Джовани Дзампино: Аз оживях, но баща ми почина
41-годишният Джовани Дзампино е от над седмица в отделението за интензивна терапия на болницата “Мария Витория” в Торино и постепенно се подобрява. Според в. “Стампа” в същата болница приемат едновременно с него и баща му – 76-годишния Антонио, но той умира.
“Дойдоха да ни вземат с две различни линейки. Това беше последният път, когато видях баща си. Разбрах, че е починал, след като започнаха да ми пристигат съболезнователни съобщения по телефона. Не знам кога точно татко си е отишъл. Брат ми е предпочел да не ми каже нищо, защото все още съм в болница”.
Джовани още помни погледите на хората, които гледали откарването им с линейките пред дома му. “Никога няма да забравя очите на тези хора, почувствах се като чумав.”
Джовани започнал наскоро работа във фирма за кънки под наем. Преди месец бил болен от грип, имал 38 градуса температура и кашлица. После минали и се върнал на работа. Отишъл в Милано за фирмено събрание, но почувствал тръпки и че не му достига дъх. Малко по-късно е хоспитализиран.
Джовани не пие, не пуши и спортува активно. Баща му пък бил на хемодиализа. Синът се върнал да живее при него преди година и половина, когато починала майка му.
“Реших да говоря, защото искам всички да разберат, че това не е някаква игра - загубих баща си и не можах дори да се сбогувам с него, докато е издъхвал сам на едно легло в болницата, където никой наш близък човек не е бил допуснат.”
75-годишната Лоренца:
Гларус стоеше на перваза,
като оздравях - изчезна
И бабите оздравяват, казва пред в. “Кориере дела сера” 75-годишната Лоренца, лекувана в болницата “Сан Мартино” в Генуа. “Всеки ден един гларус кацаше на перваза на прозореца ми в болничната стая. Когато оздравях, той изчезна.”
Лоренца се върна тези дни в Кастильоне д’Ада, Ломбардия, за да прегърне четирите си деца и шест внучета, сред които дъщеря ѝ Валентина, която чака още едно дете. “Може би гларусът послужи като щъркел”, казва Лоренца.
“Когато ме докараха в болницата “Сан Мартино” и ми казаха какво ми има, направо се отчаях. Но не за мен, а заради семейството ми, което има нужда от мен. Мислех си, че ще умра и че нямаше повече да ги видя. Молих се непрекъснато.” Според Лоренца тя заминала за ваканция в Аласио, област Лигурия, и се настанила в месен хотел, който по-късно бил поставен под карантина. Лоренца едва успяла да събуе обувките си от пътя и да се разходи до морето, след което веднага почувствала как вече не ѝ достига въздух, налегнала я голяма умора и вдигнала температура.
“Бях интубирана, лекуваха ме страхотни лекари и сестри, напомняха ми за моите синове и дъщери, непрекъснато ме подканваха да ям, за да се възстановя.” Според главния лекар на болницата Лоренца е пример, че и възрастните хора могат да оздравеят.
Лекарка от Бърза помощ в Милано:
Болните са с бистро съзнание до
сетния си дъх, молят да им помогнеш
“Знаете ли кое е най-ужасното усещане? Да виждаш как пациентите умират сами, да слушаш как те молят да поздравиш децата и внуците им”, разказва пред в. “Джорнале” д-р Франческа Кортеларо, главен лекар на Бърза помощ в миланската болница “Сан Карло Боромео”.
“Пациентите с коронавирус влизат сами, никой техен близък не може да бъде с тях, и когато умират, го усещат. Те са с бистро съзнание, не изпадат в нарколепсия (състояние, в което човек заспива внезапно в произволни моменти – б.а.) Все едно че потъват, но през цялото време разбират, какво става. Последната починала беше една баба тази нощ. Искаше да види внучката си. Извадих телефона и ѝ се обадих с видео. Те се поздравиха, а малко по-късно бабата почина. Имам вече много дълъг списък с видеообаждания – наричам го списъка на сбогуванията. Надявам се да ни дадат таблети, за да не оставяме пациентите ни да умират сами.” Стефано Мутини, шеф на реанимацията на Франческа, определя всичко, което се случва в момента, като цунами, което не можеш да спреш, колкото и да се бориш с него.
Д-р Анджело Марцано,
един от първите заразени:
Губиш си вкуса и обонянието
“Най-много те е страх от това, че не знаеш как ще свърши всичко”, разказва пред агенция Адиенекронос Анджело Марцано, един от първите италиански лекари, заразили се с коронавирус.
На 23 февруари дерматологът от поликлиниката на Милано получава диагнозата си, след което е приет в болница “Сако”. Днес той вече е оздравял и е в дома си, но все още е под карантина. “Несигурността за това какво ще стане, как ще протече цялото заболявне при теб, е огромен източник на безпокойство и на изключителен стрес”, разказва докторът. Когато съобщават диагнозата на Марцано, лекарите допълват, че той е извън всички епидемиологични критерии, защото не е имал никакви връзки с Китай, нито пък с италианските общини с огнища на зараза.
“Бях ходил в чужбина, но в Германия и Гърция. Не е изключено да съм се заразил именно в Германия. Няколко дни след заразяването ми “Луфтханза” ми съобщи чрез мейл, че две редици преди мен в самолета е имало заразен с коронавирус човек.” Според италианския лекар неговите първи симптоми били температура и кашлица.
Първият критичен момент настъпил на 25 февруари, когато при него било регистрирано свръхпроизвеждане на молекули, причиняващи инфекции, което довело до повишаване на температурата му. Според колегите му от болница “Сако” подобен феномен се наблюдава между петия и осмия ден от заразяването.
Вторият критичен момент при Марцано идва на 4 март, когато настъпва белодробна интерстициопатия, въпреки че той самият не изпитва особени дихателни проблеми. Според Марцано една от последиците от заболяването му вследствие на коронавируса е намаляването на обонянието и чувството му за вкус. “И седмици след изписването ми е още така.”
Докторът се самонаблюдава по време на престоя си в болницата и вижда, че има и обриви по тялото си. “Целият бях покрит с малки мехури, които минаха от само себе си след седмица. Това обаче не е нещо обичайно за всички пациенти.” Според Марцано той бил лекуван с лекарства, използвани в борбата с вируса HIV и маларията. По време на болничния си престой лекарят чувал 16-годишната си дъщеря Федерика и 11-годишния си син Стефано само по телефона.
“Казваха ми да се държа. Първият си отрицателен тест отпразнувах сам и скромно в болницата. Най-хубавият момент беше, когато най-после можах да си взема душ, като се прибрах вкъщи. Това беше най-хубавият душ в живота ми.”
