“Аз обичам живота, но съм влюбен в смъртта” са най-изповедните думи на поета
Ако не през 1995 г., а сега в. “Дума” беше написал за неизвестна картина, притежавана от Пеньо Пенев, щяхме да имаме и негово неизвестно стихотворение.
Така както беше за 110-ата годишнина на Никола Вапцаров в края на декември 2019 г. и на Яворов за рождения му ден в началото на януари.
Защото отзад на картината имало следния стих:
На гроба ми
не сипвайте вода,
на оня свят не искам
да се мия.
Ако възкръсна
нявга от пръстта,
ще бъде само за да се напия.
И никой не може да отрече авторството на Пеньо Пенев.
През април ще честваме 90 години от рождението на “поета с ватенка”. Ще се появят ли и неизвестни негови стихотворения? “Засега нямам нищо подръка”, отговори през смях Владимир - син на поета и известен български художник.
Пред печат е книга
албум “Аз, глас и
съвест на епохата”
с най-добрите стихотворения на Пеньо Пенев и репродукции на Владимир Пенев. Честването на юбилея на поета ще бъде в Димитровград. Там художникът ще подреди изложба от маслени картини, която ще бъде показана в София и други градове.
Аз обичам живота,
о, как го обичам!
Но съм влюбен в смъртта.
Този стих побира целия Пеньо Пенев с неговите недоживени 30 години, изпълнени с талант, признания, критики, много алкохол, няколко жени, самота, драми... до избора на смъртта.
Той се ражда на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско. Макар и това да е само ден след Гергьовден, го кръщават на баща му Пеньо Митев. Започва да пише стихове още като ученик. Когато е само на 13 години в севлиевския в. “Росица” на 15 декември 1943 г. е публикувано стихотворението му “За царя”
Защо ни остави,
царю вселюбим,
когато днес
ни беше необходим?
Защо о, Боже,
изпрати тая беда?
Защо угасна
тая светла звезда?
В нито един архивен документ или спомен за поета няма следа той да е имал неприятности след 1944 г за този свой ранен опит за обществено ангажирана поезия.
Пеньо учи, но не завършва гимназията в Севлиево. Рано открива света на поезията и чете много. Може по цяла нощ да не излезе от света на Вазов, Ботев, Яворов, Байрон, Пушкин. Сам опитва да пише. С поезията идват и първите любовни трепети. Какво е един поет без своя муза?
През 1948-а, когато е само на 18 години, Пеньо прави опит да премине нелегално границата с Гърция. Искал да отиде там, за да се бие с местните партизани срещу режима на ген. Маркос. Заловен е от граничарите и затворен в милиционерския арест на Свиленград.
Тогава той е съвсем неизвестен, но цяла нощ рецитира свои стихове. Освен това гръмко заявява, че е
“космополит,
гражданин на света
и не признава
никакви граници”
Поведението му ядосва дежурните милиционери, един от тях взема закачалка за дрехи и налага с нея арестанта.
Първата работа на Пеньо е настоятел на в. “Труд” към синдикалния съвет в Димитровград. Задачата му е сутрин да разнася вестника на определен брой пунктове в строителни обекти.
Службата разносвач на вестници явно не го задоволява и го назначават отчетник в една бригада. Един ден обаче майсторът на бригадата се оплаква на Митко Иванов - журналист и приятел на поета, - че сред работниците зрее недоволство - губят им се надници, получават по-малко пари.
Иванов намира отчетника поет, седнал върху греда на покрива на недовършен блок. Той почти не изслушва укора на приятеля си, а му казва: “Слушай да ти прочета нещо, написано на покрив”:
Приведен,
вкопчан в гредореда,
последната летва
аз кова.
Отгоре слънцето ме гледа
и весело следи това.
В броя на “Литературен фронт” от 10 ноември 1949 г. Пеньо прави дебют в централния печат със стихотворението си “За комунизма”. И то не къде да е - писателският официоз “Литературен фронт" го помества в горния десен ъгъл на първа страница! Там, където обикновено се печатат уводните статии.
В края на 1950 г. започва да излиза вестник “Димитровградска правда”. Първият, който носи стихове в него, е Пеньо Пенев. В началото на 1951 г. вече е признатият поет на редакцията и завеждащ хумора във вестника. Има и опит - няколко месеца в началото на 1950 г. е бил на първата си щатна работа в редакцията на в. “Стършел”. Пише малки сатирични стихове в рубриката “Бате Стършеле” по изпратени до редакцията критични дописки. Подписва ги с името Пеньо П.
От есента на 1951 до
пролетта на 1954 г.
Пеньо е войник
Ден преди да тръгне за казармата се отбива в редакцията на “Димитровградска правда”. Един от печатарите му подарява удобно за войнишкия джоб топче с нарязана хартия, на която да пише стиховете си. По време на службата си Пеньо написва много стихотворения.
Проф. Митко Иванов, преподавател във Факултета по журналистика, твърдеше, че са запазени 10-15 хиляди стиха. От това време е и малък бележник, озаглавен от него “Опорни точки”. А на първата му страница е написал стих от Маяковски:
Говоря аз -
на класата
партийният поет!
През пролетта на 1954 г. Пеньо се уволнява от казармата и се връща в Димитровград.
Твърдо е решен да събере най-добрите си стихове в книга. Заради това все по-малко време прекарва в редакцията. Не посещава често дори ресторант “Москва”, на който “редовно плащал членския си внос”, както обичал да обяснява постоянното си присъствие там. Прибира се в таванската си стаичка, където усилено пише нови стихове за бъдещата си книга.
1955 г. ще се окаже съдбоносна за Пеньо Пенев. Тя започва с един вестникарски
скандал, който едва
не праща поета
в затвора
В един брой на в. “Димитровградска правда” е публикувано стихотворение, в което има и акростих.
Първите букви на отделните редове изписват изречението “Щерю, Лозев, Макаков са мерзавци. Кръстева е невинна.” Поетът пише злободневката с акростиха в защита на лекарката Евелина Кръстева, уволнена от болницата. Тримата от акростиха го съдят, но съдът го оправдава.
Животът на новото семейство е изпълнен с трудности и лишения. Това допълнително изнервя и без това не особено стабилния поет, влияе на творчеството му, кара го да търси спасение в чашката.
В края на 1956 г. стихосбирката “Добро утро, хора!” най-после излиза от печат. Сбъдва се мечтата му в една година да има и дете, и книга. Стихосбирката несъмнено повдига самочувствието на поета, макар и да е пълна с печатни грешки. Дори името на редактора е сгрешено - вместо Христо Радевски е изписан Борис Делчев.
Но литературната критика не е особено благосклонна към дебюта на младия поет. “Лъжливата романтика и грапавият, недодялан език принизяват сериозно достойнствата на стихосбирката”, пише един критик.
Пеньо Пенев преживява тежко тези критики и оценки. Но по-страшното за него е, че освен критикуван той е и тотално неглижиран. В обзорните текстове за поезията в централните вестници името му не се споменава никъде. В три поредни броя в. “Народна младеж” публикува стихове на млади поети. От Пеньо няма нито едно стихотворение.
Но като че ли най-тежкия удар поетът понася от Димитровград.
В брой 51 от 28 юни 1957 г. в местния вестник се появява следното съобщение: “Редакцията на в. “Димитровградска правда” съобщава, че лицето Пеньо Пенев не работи повече от три години в същата. Той с нищо не заангажирва редакцията на вестника”.
Почти прогонен от Димитровград, през 1957 г. Пеньо Пенев идва със семейството си в София. Заживяват на квартира близо до пл. “Македония”. Обещават му работа във в. “Литературен фронт”. 1957-а и 1958-а години са най-трудните в живота на Пеньо Пенев. Не може да получи софийско жителство и да започне постоянна работа някъде. Случаят в “Стършел”, където прави първия си опит за самоубийство, е като тъмно петно в биографията му. Няма пари да издържа семейството си. Един ден тъстът му идва и прибира Мария и малкия Владимир при себе си в Тополовград.
Поетът все повече
се чувства сам
и необичан
Дните си прекарва предимно в кръчмите. Човек почти винаги можел да го намери в “Производство”, заведение близо до Министерството на машиностроенето, в “Прага”, “Славянска беседа”, “Грозд”...
Именно пред сладкарница “Прага” става прословутата среща между Пеньо и циганския поет Усин Керим, току-що издал първата си стихосбирка “Песни от катуна”. Пеньо веднага импровизира в рими този факт:
Усин Керим, Усин Керим,
честита, братко, стихосбирка!
По тоя случай да вървим
юнашки да се понафиркаме!
Позната на Пеньо разказва: “Той беше особена личност - кълбо от нерви. От най-малкото нещо се разтреперваше. Опитваше се да се държи гордо. Не можеше. (...) По онова време пиенето на Пеньо вече беше станало злокачествено. Напиваше се от малко, алкохолът много го променяше. Под влиянието му той развиваше патологична жажда за изява. (...) Иван Пейчев даже му казваше: “Пеньо, и аз пия, бе. Ама не така!”
Пеньо Пенев постъпва на лечение в психоневрологичния диспансер в началото на 1958 г. За престоя му там д-р Табакова си спомня: “Пеньо беше поет с могъщи приливи на възторг и отчаяние. Искрено вярваше в комунизма, затова написа най-хубавите стихове за социалистическото строителство. Но той жестоко се сблъска със социалистическата действителност и тогава се разбунтува:
Съберете се, хора и друми,
да си кажем
неказани думи...
Дръзкият език на Пеньо Пенев му създава много неприятели. Изоставят го и част от приятелите. Престават да го печатат, изпада в мизерия, далеч е от семейството си.
След като излиза от психоневрологичния диспансер, Пеньо Пенев отива в писателската станция “Ситняково” в Боровец. “Ситняково” е царски дворец, построен за Фердинанд, но след 1944 г. комунистическата власт го превръща в почивна станция на писателите.
Пеньо Пенев прекарва там няколко месеца, през които прави може би последен отчаян опит да се влюби в живота. Там написва своята последна творба - поемата “Сто възела”, която по-късно става известна като “Дни на проверка”.
Отчаян, в началото на април 1959 г. Пеньо Пенев решава да се върне в Димитровград. На гарата, преди да се качи на влака, той казва на своята приятелка Ангелина Кайрякова: “Димитровград ме създаде, Димитровград ще ме унищожи!”
26 април е неделя. Около 23,30 часа Пеньо пристига в хотел “Москва” и се отбива в ресторанта. Той е почти празен, оркестърът привършва програмата си. Пеньо присяда на масата им и иска едно кебапче. Мрачен и неразговорлив е, отказва да пие. Заиграва се с момчето на певицата, разказва му кратка приказка, рецитира му стихотворения. Взема книжна салфетка и написва на нея:
Имаш ли зрънца,
имаш ли водичка,
за какво си тъжна,
моя малка птичко?
Малко след полунощ си тръгва и казва довиждане на дежурната касиерка. После се обръща и добавя:
“Лека нощ, Мария. Не, не, сбогом!”
Качва се в стая 118-а. Депресията го смазва. В един момент жаждата за смърт надделява над желанието за живот. Съдбоносното решение е взето. Поетът изпива 6 опаковки веронал.
После сяда и
написва 7
предсмъртни писма
Първото е до приятеля му Митко Иванов: “Омръзна ми да бъда бездомен, безработен и необичан - признава поетът и моли - “Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден...”
Седмото писмо е до Георги Джагаров: “Куфарът с архивата, която остана (1/100), да се предаде на Георги. Твори! Ти си поет! Допей моята песен! Вземам унищожителна доза този път, плюс това - и пускане кръвчица! Вече съм 1000/100 сигурен! Ха помогнете, де! Ядец, медицино!” Докато смъртта пълзи по вените му, той намира сили да стане и да отиде пред картината “В. В . Маяковски в мастерской РОСТА”, репродукция от Ст. Викторов. Чупи стъклото, целува поета, когото смята за свой учител, и написва върху цветната репродукция:
“Сбогом! Идвам при тебе, мой бог. Аз.”
В долния край на портрета забива джобното си ножче.
Според свидетелства на приятелката на Маяковски Лиля Брик той твърдо вярвал, че потетите трябва да умират млади, да не живеят повече от 30 години.
На Пеньо не му стигат само 10 дни, за да ги навърши...
