Само за няколко съдбоносни седмици окончателно се оформи един от най-амбициозните проекти на руския президент Владимир Путин. Същността му е руската система за износ на природен газ да отговаря на новата геополитическа реалност, а не на времето на Студената война. Тази структура вероятно ще се запази без големи изменения до края на властването на Русия като водещ енергиен износител.
Заключителните щрихи в проекта, който започна през 2001 година с построяването на газопровода "Син поток" до Турция, включват пускането на тръбата "Силата на Сибир" към Китай на 2 декември, нова сделка за газов транзит с Украйна, санкциите на САЩ срещу "Северен поток-2" и завършването на "Турски поток", планирано за януари.
Външният натиск и пазарните условия помогнаха новата руска система за износ на газ да бъде оформена по начин, който не позволява да бъде използвана като инструмент за сплашване във външната политика на Путин. Същевременно тя е структурирана така, че "следпутинова" Русия да може да запази дела си от енергийния пазар и да я използва като основа за полезни търговски партньорства. Това я прави положителна част от наследството на Путин, макар това да не е изцяло негова заслуга.
Русия наследи от Съветския съюз договори за доставка на природен газ до Европа, които бяха сред най-големите източници на твърда валута за буксуващата постсъветска икономика. Съветските газопроводи обаче преминават през Украйна и Беларус, които бяха част от империята. Те станаха независими държави и поискаха транзитни такси и ниски цени в замяна на поддържане на руските енергийни доставки за Европа.
Същевременно газовите доставчици от Централна Азия и Азербайджан се очертаха като конкуренти. За тях бе сравнително лесно да транспортират газ по тръби до Турция, която след това може да го доставя до Европа.
През първото десетилетие след 2000 година, когато Путин и съветниците му изковаха идеята за Русия като "енергийна суперсила", на стратезите в Кремъл им стана ясно, че имат нужда от по-голяма гъвкавост, за да увеличат доставките и да си осигурят повече икономически лостове за влияние върху съседите в Европа и Азия.
"Син поток", който преминава по дъното на Черно море до турското пристанище Самсун и заработи през 2003 година, бе първият ход на Путин в газовата му игра.
Капацитетът на "Син поток" обаче е едва 16 милиарда кубични метра газ годишно, което е нищожно количество спрямо 180-те милиарда кубични метра газ, които съветската система може да изнася до Европа през Украйна и Беларус. Газопроводът помогна на Русия да постигне по-добри конкурентни позиции в Турция, но не разреши по-големия проблем - зависимостта на Москва от Украйна и Беларус.
Делът на руския газ във вноса в Европа продължи да намалява.
През 2011 година Русия установи пълен контрол над беларуската система за газов транзит срещу доставки на по-ниски цени. Украйна обаче твърдо запази контрола си над тръбопроводите, по които преминаваше основната част от руския газов износ.
Путин искаше по-пряк достъп до Южна и Източна Европа и да има възможност да заобиколи Украйна и по икономически, и по политически причини. Украинската газопреносна система се разпадаше и Газпром се опасяваше, че може да му се наложи да инвестира в ремонти без да има голямо влияние върху дейността й. Същевременно Путин искаше канал за влияние над украинското правителство, за да го задържи в орбитата на Москва. Русия спря доставките за Украйна два пъти през първото десетилетие на века. Без алтернативни маршрути за износ обаче тази тактика не можеше да издържи.
През 2012 година Русия направи друг голям ход с откриването на "Северен поток", преминаващ по дъното на Балтийско море до Северна Германия. С капацитет от 55 млрд. кубични метра годишно съоръжението увеличи руския дял от европейския внос. Същевременно Русия планираше голям газопровод до Южна Европа - "Южен поток". Той трябваше да пресича Черно море до България, откъдето да се разклонява към Гърция, Италия, Сърбия и да продължи към Централна Европа.
През 2014 година заради анексията на Крим Путин трябваше да преначертае картата на газовия износ. Европа пък се разтревожи, че Русия може да използва увеличения внос на газ, за да засили политическото си влияние. ЕС зачеркна "Южен поток" в края на 2014 година, притискайки България. Плановете за разширяване на "Северен поток" също станаха политически токсични, особено предвид американската съпротива срещу проекта.
Начинът, по който Русия пренаписа газовите си планове през последните пет години, отразява големите промени в геополитическото мислене на Кремъл. Антизападните партньорства на Путин с ключови авторитарни режими - на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и китайския Си Цзинпин - трябваше да бъдат подкрепени с газопроводи. Същевременно Путин искаше да запази връзката с Германия. За Путин, който свободно говори немски и е работил като съветски разузнавач в Източна Германия, отношения с Европа са най-вече отношения с Берлин.
Така "Южен поток" мутира в "Турски поток", който бе запълнен с газ в края на ноември и се планира да бъде открит от Путин и Ердоган на 8 януари.
Газопроводът до Китай - "Силата на Сибир" - бе открит в началото на декември, а Путин и Си Цзинпин наблюдаваха церемонията по видео връзка.
Същевременно Русия постигна успех в конкуренцията със САЩ и доставчиците от Близкия изток на новия и бързорастящ европейски пазар на втечнен природен газ.
Благодарение на всичко това изглежда почти неизбежно руският износ на природен газ да продължи да нараства.
Корабите, полагащи тръбите за "Северен поток-2" и техните собственици, бяха санкционирани от САЩ, а швейцарският подизпълнител Allseas спря работа по проекта. Въпреки това газопроводът изглежда ще бъде завършен, макар и със закъснение, след като Газпром и един от руските му подизпълнители обявиха, че имат собствен кораб за строителството.
Закъснението принуди Русия да сключи по-добра сделка за Украйна, отколкото щеше да постигне с Киев без санкциите срещу "Северен поток-2".
Москва се съгласи на петгодишен контракт за доставка на минимум 65 милиарда кубични метра годишно догодина (малко под очакваните цифри за тази година) и 40 милиарда кубични метра през следващите години.
Може да са били постигнати и други компромиси. В Украйна се появиха информации, че Русия може да възобнови преките доставки на газ за Киев. Това бе немислимо при предишния президент Петро Порошенко. Сегашният държавен глава Володимир Зеленски обаче е по-прагматичен и бърза да сложи край на въоръжения конфликт в Източна Украйна. Новата газова сделка показва, че Путин, с деловия му подход към външната политика, цени готовността на Зеленски за преговори и компромиси.
В резултат Украйна ще остане важен стълб в новата руска схема за износ на газ поне за идните пет години.
Макар Путин първоначално да не искаше това, полагайки всички възможни усилия да установи газови маршрути, заобикалящи украинската територия, появилата се в крайна сметка експортна система на Русия е забележително добре балансирана. Тя свързва Русия с Китай, Турция, Южна, Северна и Източна Европа. Всички тези пазари са конкурентни, особено европейските.
Путин може да е направил и променил плановете си за каналите за износ с надежда за геополитическо влияние. Това, наред с големите инфраструктурни договори за приближените на Кремъл за изграждането на газопроводите, помага да бъдат оправдани десетките милиарди долари, инвестирани в тръбопроводи и проекти за втечнен природен газ.
Сега, когато по-голямата част от необходимата инфраструктура вече е налице, а залежите, нужни за захранването й, са в експлоатация или ще заработят в близко бъдеще, цената на изнасяния газ ще бъде сравнително ниска. Така Москва си гарантира силен приток на доходи от бързо променящия се световен газов пазар. Това е важно за страна, която през 2018 година е изнесла газ за 49,1 милиарда долара и получава около 7 % от бюджетните си приходи от газовия сектор.
Партньорите на Русия в газовата търговия в крайна сметка ще се насочат към постепен отказ от изкопаемите горива. Това обаче няма да стане скоро, а Европа и Китай ще имат нужда от повече газ, за да заменят въглищата. Прогнозира се, че поне до 2040 година Русия ще доставя около една трета от газа за ЕС.
Дотогава Путин вече няма да е в Кремъл, но руската енергийна търговия ще бъде по-диверсифицирана отколкото при идването му на власт. Руските правителства ще могат да я използват като основа за добри съседски отношения вместо като инструмент за натиск. Резултатът от големия проект на Путин показва как множество играчи: самият Путин, амбициозният автократ, полезните му съюзници като Ердоган и Си, противниците му като САЩ, неохотните партньори като ЕС и жертвите му като Украйна, могат да обединят усилията си за изграждане на нещо значимо.
/От БТА/
