Фразата „30 години Преход - 30 години ДПС“ се произнася сравнително лесно. Но започнеш ли да я осмисляш в реални измерения като мотивация, модели на политическо поведение с действия и противодействия, имаш чувството, че по-скоро се занимаваш с драматургия, а не с политика.
Това казва в традиционното си слово преди Коледа и Нова година почетният председател на ДПС Ахмед Доган пред актива на движението.
Ето и цялото слово:
Уважаеми г-н председател,
Уважаеми дами и господа,
Разбираемо е, че тази година е особен маркер в нашето политическо съществуване, защото тя бележи един цикъл в развитието на страната и на Движението: 30 години Преход - 30 години ДПС.
Но преди всичко искам да ви поздравя за успешното представяне на МИ-2019. Безспорно е, че ДПС утвърждава и разширява присъствието си в местната власт. На всички ви е ясно, че това е надстроен капацитет за по-добро представяне на следващи парламентарни избори. В този контекст има неудачи и проблемни ситуации в някои региони, но се надявам, че след прецизни анализи ще предприемете мерки и стратегии за тяхното преодоляване.
Фразата „30 години Преход - 30 години ДПС“ се произнася сравнително лесно. Но започнеш ли да я осмисляш в реални измерения като мотивация, модели на политическо поведение с действия и противодействия, имаш чувството, че по-скоро се занимаваш с драматургия, а не с политика. Затова от моя гледна точка няма необходимост да се прави ретроспективен анализ на генетичната политическа връзка на Прехода с появяването на ДПС в социалното пространство, защото субективното изместване на ролевата значимост в този процес ще бъде неизбежно.
Като прелиствам различни страници с анализи и лични спомени на участници в Прехода за сетен път се убеждавам, че ретроспективното изместване е проклятието и достойнството на историята, когато е третирана с „лично участие” и от близка дистанция. Оказва се, че в някои случаи да пишеш История е равносилно, дори по-значимо, от това да правиш История.
Темата за Прехода като че ли е на път да се превърне в „ историческа реалност” и формално е предметна област на изследване от анализатори и историци. Но тъкмо заради „близката дистанция” и „личното присъствие” реалността на Прехода е от хибриден тип с явно доминиране на политическото над историческото. Затова оценките за Прехода като правило си противоречат, дори взаимно изключват. Но тази привидна обективна неопределеност на ценности, позиции и оценки за 30-годишен период от най-новата история на страната е нормален феномен в условията на демокрация. Проблемът е, че се появи ново поколение, което възприема реалността на Прехода с изкривени оценки и позиции или като незавършен процес без котва.
Разбира се, една от важните предпоставки за това е обстоятелството, че значителна част от начинателите и потърпевшите от Прехода актуално присъстват в политическия спектър на публичното пространство. В емблематичен смисъл това са БСП-СДС-ДПС, които са далеч от постигане на съгласие за действителните им роли в този процес.
Но фундаменталният въпрос, който виси в публичното пространство, е не толкова кой каква роля има в Прехода, а:
Какво ни дадоха тези 30 години от началото на демократичните промени в България?
Сложен и труден въпрос, който няма еднозначен отговор.
Ако има категоричен позитивен или негативен отговор с изреждане на постиженията и „щетите“ като в имотен регистър, ще бъде погрешно, защото няма да издържи на очевидните екзистенциални реалности и на тестването на времето.
Едно е сигурно, като система на отчитане на постигнатото и изпортеното, от днешна гледна точка Преходът ни даде възможност за демократични промени, но без програмирана визия за технологията на реформите: кое, как, доколко и с каква скорост да се извършат във времето.
Вместо визия бяха внесени отвън различни модели и нормативни реалности, които имаха над 200-годишна история. А нашата социално-икономическа система и колективният субект, в лицето на основните институции и на родените от Прехода политически партии на Демокрацията, не можаха да намерят оптималната политическа мяра на взаимодействие на импортираните с наличните реалности вътре в страната. Несъвместимостта на „ външното” и „ вътрешното” изкривиха опциите за преобразуване на възможното в действително, създавайки мътна политическа среда, което впоследствие започна да продуцира дефектирани социално-икономически и политически реалности.
Когато след 30-годишна история говорим за дефектиране на демократичните правила, норми и реалности, това най-малкото е тревожен сигнал в обществото. Но няма как да си затворим очите пред очевидни и очевадни политически реалности. Опорочаването на изборния процес се превърна в епидемия, която обхвана всички политически формации и това рефлектира върху нормалното възпроизвеждане на демокрацията и поставя под съмнение нейната легитимност. Обективно погледнато политическата система на обществото се връща в изходното си положение на стартиране на Прехода, когато правехме избори под надзора на външни наблюдатели, включително и от Сената на САЩ.
Нашата демокрация е представителна. Всеки кандидат за „ представител” на гражданите по правило трябва да се състезава с други като него и да предложи ясна визия за обслужване на гражданите, които го избират и пред които той би трябвало да се отчита като техен представител във властовата система. Тази „визия” постоянно трябва да се обновява, съобразно потребностите на обществото. Проблемът е, че точно това не се прави. Липсата на визия се подменя с абстрактни политически реторики на европейски теми, което е индикация, че не се познават реалните проблеми на хората. Изправени сме пред сериозен дефицит на реформаторски идеи, защото стремежът към властта и властовата система на обществото се превърна в самоцел за елита със силата на опиат. Подобна социално-политическа ситуация поражда умора, апатия и демотивация в обществото, а по правило политиците се превръщат в гръмоотводи на цялата натрупана негативна енергия в национален и международен мащаб.
Според мен една от основните причини за избуяването на национализмите и популизмите, както и на техните спонтанни противодействия в европейски мащаб, е умората от инерцията и рутинността на демократичната система на управление.
В това състояние на социума, като че ли „автоматично” се задейства защитната система на демокрацията. Впечатляващ най-нов пример за този защитен механизъм на демокрацията е „Движението на сардините” в Италия: никому неизвестни четирима млади хора за няколко седмици изкараха над триста хиляди граждани на улицата, за да протестират ”срещу културата на омразата и разделението”, за „отговорни избори”, за „ утвърждаване на демокрацията”, „да събудят италианската политика”…
Тази ситуация упорито напомня за легендарния „ефект на пеперудата” за динамичното балансиране на времето и живите системи в природата: при определени условия едно спонтанно микроколебание на въздуха може да породи буря в другия край на света.
Демокрацията е като Природата, тя има вътрешна необходимост постоянно да е в режим на самоорганизираща се система. Но докато Природата рестартира нарушения си динамичен баланс с катастрофични явления, а понякога дори с „ един вирус”, то в едно цивилизовано общество не би трябвало да се допусне такъв радикализъм. Въпреки че подобни феномени се превърнаха в политическо ежедневие на нашата цивилизация.
В този социално-политически контекст по всичко изглежда, че рестартът на демократичния модел, съчетан с моралния императив, е нежният, но неизбежен изход от тази ситуация. Кога и как ще се получи това, зависи от зрелостта на политическия елит и на гражданското общество.
Когато говорим за цикличност във включването на защитната система на демокрацията не трябва да се фокусираме само върху политическите реалности в България, дори не бива да се възприема изцяло като европейско явление. Характерен политически синдром на цикличността е появяването на политическия терен на неочакван, „неопитен” , нетипичен с харизматичен профил политически субект. Така се получи в САЩ с президента Тръмп.
Цикличността предполага, че е време за промяна на парадигмата на властовата система, понякога полюсно, съобразно историческите традиции на властовата система, манталитета на гражданското общество и „ градуса” на международната среда. Европа има най-богат опит в коригирането или преобразуването на полюсите на властовата система, подходящо дозирани с леви, десни и центриски идеи. Последният пресен пример е Брекзит, който поставя на изпитание самата идея за обединена Европа.
От тази гледна точка на този етап либералната идея се намира в състояние на историческа пауза, тъкмо поради това нейните приоритети са да противодейства на всичко, което застрашава демокрацията. Либерализмът сериозно трябва да си адаптира визията за устойчив политически и икономически ред в света. След възхода и кризата на неолиберализма, явно е необходимо да се реформира самия модел за либерална визия за развитие на света. Защото основните ѝ постулати и практики са от времето на модернизма и класическия капитализъм.
Друг важен цикъл, който тепърва предстои да се разгърне, е дисхармонията на цикъла на натрупване с този на разпределение и преразпределение. Това, разбира се, не е от сантимент към „социалната идея”, а от увеличаването на рисковите фактори за предизвикване на рецесия, вследствие на прекалено широко отворената ножица между бедни и богати.
Всички партии ще станат малко по-социални и ще заговорят за социалния вектор на обществото. Това безспорно е нов политически портал за левите партии в Европа, но доколко те са готови да се възползват от преобразуването на парадигмата за стабилността на финансовата система и тази на властовата система, е друга тема.
В този ред на мисли, към днешна дата в политическия спектър на България няма нито желание, нито готовност за предсрочни парламентарни избори. Всяка политическа сила се надява за нормално приключване мандата на управляващото мнозинство с очакване максимално да се възползва от парламентарното време за прелегитимиране, позициониране и евентуално за конструиране на нетипични коалиционни формати. Целта им е гарантирано участие във властовата система на държавата. И тъкмо затова, ако волята им за власт надделее над идеята за собствената им сигурност като политически партии, предсрочни парламентарни избори са възможни.
Политическата необходимост от рестартиране на политическия модел на обществото в една или друга степен се осъзнава, но сравнително по-малко се изговаря или се отлага във времето. Защото рисковите фактори за продуциране на „критичната точка“ на хаоса в партийните структури се явява проблемният възпиращ фактор за подобно радикално решение. Тъкмо поради това решаващият фактор за рестарта в случая е зрелостта и готовността на гражданското общество!
Бъдете живи и здрави и весели празници!
Ахмед Доган
