Повече от убедителната победа на британските консерватори начело с Борис Джонсън на току-що отминалите парламентарни избори, слага точка над най-турбулентния период в британската следвоенна политическа история. Да, Брекзит ще има, нов референдум няма да има, страстите, разтърсващи страната три години и половина, най-после трябва да утихнат, поне засега, защото стана ясно, че мнозинството британци недолюбват Европа и сякаш са доволни, че Ламанша го има.
И въпреки това тази прогноза може да се окаже само временно затишие по много причини. Първо, за бъдещите отношения между Обединеното кралство и Европейския съюз. Това, че Великобритания на 31 януари догодина ще напусне Евросъюза, е само началото на нов етап в отношенията й с него. Ясно е, че нито Лондон, нито Брюксел, скъсват тези отношения, защото ЕС си остава най-големият търговски и икономически партньор на кралството и това едва ли може да се промени, въпреки изолационистическите помисли на най-ревностните брекзитъри в британския политически елит.
Предстои едногодишен преходен период, през който с нови преговори трябва да се сключи не само търговско споразумение, но и да се избистрят цялостните бъдещи връзки между Острова и Континента - в сферите на политиката, сигурността, човешките контакти, екологията, имиграцията, туризма и пр. Оптимизмът на Джонсън, че търговското споразумение може да стане факт още през преходната година, изглежда твърде пресилен.
Всъщност, мнозина наблюдатели обръщат внимание, че именно убедителната победа на Джонсън, който вече има твърдо мнозинство зад гърба си както в парламента, така и в обществото, ще даде възможност да се разбере дали зад бомбастичните му лозунги за твърд Брекзит не се крие един по-умерен и внимателен подход със запазване на близки отношения с ЕС или обратното, той ще тръгне към още по-категорично скъсване с Европа във всички сфери.
Ясно е, че ако Джонсън тръгне по първия път, уреждането на бъдещите отношения ще стане по-лесно, по-бързо и с повече взаимна изгода, ще се запазят повече връзки и разводът ще бъде по-безболезнен. Това недвусмислено посочи и председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, като каза, че Брекзит не е край на нещо, а ново начало на "безпрецедентно партньорство", в което са напълно възможни едни великолепни отношения с Лондон, макар и вече той да бъде третиран като трета страна.
Ако обаче Джонсън и новото консервативно правителство тръгнат към тотален отказ от основните принципи на ЕС, то преговорите не само ще се усложнят, но може да продължат години, и дори да се стигне до наистина твърд Брекзит и бъдещи отношения без рамка и без правила, което ще навреди и на двете страни, но най-вече на самата Великобритания.
Второ, сагата около Брекзит може и да е приключила, но тя промени Обединеното кралство може би завинаги. Брекзит внесе дълбок ценностен разкол в британското общество, какъвто то не познава от много десетилетия, най-малкото от началото на 20-и век насам. Този разкол засяга самото разбиране за националния интерес на Обединеното кралство: дали то да залага за бъдещия си просперитет на величието и наследството на имперското си минало или на търсене на едно достойно място в обединена Европа.
Този разлом не разделя социалните слоеве един от друг, а преминава през самите тях - през хората на наемния труд, през т. нар. средна класа, през средите на едрия бизнес, през политическите партии. Той изостри тлеещите и управляеми до момента вътрешни национални противоречия.
През изминалата година видяхме многохилядни масови демонстрации за и против Брекзит, в които рамо до рамо по улиците и площадите дефилираха хора с най-различни политически убеждения и с непозната в британската история политическа настървеност срещу противоположната страна. И трите традиционни политически партии изживяват дълбоки идеологически и структурни вътрешни проблеми.
Категоричната победа на консерваторите начело с Борис Джонсън изтика начело на преден план в партията привържениците на Брекзит. Те успяха да намерят по-примамливи аргументи - лъжливи или не - в полза на своята антиевропейска теза или просто се възползваха от умората на електората от парламентарните драми, разиграли се през тази година. Проевропейското крило на консерваторите обаче едва ли ще се предаде така лесно.
Бунтът на антибрекзитърите в партията по време на драматичната сага около споразумението с ЕС породи такива вътрешни напрежения, които не може дълго време да бъдат туширани. Сред тези хора има авторитетни и влиятелни консерватори, които очевидно разбират, че имат много повече общи неща с проевропейската центристка партия Либерални демократи и дори с доста видни личности от традиционния си противник - Лейбъристката партия, която е на другия политически полюс, отколкото с хора като Борис Джонсън и Найджъл Фараж.
Някои от тях дори намериха сили да скъсат с традиционното си политическо гнездо, но на този етап не намериха достатъчно подкрепа, В британската политическа система, обаче, е задействана непозната досега динамика, чието развитие е непредсказуемо.
Лейбъристите претърпяха най-тежкото си изборно поражение от 85 години. Проблемът им едва ли ще се разреши с обещаната оставка на противоречивия им политически лидер Джереми Корбин. Партията така и не успя да формулира ясна политическа позиция по ключовия на този етап национален проблем - връзките с ЕС, и бе наказана. Освен това Корбин я тласна към твърде архаични леви позиции, които не отчитат дълбоките промени в британската социална структура и в британското общество като цяло. Електоратът й е дълбоко разединен. Много традиционни лейбъристки избиратели не скриха, че този път са гласували тактически за консерваторите с аргумента за "по-малкото зло".
Корбин прояви и неадекватен политически инат в сложните дни, когато голямата политическа трансформация бе съвсем реална възможност. Той не можа да загърби своето его и да се оттегли, за да се създаде широко представително правителство, което да прегради пътя на брекзитърите към властта и да поведе страната по нов път, когато това бе възможно в рамките на предишния парламентарен състав.
Либералните демократи бяха единствената реална политическа сила, която последователно отстояваше проевропейската позиция за оставане в ЕС. Те обаче не успяха да намерят пътя към обединение на сходно мислещите политици от различни партии в този преломен за Великобритания исторически момент.Предизборната им кампания бе лишена от убедителност и патос, който да вдъхнови проевропейския електорат. Дори лидерката на партията Джо Суинсън загуби депутатското си място.
Така огромната електорална маса на желаещите страната да остане в Европейския съюз (която според мнозина анализатори е дори по-голяма от другия лагер) остана без политическо водачество. Защото декемврийските парламентарни избори бяха де факто втори референдум за членството в ЕС.
Трето, изминалата година болезнено нагледно разкри вкоренените недъзи на изпитаната през вековете британска политическа система Тя се оказа неадекватна за реалностите в страната и за национален проблем от съдбоносно значение. Нещо повече, национализмът, разпален от яростния антиевропеизъм на брекзитърите, изправя Обединеното кралство пред реална заплаха от разпад. Изборите изведоха като безапелационно доминираща сила в Шотландия местната Шотландска национална партия (ШНП), която спечели 48 от общо 59 депутатски места от Шотландия. Тя вече става и трета политическа сила в общобритански мащаб и все по-настойчиво поставя въпроса за втори референдум за независимост.
Не е ясно колко дълго Джонсън ще може да отбива натиска за нов референдум, ако не иска торите да изчезнат от политическата карта в Шотландия. И ако един ден шотландците се окажат извън Обединеното кралство и в ЕС, което е доста вероятно, а дори и само заради заплахата това да стане реалност, англичаните може и да размислят отново дали и тяхното място не е там.
Декемврийските избори показаха, че същата перспектива става все по-реална и в Северна Ирландия. За първи път там привържениците на обединена Ирландия спечелиха повече депутатски места от онези в провинцията, които искат да останат под властта на британската корона.
"Вървим към "вот за границата". Не мога да посоча конкретна дата, но трябва да започнем да се подготвяме още отсега, - каза лидерът на прорепубликанската партия Шин Фейн, Мери-Лу Макдоналд. - Трябва да се организира структурна дискусия за нова Ирландия и конституционни промени."
Интересно наблюдение направи един от бившите лидери на ирландските юнионисти - привърженици на съюза с Великобритания, Майк Несбит. Голяма ирония е, че десетилетия наред юнионистите се бояха от ирландските националисти и смятаха, че те са голямата заплаха, а всъщност голямата заплаха се оказа английският национализъм, каза той.
Именно английският национализъм, раздухван от брекзитърите, стана знаме на мнозинството, което гласува за извеждането на Обединеното кралство от Евросъюза. Мнозинството шотландци и северноирландци обаче смятат, че това е за сметка на техните интереси.
"Борис Джонсън може да има мандат да извади Англия от ЕС, но категорично няма мандат да извади Шотландия от блока. Шотландия трябва да има право да избор за собственото си бъдеще", каза лидерката на ШНП Никола Стърджън, която се очертава като една от изгряващите звезди на британската политическа арена. Това, което тя каза, важи в пълна степен и за Северна Ирландия.
Солидното мнозинство, което консерваторите на Джонсън получиха в парламента, ще е достатъчно Брекзит да бъде осъществен, но тепърва предстои да се види дали заскърцалите механизми на британската демокрация и на нейните уникални институции могат да се справят с натрупаното огромно вътрешно напрежение в британското общество. Това, което се случи през изминалата бурна и драматична година на Острова, дава слаби гаранции за успех.
