, опитвам се да повдигна духа им. Един беше докаран от “Бърза помощ”, без да има никакво заболяване. Мислех си, че е някаква грешка и че този пациент е най-малкото хипертоник. Когато обаче влязох в стаята му да го прегледам, си дадох сметка, че е бил напълно здрав преди това.”
Киара вижда всеки ден хора да страдат и да умират от коронавирус.
“Никога не се свиква. Когато съм на работа, не мисля много. Спреш ли се да мислиш за тези хора, които са там, за това как страдат, как близките им чакат новини вкъщи, това би било краят, защото не би могъл да продължиш.
В отделението
гледаш
много-много да
не се замисляш
Когато обаче се прибереш вкъщи, емоциите надделяват над всичко.”
Как комуникират с близките си пациентите?
“Пациентите имат телефони в стаите, така че с близките могат да се чуват, когато искат. Имаме обаче и телефонни срещи всеки ден по един час сутрин и вечер - тогава телефонът на отделението е на разположение на роднините, които се обаждат за информация на лекарите. Случва ми се често да говоря с близки на пациенти - много е трудно, защото всички се вълнуват и искат да знаят много детайли, а е трудно да говориш подробно с роднините на 30 пациенти. Освен че трябва да кажеш много неща, трябва да ги кажеш и по подходящия начин.”
Идването на Киара в болницата на Кремона става много бързо, както и всичко, което се случи, откакто се разрази епидемията с коронавируса.
“Когато избухна случаят “Кодоньо”, започнах да търся обяви за работа в тази зона. Питах всичките си колеги, с които съм учила в София и са пръснати из Италия. Един от тях ми изпрати обявата за Кремона. Още на следващия ден, на 7 март, подадох молба. На 10-и ми се обадиха, а на 11-и вече пътувах за Кремона. На 12 март си подписах договора, а на 13-и започнах. Договорът ми е едномесечен, защото е свързан със спешната ситуация за коронавирус, но може да се поднови, ако тя продължи. В условията не беше предвидено да ни осигурят квартира, но след споразумение на болницата с манастири, които предлагат и стаи за спане, ни осигуриха и това. Местната църква се ангажира да ни осигури безплатна квартира.
Според договора на всеки три дни ми се полага ден почивка. Случва се понякога да замествам някой от лекарите, който се е заразил и трябва да остане под карантина. Мисля, че при нас 9-11 на сто от персонала са с положителна проба за коронавирус.
Иначе в Швеция живея от март 2019 г., а точно година по-късно, т.е. когато вече бях в Кремона, получих документите, че съм хабилитиран лекар. Веднага щом свърши кризата, ще започна специализацията си в Швеция. Винаги съм мечтала да стана педиатър. Огромен
принос за
решението
ми има проф.
Петрова от
Александровска
болница в София
Тя беше моят ментор. Имам изключително топли спомени за нея, за факултета по анатомия, за всички преподаватели там. Имам и отлични спомени за д-р Владов, който ни преподаваше пропедевтика на вътрешните болести в трети курс.
И други италиански колеги от София работят в болниците, лекуващи коронавирус. Този, който ми каза за обявата за Кремона, работи в “Бърза помощ” на близка болница и самият беше заразен. Сега е под карантина.”
Киара разказва с какви предпазни средства разполага персоналът в Кремона.
“Наричаме ги приспособления за индивидуална защита - маски, престилки, шапки за прибиране на косата, ръкавици и какво ли не още. В Южна Италия обаче, където майка ми е лекар, ситуацията е драматична. Чичо ми е оперирал пациент с коронавирус само с обикновена хирургическа маска, и то без филтър.”
Самата Киара всеки ден минава през
специфичен
ритуал на
обличане
“Когато отида в отделението, влизам с лекарската престилка в стая, която наричат “филтрова зона”. Слагаш всички приспособления за защита - екип за еднократна употреба, който те обвива буквално целия, вкл. и косите. След това поставяш очила върху твоите, за да избегнеш контакт с вируса. Маските са от типа FT2, слагаш и ръкавици, но това е екипировка, с която си облечен в отделението.
Преди да влезеш в стаята на всеки пациент, има масичка с други престилки за еднократна употреба, ръкавици и шапки, които слагаш и сваляш всеки път, когато си точно при този пациент. Така че в стаята на пациент с коронавирус имаш върху себе си два пласта приспособления за индивидуална протекция.”
“Колкото по-малко се пипаш или сваляш нещо от себе си, толкова по-малка е вероятността да се заразиш. Под маската устата ти се дехидратира, изсъхва напълно. Да
не ям осем-
десет часа
за мен не е проблем. Но за пиенето е по-трудно. Гледам да използвам колкото се може повече хидратантен гел, за да махам внимателно маската и да пия малко вода.”
Киара си спомня за София с усмивка, където отива с помощта на Европейския център за университетска подготовка през 2012 г.
“България е част от сърцето ми”, казва младата лекарка.
