Откриват тържествата на 14 януари с една и съща песен, приемат молби за нови членове, почитат умрелите
Преди много години, когато се събирали за Петровден, палели огромни огньове с борина - да ги видят другите
“Мажире сме, правим си празник, затова сме се събрали”, отговорили компания в Момчиловци на въпрос на учудени съселяни защо цяла нощ са под Агупчовата ябълка и празнуват. Никой не е предполагал тогава, че махалата в долната част на селото ще получи това име и ще се появи нова дума в местния диалект. Вече повече от 80 години махалата на родопското село си прави мажирски празник.
“Думата
“мажир” се
употребява
в селото за
преселник,
бежанец
В този си вид тя няма аналог в българския език.
Вероятно идва от маджури, която се използвала по време на войните в началото на миналия век за бежанци и преселници от Беломорска и Одринска Тракия. Имало е и село Маджура, вилает Лозенград, в днешна Турция, което вече не съществува.
“По онова време много хора от Момчиловци са били из Беломорието като рибари и дюлгери, вероятно там са я чули и така се е появила тук. Сигурно тогава по време на първите празници са отговаряли, че са мажире, защото махалата, където са празнували, е била нова. Първите заселници са дошли от Каньовската, Керемедчиевата махала, от махала Шипката в Момчиловци и си направили къщи”, казва 79-годишният Тодор Каневски. Той е сред доайените на местните мажире.
“В момчиловския говор “д” е отпаднало от маджури и е станало мажире. Сменило се и значението на думата като - с нея назовават и преселник в рамките на едно населено място. Не съм срещала подобен празник другаде”, обяснява дъщеря му проф. д-р Елена Николова-Каневска. Тя допуска, че е възможно чрез трансформации думата да е придобила днешния си вид от арабската muhacir.
Странният празник води началото си от 1935 г., но през годините на социализма не се провеждал. В основата му са петима души - Колю Канюски, Райчо Берето, Коста Кермедчиев, Райчо Кудин и Васил Шопов. Те поканили и дядо Янчо Дойчински, Стайко и Анастас Дойчински. Провеждали го на открито на Петровден. Било е правило вечеринката да продължи до зори.
“Баща ми, който е сред основателите, е бил горски и имал хубава борина - осветявали ливадата с огън през нощта, за да видят всички в селото как мажирите са сговорни. Откривали са празника винаги със стриковата - Янчова пясня
“Керушка двори
метяше, Стуян в
пътян вървяше”.
Бавна и тежка
песен е”,
казва бай Тодор.
По-късно се приело празникът да се премести, тъй като по Петровден имало кърска работа. Решили да го правят срещу Нова година по стар стил - 14 януари.
“Всяка година се редували в различни къщи. У нас помня се събираха наведнъж 40 души в една стая 3 на 4 метра. Заради това ли, заради мода ли, но хората започнаха да правят портали, за да съединят две стаи и да стане по-широко”, спомня си той.
През 1992 г. Тодор Каневски направил механа и оттогава вече 28 г. е неизменен домакин.
“Откакто е в механата, повече млади хора идват. Последния път се застъпиха 4 поколения мажире”, отбелязва той.
През това време Тодор Каневски бил и нещо като председател на мажирете. Заради здравословни причини от 2 години постът е сдаден на зет му Илия, който е от Момчиловци, но идва от Каньовската махала и следователно отговаря на условията.
На празника всяка година се приемат нови членове на организацията. Нужно е обаче да бъде поканен устно, а той да напише молба. Тази година молба подали две млади семейства - Тодор и Ана и Радомила и Кольо. Най-малкият мажирин - Митко, вече кара четвърти празник. Той участва в уникалното тържество още от 3-месечна възраст. Най-възрастният е Тошо Парасковски - на 87 години. По-рано викали музиканти на празника, но сега вече си имат сред тях гайдар и акордеонист.
На тържеството всички жители на махалата решават дали да ги приемат, а след това с едноминутно мълчание отбелязват паметта на починалите мажире поименно. Тази година са прочетени и почетени имената на 49 души.
“Едни умират, други се раждат, нови мажире доходат, най-важното е сгода да има. Първите мажире, Бог да ги прости, не съм ги чувал да се карат за нещо - това го предадоха и на по-младите”, казва бай Тодор.
Той счита, че
празникът
сплотява и
пази местните
традиции
- нищо че изглежда само като ядене и пиене. Дядото е един от малкото останали живи, които знаят т.нар. мащренски език. Научил го покрай дюлгерството.
С езика местните дюлгери в миналото се пазели от чорбаджиите и си разменяли информация, без да ги разбират. Сега е почти изчезнал. Знаят го неколцина от старите строители в селото.
Някога обаче той бил толкова разпространен, че и жените по селата със зидари го употребявали.
“Малко сме останали живи и знаем мащренски”, казва възрастният строител. Той започнал да го говори от 1954 г., когато се захванал с дюлгерството.
Научил го е от по-възрастните от него. Бай Тодор е самоук, тръгнал първо на работа по Кърджалийско, където изкарал 3-4 години.
“В онези времена дюлгерството на частно бе забранено. Отиваш в някое далечно село да строи и никой не знаеше къде е, дори вкъщи не знаехме, защото властта можеше да го накаже”, казва съпругата му Велика.
По-късно се прибрал и работел по бригади. При строителството на новия център в Смолян е ръководел бригада с над 100 човека.
Освен десетките сгради из цялата област бай Тодор е направил 3 параклиса в Момчиловци, както и 3 чешми, една от които за почитаната в селото Тижа Мария - мюсюлманка с име Хатидже, която приела християнството, но била убита от братята си.
