Не издържаме. Имаме нужда и ние да махнем някоя тръба и да видим някой пациент, който се събужда, казва тя
Те са зад това стъкло, имат човешки форми, но с вече неестествени оттенъци между зелено и синкаво. Това са живи мъртъвци, които се полюшкват от ужасяващото ехо на електрокардиограмите. Дъхът им се задавя от притока на кислород към белите дробове.
Хора, които са
вече без лица,
на които
виждаш само
стъпалата
- те стърчат изпод парцал от чаршаф, сложен между бедрата и оплетените кабели и тръби. Петите им гледат нагоре. Така описва журналистът от в. “Джорнале” Джан Микалесин тежко болните от коронавирус в реанимацията на болницата в град Кремона. Te са поставени да лежат по корем, за да се подобри отношението вентилация-перфузия и за да се възстановят полегатите наклонени части на белите дробове. “Това е единствената процедура, с която разполагаме, и резултатите ѝ не са гарантирани”, казва шефът на реанимацията Антонио Колучело.
За да се разбере обаче как тези болни, поставени в това положение на телата си, промениха болницата, е необходимо да се чуят думите на главната сестра Карла Маестрини, която от две седмици споделя страданията на тези 30 пациенти.
“Тук съм от
20 февруари и
продължавам
да не виждам
никаква
светлина
Петък и събота бяха ужасни дни, имаше много, твърде много починали”, разказва пред “Джорнале” сестрата.
“Полека-лека всички тези мъртъвци убиват всички нас. Колкото повече дни минават, толкова повече се питам дали все още съм в състояние да лекувам хора и дали присъствието ми има все още някакъв смисъл. Питам се през целия ден, а после и нощем, когато се прибера вкъщи - умирам на дивана. Мъжът ми и дъщеря ми ми говорят, но аз не ги чувам. Потъвам в един унес, който не е сън. На всеки час се събуждам от кошмари. Мисля си за колегите и лекарите, които са се разболели, и ме е страх. Привиждат ми се непрекъснато двама пациенти и се ужасявам, че и аз мога да свърша като тях”, казва Карла.
“Най-лошото е, че не виждаш никой от тях да се събужда. Тези, които малко се подобрят, ги пращат по други болници, а при нас пристигат само отчаяните. Повече обаче не издържаме. Имаме нужда и ние да махнем някоя тръба и да видим някой пациент, който се събужда. Докато това не стане, няма да имаме отново съзнанието, че правим нещо полезно.”
Според директора на болницата Розарио Канино 21 февруари бележи тънката линия между нормалността и цунамито - тогава в болницата на Кремона идва пациент №1. Това е 31-годишно момиче, което от два дни непрекъснато влиза и излиза от Бърза помощ. Първата ѝ проба за коронавирус е отрицателна. Когато най-после идва положителният ѝ тест, вече е твърде късно. “В дните от 21 до 23 февруари вече ни се стовариха 40 интерстициални пневмонии, при положение че имаме 12 легла в инфекциозното отделение”, разказва пред вестника лекарят.
За 12 часа
организират
ново
отделение,
изпразват
две хирургии
и ги трансформират в отделения за коронавирус, но вълната не затихва. В момента освен гинекология и онкология, болницата не разполага с други отделения – всичко останало е за коронавирус. В тях има над 600 пациенти, като трийсетина са тези с обърнати надолу кореми и лица. Така тази малка болница, проектирана за нуждите на 72-хиляден град, е принудена да се справя със световна напаст, която те кара да забравиш целия си предишен медицински опит.
“Работя тук от 1990 г. и никога не съм виждал подобно нещо. След три седмици ад се примирих с мисълта, че най-ужасният ми ден е винаги утрешният. Сами сме и няма кой да ни помогне. Всички останали болници са пълни. Между нас и коронавируса се води война. Можем и трябва да я спечелим, но това ще ни струва много болки и загуби”, казва още лекарят.
