От Карнегиевата анкета до интервюто на Живков в “Ню Йорк таймс”
Официалните дипломатически отношения между България и САЩ датират от 19 септември 1903 г., когато Джон Б. Джексън, специален пратеник на САЩ и пълномощен министър в Гърция, Румъния и Сърбия, представя писмото си за акредитация от президента Теодор Рузвелт на княз Фердинанд.
Не е за подценяване и българофилската роля на американците в Македония особено след освободителната война. Съществен принос за страната ни има и дейността на американския бизнесмен и филантроп Андрю Карнеги, който започва благотворителна кампания в световен мащаб.
Карнеги защитава интересите на българите, като организира известната Карнегиева анкета, с която доказва, че населението на Тракия и Македония е българско и трябва да бъде включено в пределите на България.
Инициативата за допитването, което
установява
разрушенията и
жестокостите,
причинени от армиите върху мирното население по време на двете балкански войни.
Карнегиевата анкета известява на света за огромния геноцид, извършен над нашите сънародници през 1913 г. На базата на това изследване по време на преговорите за мирни договори след войните се създават условия да се присъединят поне част от българските земи, освободени от нашата войска през първата Балканска война.
За съжаление, идват тежки години за двустранните връзки. Заради щедрите обещания стремящата се към национално обединение млада българска държава попада под влиянието на Германия и Австро-Унгария. Все пак в началото през 1914 г., когато и двете страни са неутрални, всичко върви нормално. На 22 декември 1914 г. Стефан Панаретов, бивш професор от Робърт колеж, връчва пълномощията си на президента Удроу Уилсън във Вашингтон и става първият български посланик в САЩ. Няколко месеца по-късно, през 1915 г., Доминик Мърфи става генерален консул в София - първият американски дипломат, пребиваващ постоянно в България. А когато през октомври България се включва в световния конфликт, премиерът Васил Радославов се среща със специално изпратения от Истанбул американски дипломат Луис Айнщайн и заявява, че искаме да запазим добрите си отношения със САЩ, а целта ни е само да си вземем несправедливо отнетите с Букурещкия договор територии.
Забележително е, че американците, макар и подкрепящи другата страна, не са против нашите аспирации. Това личи и от последвалите събития. На 6 април 1917 г., когато заради германската политика на “неограничена подводна война” САЩ все пак са принудени да се включат в световния пожар, те не обявяват война на България. И затова заслугата пак е на мисионерското “българско лоби” в американския Конгрес.
Така след проведено изслушване във върховния орган на американската власт президента Удроу Уилсън решава да обяви война на Австро-Унгария, но не и на България.
Специалното добро отношение към нас проличава и след войната, когато Уилсън призовава за “отношенията на няколко балкански държави една към друга да бъдат определени от приятелски съвет по историческите установени граници на вяра и националност”. Българите виждат в тези декларации надежда, че САЩ ще продължат да им помагат за връщането на изконните територии.
В противовес на съюзниците си от Антантата и прекомерните желания на балканските ни съседи, които искат дори ликвидирането на българската държава, воденият от идеалистични подбуди Уилсън назначава анкетна комисия, която да проучи възможната бъдеща карта на Балканите. Комисията стига до заключението: “че анексираната от Румъния в Добруджа
територия е почти със
сигурност българска
и трябва да бъде
върната;
границата между България Турция да бъде възстановена до линията Мидия-Енос, както е договорено на конференцията в Лондон”.
Когато се стига до окончателния мирен договор между съюзниците и България, президентът Уилсън вече се е завърнал в САЩ, където среща ожесточената съпротива на създадената по негова идея Лига на нациите.
Делегацията на САЩ се изправя срещу обединената опозиция на Франция, Великобритания, Япония и Италия. Окончателният договор между съюзниците и България даде на Гърция бившите български територии по протежение на Егейско море в Тракия с обещанието, че България ще има свободен достъп до Беломорието през Солун и през турските проливи, а Македония става част от новата държава Югославия.
Поставен на върхово изпитание в разгара на споровете около Версайския договор, българският благодетел Уилсън претърпява инсулт. Сенатът не приема предложенията му, а през март 1921 г. Уорън Хардинг става президент и САЩ се оттеглят в изолационизъм от европейските и балканските дела.
Но в първите години след войната безценна помощ на победена и осъдена на мизерия България оказват американски благотворителни фондации.
Първоначално по линия на Червения кръст, а впоследствие и самостоятелно те доставят безвъзмездно огромно количество помощи под формата на храни и дрехи за бедстващото население.
Помагат и на
хилядите бежанци
от различни краища на страната, които заливат София и останалите големи градове.
В началото на 40-те години на ХХ век световните събития отново застават на пътя на толкова обещаващите добри отношения между САЩ и България. Подмамено отново с “национално обединение”, на 14 декември 1941 г. правителството на Богдан Филов, явно под германско влияние, прави огромна глупост, като обявява война на САЩ - страната, от която сме видели само добрини. Макар и определяна отначало като “символична”, тя води до печални резултати - разрушителните бомбардировки над София и други градове.
Забележително е, че САЩ не бързат и в отговор не обявяват веднага война на България, най-вероятно защото разбират, че безумното решение е взето под натиска на нацистите. Въпреки това има сигурни доказателства, че САЩ на няколко пъти се опитват да помогнат на България да излезе от войната и вероятно само преждевременната кончина на цар Борис ги осуетява.
След 1944 г. плодотворните връзки с Америка отново са прекъснати. България е окупирана от Червената армия и за десетилетия напред попада зад желязната завеса.
Американски помощи за страната ни пристигат и след края на Втората световна война. През 1947 г. на България е предложено и участие в плана “Маршал”, който помага на страните от Западна Европа след Втората световна война. Общият размер на помощта за всички страни е 13 милиарда долара, което според някои оценки се равнява днес на около 198 милиарда долара или около 113 млрд. евро.
Но българските комунисти в лицето на правителството на Георги Димитров не само гордо го отхвърлят, а и правят всичко възможно за влошаването на отношенията със САЩ.
Преследванията на невинни хора - представители на опозицията, религиозни дейци, селяни и всички инакомислещи, допълнително създават условия за конфронтация между София и Вашингтон.
Чашата прелива във връзка с процеса срещу Трайчо Костов през декември 1949 г., когато по заповед от Москва в БКП се провежда чистка. Сталинският режим на Вълко Червенков обвинява пряко американската легация като шпионски център за свалянето на правителството му. По време на процеса за държавна измяна американският пълномощен министър Доналд Хийт често се споменава като контакт на Костов.
В отговор на безпочвените обвинения
на 22 февруари 1950 г.
САЩ прекъсват
дипломатическите
отношения с
България,
а Хийт и 43-ма членове на американската легация се качват на “Ориент-експрес” и заминават за Турция. Впоследствие дълго време посолството на Полша във Вашингтон се грижи за българските интереси в САЩ, а посолството на Швейцария в София защитава американските интереси в България.
През 1956 г. с идването на Тодор Живков на власт ситуацията започва донякъде да се променя. Крайната враждебност от страна на комунистическия режим се заменя с по-рафинирани средства. Дали под влияние на Никита Хрушчов, или защото разбира, че НРБ не може да не поддържа поне някакви отношения със САЩ, българският диктатор прави някои постъпки за подобряване на връзките между двете страни.
През 1957 г.
Живков дава интервю
на кореспондента на
New York Times
Харисън Солсбъри и призовава за незабавно възобновяване на дипломатическите отношения със САЩ. В резултат през 1959 г. мисиите са отново открити и в двете страни.
През септември 1960 г. Живков дори посещава САЩ за откриването на Общото събрание на ООН. В края на ноември 1966 г. САЩ и България повишават нивото на своите дипломатически мисии от легации до посолства с размяна на посланици. Икономическите, техническите, научните и културните контакти бавно се възобновяват.
Шанс за истински добри взаимоотношения обаче се появява едва след промените през 1989 г. Оттогава, както и в забравеното минало, американците отново са сред най-активните ни и могъщи приятели и партньори.
