Росен Цанков е роден в София. Принадлежи на известен интелектуален род. Дядо му Хрисан Цанков е актьор и режисьор, директор на Народния театър. Баща му е големият режисьор Вили Цанков. В отглеждането му участва и Стефан Данаилов, който се жени за майка му Мария - една от най-красивите манекенки през 60-те и 70-те години на миналия век.
Росен завършва операторство във ВИТИЗ. През 1990 г. заедон с Димитър Митовски и Димитър Гочев създават филмовата компания “Камера”, която се прочу със сериалите “Под прикритие” “Стъклен дом”, “Фамилията”, “Революция Z”.
През 2016 г. Цанков напуска “Камера” и сега е оператор на свободна практика.
Когато играехме на “На всеки километър”,
винаги бях бате Сергей. Но баща ми
Вили Цанков нареди да бъда Велински
- Вие сте наследник на могъщ интелектуален род. Тази фамилия помага ли ви, или ви пречи?
- И помага, и пречи. Когато тръгнах да кандидатствам във ВИТИЗ, цялата фамилия - баща ми, майка ми и Ламбо, се стреснаха. Те мислеха, че ще ставам актьор, а аз избрах операторството. Но когато отидох да кандидатствам, всички казваха - ей го, този е син на Вили Цанков и сега ще влезе тук с връзки. Но мен ме скъсаха първия път, след това имаше пет нулеви години и чак след това ме приеха.
Тази фамилия ми даде
шанс да живея
в интелектуална среда
Видял съм много неща, чул съм много неща, прочел съм много неща. От дете познавах и общувах с Иван Кондов, Георги Черкелов, Апостол Карамитев, Ламбо, Джеки Вагенщайн, операторите Венец Димитров и Красимир Костов... Слушал съм разговорите им, когато идваха вкъщи.
- На колко години бяхте, когато майка ви заживя със Стефан Данаилов, и как го посрещнахте в началото?
- Може би на една или две. Нямам спомен за тази раздяла, за сълзи и страдания.
- Кой ви отгледа?
- Живях в апартамента на баща ми, гледаше ме баба ми, неговата майка. Ходих и у дома на майка ми, Ламбо много ме гледаше, водеше ме на море... Така че ме отгледаха и двете фамилии. По едно време взех да получавам много двойки в училище и ме прибра майка ми, за да ме държи изкъсо и да уча.
- Къде ви беше по-добре и по-приятно?
- Не мога да кажа. Не знам...
- Какъв родител беше Вили Цанков? На мен винаги ми изглеждаше като суров човек и аскет...
- Той беше самотник, който обаче ме научи на много неща. Храна, облекло, човешка топлина си ги имах. Но през целия си живот да ми е дал най-много около 50 лева. Научи ме да си изкарвам парите сам. Единственото нещо, което ми купи, беше, когато влязох във ВИТИЗ - един много скъп светломер от Япония. Започнах да си изкарвам пари от търговия с касети, имах видеоклуб. И тогава си казах колко е добре, че имам тази самостоятелност, на която ме е научил баща ми, а не съм някакъв лигльо, който ходи по улиците и има пари, защото баща му му дава. И затова съм му много благодарен на баща ми. Готин човек беше, но трябва да го познаваш.
- Обръщахте се към Стефан Данаилов с “бос”. Как се роди този прякор и той ли ви “спаси” да не му казвате татко?
- Не. Неговите студенти му викаха Мастер. Тази дума адски ме дразнеше, защото мастер на английски значи господар....
- Но и учител...
- Да, но и господар. А той никога в живота си не е бил такъв. Никога не се е държал като господар. Освен това той много обичаше филма “Кръстникът”. И там имаше една реплика, в която се казваше думата “бос”, и така започнах да му викам бос.
- Той не се ли сърдеше?
- Неее, напротив.
- Покрай известността на Стефан Данаилов не мечтаехте ли като по-малък да станете актьор?
- Не. Когато той беше в апогея на “На всеки километър”, аз бях още малък. Имаше един двор, в който играехме, като се правехме на героите от сериала. И аз по задължение трябваше да съм Сергей. Веднъж обаче баща ми каза - не, ти ще играеш Велински. Защото той беше голямата работа като актьор. Един ден отивам в двора, те ми дават “автомата” на бате Сергей, обаче им казвам, че вече ще играя Велински. И всичките седнаха на дупетата си от изненада. Гледат ме и не могат да повярват какво им говоря. Викам - добре, бе, изберете друг Сергей и да започваме...
Но аз поначало актьорската професия не я харесвам.
- Защо?
- Защото всички актьори си мислят, че те са най-великите. Специално за киноактьорите говоря. И никой друг освен тях не е важен. Чакайте, бе, знаете ли колко хора има в снимачния екип? И много мразя, когато свърши филмът, как всички стават и си тръгват. А всъщност накрая вървят имената на хората, на които им замръзват сополите на минус 12 градуса. Актьорите идват, казват две реплики и си тръгват. А операторите, осветителите и другите от екипа остават анонимни. Много се дразня на това.
- Да не би да излезе, че мразите актьорите?
- Не, но актьорът е много странно нещо. Като изиграе много роли, и започва да пунтира. Неговата душа се маха, вече не е той и започва да имитира героите си, които е играл. Много малко са актьорите, които си остават те. Мога да изброя Черкелов, Иван Кондов, Ламбо, Апостол Карамитев. Това бяха големите актьори, които си останаха в живота те, а не пунтираха някого.
- Как Ламбо понасяше и се отнасяше към славата?
- Край град Мичурин (сега Царево - б.а.) имахме една къщичка и там прекарвахме лятото. Един ден беше отишъл да си купува някакви джапанки, прибра се и казва на майка ми, че в магазина някакви хора го разпознали от филма, натрупали се около него, започнали да му искат автографи... Един вид - станал вече известен.
Майка ми се обърна
към него и каза
само една дума: “Лигльо”
Мисля, че той нямаше проблеми със славата, понасяше я. Прегръщаше хората, целуваше ги...
- Разбрахме как са реагирали родителите ви и Ламбо, когато сте им казали, че ще кандидатствате операторство във ВИТИЗ. А вие как реагирахте, когато разбрахте, че синът ви Виктор също ще учи филмово и телевизионно операторство в НАТФИЗ?
- Когато станах продуцент на сериалите “Под прикритие”, “Стъклен дом”, “Фамилията”, “Революция Z”, Виктор идваше да поработва малко, главно през ваканциите.
По едно време виждам, че започна да се върти около камерите. Викам си - аха, стана белята! Дъщеря ми Александра, те са близнаци с Виктор, пък каза, че ще става ветеринарен лекар. Казах си - ох, добре, че поне един от цялата фамилия ще се махне от тази гилдия. Обаче не би! Напусна в трети курс и сега учи монтаж в НАТФИЗ. Сама си го избра. Явно, че при нас приказката за дървото и крушата е вярна...
- Разказвали сте за тежкото си заболяване - полиневрит, и как Стефан Данаилов направил и невъзможното, за да ви излекуват. Вярно ли е, че уредил цял самолет да докара необходимото лекарство от чужбина?
- Не стига, че се разболях от полиневрит, но направих и сепсис, отравяне на кръвта. Лекарите казаха, че шансът ми е да издържи сърцето ми, а при пулс 200 нямаше как да издържи. Трябваше да ме лекуват с един антибиотик, какъвто тогава в България нямаше - фортум се казва. Произвеждаше го швейцарската “Циба гайги”. За мой късмет офисът на тази фирма в София е над етажа на апартамента, в който живееха майка ми и Ламбо. Тя отива, плачейки, в офиса на фирмата, казва, че е съпруга на Стефан Данаилов, но синът й умира и е готова на всичко, за да получи лекарството, което тяхната фирма произвежда.
Те казват: добре, утре ще го имате от Швейцария. Майка ми изпада в шаш - още утре?! Трябваха ни четири флакончета, не някакво голямо количество. И наистина, за 24 часа със специален самолет докарват лекарството до София. Даже отказват пари за полета и самото лекарство. До живот ще съм благодарен на тези хора от “Циба гайги”...
- А разбра ли се каква е причината за вашето заболяване?
- Полиневрит е много рядка болест. Според статистиката на един милион хора се разболява един човек. Тогава доста време влачих една пневмония. Вечер вдигам висока температура, а на сутринта уж нищо ми няма. Но един ден ми отказаха краката, схванаха се. Отидохме в болницата, там казаха “олеле, майко”... И се оказаха прави - започнах да не мога да дишам и веднага ме интубираха. И така три месеца в интензивното - между живота и смъртта.
За около седмица от
84 килограма станах 47
Полиневритът е много странна болест. Имунната ти система се обръща срещу тебе. Защото организмът ти е отслабен и тя не знае какво да прави. Бебетата преживяват с тази болест една седмица. Над 33 години смъртността е 78-80 на сто.
- Вие на колко години бяхте?
- На 31. Късмет съм имал...
- След смъртта на Ламбо се изговориха и изписаха много неща - и верни, и неверни. Има ли нещо, което още не знаем за този голям актьор и истински народен любимец?
- Не знам какво се изписало, за да кажа кое е вярно и кое не е. Не знам кой какво е писал и казал. Но мисля, че няма написани лоши неща за Ламбо, защото той беше много добър човек, помагаше на всички. Не знам дали има нещо, което да е останало тайна.
- На мен ми харесаха думите ви, че има два вида хора на света - Стефан Данаилов и останалите. Кога ви хрумна това сравнение - преди смъртта му, когато се поболя, или след нея?
- Да си кажа честно - след смъртта му. Попитаха ме какъв човек е Ламбо. Той беше адски добър човек - талантлив, бачкатор, помага на всеки, който му се обади, с много приятели... Във филма на Серджо Леоне “Добрият, лошият и грозният” на Серджо Леоне един от героите, излизайки през прозореца, каза, че има хора, които излизат през вратата и ги убиват, и други - които излизат през прозореца и оцеляват. И оттам ми хрумна това сравнение за Ламбо. Той беше човекът, какъвто всички трябва да бъдем. Но всеки трябва да си избере...
- Той остави ли завещание?
- Не. Няма завещание. Никога не е говорил за това.
- Не ви е търсил адвокат, който да каже, че Стефан Данаилов е оставил при него завещание, с което той трябва да запознае наследниците му?
- Не.
- Вие сближихте ли се със сина му Владимир?
- Да, той е много приятно момче. Интелигентно. И поне няма да е в кинобизнеса, учи в Америка за лекар. Така че поне в това отношение сме спокойни...(Смее се.) Владко е наистина хубаво и добро момче. Сближихме се сега около погребението, иначе го бях виждал само два-три пъти. Сега общувахме повече, говорихме си надълго, обядвахме заедно...
- Как реагира майка ви Мария, когато разбра, че Ламбо има син от друга жена?
- Тя не е споделяла с мен точно какво й е било. Не мога да кажа, но... имаше някакво напрежение. Никога не са говорили пред мене, тогава не живеех там, в жилището на Ламбо. Не разбрах дали е имало някакви скандали. Но напрежение наистина имаше, Ламбо се притесни от това. Но не съм навлизал дълбоко в тази тема. Пък и не ми беше работа.
- Никога не сте го питали за този му грях?
- Не, никога. Ние имахме други взаимоотношения. Той никога не ме е питал за мои лични неща. Кога ще се женя, за коя, къде, как...
- Последните думи, които актьорът Георги Русев казва преди смъртта си на своята съпруга, били: “Обичайте се...” Кои бяха последните думи, които вие чухте от Ламбо.
- Аз не бях при него в последните му мигове, защото той беше в интензивното отделение, а там се влиза много трудно. Но последния път, когато бях при него, той попита: “Челси” би ли?”. Защото той е от “Челси”, аз съм от “Арсенал” и си имахме закачки на тази тема. Отговорих му - да, всичко е наред, бихте с 3:1. Говореше вече много тихо и това бяха последните му думи, които разбрах...
А за “Обичайте се”... Сега в света има една мания за позитивното - че всички трябва да мислим позитивно, да се обичаме... Това е много лошо за света, защото, когато ти насадят една такава теория, че всичко е наред, ти не влизаш дълбоко в проблемите. А те няма да изчезнат, колкото и позитивно да мислиш. Винаги в света ще има войни, глад, изчерпване на ресурсите, мръсен въздух... Всичко това - така или иначе, ще го има. И когато мислиш така, ти забравяш за тези проблеми, които трябва да решиш. Превръщаш се в човек, който може да бъде манипулиран...
- Кой е най-важният урок или съвет, който си научил от Ламбо?
- “Никога не сядай на една
маса, когато не можеш
да платиш цялата сметка!”
Той беше такъв човек. Като сядаше с хора на маса, всички си траеха, защото знеха, че той ще поръча цялото меню и накрая ще плати сметката. И аз се научих на същото. Но това беше страхотен съвет, много се смях тогава.
- По какъв повод ви го каза?
- Отивах на събиране на класа и той ме попита имам ли пари. Обясних, че имам към 40-50 лв. Той ми даде 200 и тогава каза този съвет.
- Следите ли българското кино? Какво е мнението ви за него?
- Опитвам се. Мисля, че има още много да учат. Със сериалите ние много вдигнахме летвата, особено с “Под прикритие”. Сега гледам някакви сериали, но са много левашки направени. От игралните филми не съм гледал всичко, за да ги коментирам. Мисля, че братята Чучкови добре се справят. Но имаше и много слаби неща, обаче не искам да ги коментирам.
- Бихте ли направили документален филм за Стефан Данаилов?
- Да, но това трябваше да стане, докато беше жив. Сега ще е по-трудно, предимно със снимки, аз не обичам такива неща. Трябва да се търсят материали от телевизиите, откъси от филми... А това вече не е работа на оператора, а на режисьора и монтажиста.
- Как се спасявате, когато ви е трудно, когато сте самотен или депресиран?
- Никога не съм изпадал в депресия и дай боже да не изпадам. Не знам какво е това. А самотата е за тъпаци. Ако ти не можеш да се забавляваш сам със себе си, значи си много тъп. И затова трябва да имаш хоби.
- Вашето какво е?
- Музиката. Голям фен съм на звука, не само на музиката.
Има два вида хора - аудиофили, които държат на качеството на звука, и меломани, които обичат музиката, независимо как тя звучи.
А аз съм точно между двете. Обичам много добрия звук и събирам групи, за които знам, че трябва да имам всичко от тях. Слушам джаз и фюжън, не обичам вокали. Събирам всичко, което е инструментално - на барабанисти и басисти. Едно време много слушах рок. Но като поостарееш тази музика започва да ти се струва много елементарна...
