Дни преди годишнината паметна
среща събра Памела - първата
българка с трансплантиран
черен дроб, и Мариян - първия българин с трансплантиран бял дроб у нас
Денят е четвъртък, а датата 18 ноември 2004 г. За лекарите от университетска болница “Лозенец”, за 7-месечната тогава Памела Пекова, за нейните родители, но и за цялата медицинска общност у нас тя е паметна - направена е първата трансплантация на черен дроб в България, при това на бебе и от жив донор - нейния баща.
Рискът е голям, както при всяка друга интервенция. Екип от болница “Лозенец”, начело с директора ѝ проф. Любомир Спасов, вече е преминал едногодишно обучение в един от най-големите трансплантационни центрове в Европа - този в Есен, осигурена е необходимата апаратура, налице е и специалист от Германия - проф. Масимо Малаго, но като при всичко, което се случва за първи път, притеснението е голямо. И все пак, когато
животът на едно
7-месечно
момиченце
зависи от тази
трансплантация, време за губене няма.
Към онзи момент в България трансплантации се правят само на бъбреци и сърце, но такава дейност почти не се е извършвала. За листа на чакащите, както и за донори не се и говори. Когато лекарите от болница “Лозенец” констатират, че Памела е с вродена липса на жлъчни пътища - състояние, при което преживяемостта е много кратка и чието единствено лечение е трансплантация, знаят, че време за губене няма. Изследват роднините ѝ и когато намират съвместимост между нея и баща ѝ, пристъпват към действие, защото иначе момиченцето си отива.
Трансплантацията продължава 14 часа - време, в което се експлантира част от черния дроб на бащата и се трансплантира на Памела. Най-голямата трудност за проф. Спасов в този момент е справянето с психологическата бариера, че на едната операционна маса лежи здрав човек, който всъщност няма нужда от неговата намеса или помощ.
“Когато оперираш болен човек, знаеш, че му помагаш и той не може да оцелее без твоята операция. Но здравият няма нужда от твоята интервенция - ти можеш само да му навредиш. Това е най-трудната за мен психологическа бариера, защото се налага да престъпвам част от Хипократовата клетва - да не вредя”, споделя самият той малко след трансплантацията.
За щастие на всички, трансплантацията е успешна, Памела се възстановява и точно след месец е изписана от болницата, където се връща - в началото по-често за контролни прегледи, а след това за 10-годишнината и днес за 15-годишнината от паметното за нея и медицината събитие. (С какво се занимава днес тя - виж в карето долу)
За разлика от последния път обаче, сега тя имаше среща не само с наблюдаващите я лекари, но и с първия у нас белодробно трансплантиран пациент - още един голям пробив и шанс за нуждаещите се от белодробна трансплантация.
Трансплантацията спаси живота на 70-годишния бургазлия Мариян Горбан. В началото на 2019 г. лекарите му откриват белодробна фиброза, която обаче се развива светкавично и времето на мъжа бързо изтича. За негово щастие обаче, както и при Памела екипът на болница “Лозенец” е подготвен да поеме отново подобен риск, след като замисленият от проф. Любомир Спасов преди 3 години проект - да стартира трансплантационна дейност на бял дроб у нас, вече е финализиран. Повече от година анестезиолози, пулмолози и всички други специалисти, участващи в този процес, се обучават в Хановер, а междувременно е закупена необходимата апаратура, най-вече за следтрансплантационното лечение. Самият проф. Спасов пък премина подобни обучения преди няколко години в Хановер и Виена.
Така, когато на 25 октомври става ясно, че се е появил донор и е открита съвместимост с нуждаещ се български пациент, екипът на болницата е готов да поеме риска и отговорността в борбата за спасяването на още един човешки живот. Въпреки тежкото състояние, в което се намира Мариян тогава, проф. Спасов решава, че след като има съвместимост, ще бъде трансплантиран, защото има спешна нужда от нов бял дроб. Така в предизборната нощ на 26 срещу 27 октомври, почти 15 години след първата трансплантация на черен дроб, е направена и първата белодробна, отново от проф. Спасов в екип с д-р Игор Тодораке от университетската болница в Хановер.
Тя продължава около 7 часа, а
3 седмици
по-късно
трансплантираният
Мариян вече ходи
почти сам, диша
самостоятелно,
смее си и дори
кара колело
(Какво разказва самият той - виж долу)
От 2004 г. досега в “Лозенец” са направени общо 237 трансплантации на черен дроб, бъбреци, сърце, а вече и на бял дроб. Всичко това става възможно благодарение на създадения от проф. Спасов през 2003 г. Медицински факултет към Софийския университет. Това дава допълнителен тласък на науката, иновациите и хайтех медицината у нас, тъй като, за да се съгласят на обмен и обучения на лекари и студенти, големите болници и центрове в чужбина изискват да има налична научна структура, където наученото да се предава и развива.
Памела Пекова: Знам, че не ми е оставало много време и без баща ми нямаше да ме има сега
- Памела, виждаме те 15 г. след трансплантацията ти на черен дроб - първата подобна у нас. Тогава си била само на 7 месеца. Какво са ти разказвали родителите ти за този период?
- Още като малка ми разказаха за това, че съм трансплантирана и че белега, който имам, ще го имам цял живот. Знам и че ми е оставало малко време и ако не е бил баща ми да ми помогне, нямаше да ме има сега.
- Преди минути се срещна и с първия успешно белодробно трансплантиран в болница “Лозенец”, което също е голямо събитие за медицината у нас. Как те накара да се чувстваш тази среща?
- Разплаках се. Представих си, че това, което е преживял той, съм го преживяла и аз. Сещам се и за факта, че нямаше да ме има днес, ако не бяха баща ми, проф. Спасов и целият екип.
- Разкажи ни за себе си, с какво се занимаваш, какво правиш?
- Ученичка съм в 9-и клас, в гимназията в град Кула. Извън това се занимавам главно с танци - народни и спортни. Самодейци сме всички и в двата състава, но тази пролет с групата по спортни танци спечелихме второ място на фестивал в Берковица, където участваха и професионалисти. Летата прекарваме със семейството и приятелите ми, не обичам да пътувам, предпочитам да седя вкъщи. Имам и по-малка сестра на 9 години, казва се Радослава.
- Предстоят светли празници, как ще ги отпразнуваш?
- Ще празнуваме вкъщи със семейството и приятели.
- А какво си пожелаваш?
- Да съм здрава.
Мариян Горбан: Знаех, че съм в сигурни ръце
- Г-н Горбан, разговарям с вас две седмици след като претърпяхте жизненоважна за вас трансплантация на бял дроб. Видимо изглеждате добре - можете да ходите и дори карате колело. Кажете от първо лице обаче как се чувствате?
- Така е. Чувствам се наистина добре. Единствено не ми достига сънят, защото не мога да спя много, но и това ще се нормализира. За мен се грижат много добри лекари и рехабилитатори, но аз също полагам усилия, за да се възстановя по-бързо. Правя го, защото вярвам, че колкото и добри да са лекарите, няма как да ти помогнат напълно, ако поне малко човек сам не си помогне, затова и давам всичко от себе си, за да имаме този прогрес. Най-голямата благодарност обаче е за проф. Спасов и екипа му.
- Какво беше състоянието ви преди трансплантацията?
- Състоянието ми беше предсмъртно. Буквално. Откриха ми белодробна фиброза в началото на тази година, но тя се разви много бързо и за 6 месеца стигна до степен, в която вече нямаше време за чакане. Не можех да се движа спокойно, а дишането ми се поддържаше от 2 кислородни бутилки. Нормално хората с такива проблеми, ползват по една, преди състоянието да стане наистина критично. Може би щях да издържа само още две седмици. И то най-много защото, колкото и странно да звучи за много хора, часове преди трансплантацията бях изпаднал в състояние, в което виждах светъл коридор без край. Беше момент, в който се чувствах прекрасно и бях много щастлив.
- Къде бяхте, когато ви се обадиха, че има подходящ за вас донор?
- Вкъщи. Тръгнахме веднага. Добре, че е жена ми до мен.
- Знаете, че белодробни трансплантации у нас не се правеха. Имаше ли момент на съмнение или страх да се подложите на нея?
- Не, нямах никакъв момент на съмнение. Това за мен беше въпрос да живея или да не живея.
- Каква беше последната ви мисъл, преди да легнете на операционната маса, и първата, като се събудихте?
- Когато легнах на операционната маса, мисли нямаше, бях спокоен, вярвах, че животът ми е в сигурни ръце, но въпреки това първата мисъл, която мина през главата ми, когато се събудих, беше, че съм жив.
- Какво е усещането на първата глътка въздух след трансплантацията?
- Чувствах се прероден. Оттогава усещането ми за всичко е като за нещо, което правя за първи път - начинът, по който дишам, движенията, дори всеки залък.
