Събирам фланелки с моя номер 10, но нямам на Пеле
Петър Зехтински-Зико е роден на 15 септември 1955 г. в Пловдив. Полузащитник, играл за "Тракия" ("Ботев") - Пловдив, в периода 1976-1991 г., "Арда" (Кърджали) и "Омония" (Кипър) през 1986-1987 г. Шампион на Кипър с "Омония" през 1987 г.. Има 351 мача и 39 гола за "Тракия" ("Ботев") в "А" група. С "Тракия" е носител на Купата на Съветската армия през 1981 г., вицешампион през 1986 г. и бронзов медалист през 1981, 1983, 1985 и 1988 г. Записва 7 мача и 1 гол за "А" националния отбор на България. Майстор на спорта. Бивш треньор и помощник-треньор на Ботев (Пловдив), "Марица", ЦСКА, "Слънчев бряг", "Марек", Сокол (Марково), Локомотив (Стара Загора), Рудозем. Бивш селекционер на младежкия национален тим, бивш помощник-треньор на "А" националния отбор.
Зехтински е женен, с един син и един внук. В момента е директор на дирекция "Спорт и младежки дейности" в община Пловдив, изпълнявал е и длъжността на заместник-кмет.
- Ако трябва да си направиш салата, с олио или със зехтин я предпочиташ?
- Бих предпочел зехтин, но трудно се намира. Затова не слагам мазнина вътре.
- Бия към фамилията, откъде идва тя - Зехтински?
- Сигурно от дядо ми. Стара многолюдна фамилия, пловдивска. Дядо ми е кореняк пловдивчанин, но не съм се интересувал за подробностите.
- А интересът ти към футбола откъде започва?
- Той ми е от махалата, в която израснах. Едно време основно в махалата се играеха само футбол и карти. Затова сега и двете дисциплини ги владея горе-долу, това ни беше основното... и учението, разбира се. Един човек, когото безкрайно уважавам, Валентин Михов, така ми надписва книгите си: "На най-добрия картоиграч между футболистите". Всичко играя, владея над 20 игри. По лагерите играехме бридж-белот, много обичам бридж да играя, пастра научих в Кипър, много хубава игра. А бе, владея всичко.
- И във футбола ли всички владееш?
- Там никой няма да научи никога всичко. Радвам се, че играх с прекрасни момчета и оставихме добри следи, макар че болката ни е голяма, защото не станахме шампиони нито веднъж през тази 10 и повече години, през които имаме няколко бронзови медала, 1 сребро, и Купата на Съветската армия през 1981 година. Това ни остана.
"Ботев" /Пловдив/ е шампион през 1967 г. После се обединяват с пловдивските "Спартак" и "Академик" и образуват "Тракия". Беше добро име, остана 22 години. Като юноша аз започнах точно в отбора на "Тракия" и сега казвам на хората, че сме играли в "Тракия" - името "Ботев" бе върнато след промените, в края на ноември 1989 г. Публиката, старите ботевисти, не приеха "Тракия", но аз казвам, че то беше добро, защото е лошо, когато по стадионите се обиждат историческите личности.
Но "Ботев" си е в мен. Обикнах този отбор заради играчи като Георги Попов - и като крило, и като човек е прекрасен, заради Добри Ненов, все играчи от шампионския отбор през 1967 г. Но виж на стената този календар на "Ботев" от 2000 г., той е най-хубавият, който някога е правен. Ако погледнеш по-надясно, има бутилка с вино. Аз си я пазя завинаги, тя ми е подарък. На етикета й пише: "Не помня началото, не съм бил роден. Няма да помня и края, защото "Ботев" е вечен". Тази мисъл ми харесва страшно. Надписът е невероятен и те разтърсва, а е и самата истина.
- Треньор ни беше Даката - Йордан Андреев, а капитан - днешният треньор Георги Дерменджиев. Помня, че като победители в България гостувахме за турнир в Москва, като дете на 14 години стъпих на огромния стадион "Ленин" в Лужники. Гледам снимки от онова време, там съм играл с гуменките си. На стари години пък сбъднах другата си голяма мечта да стъпя на "Уембли" в Лондон. Като футболист играх срещу много чужди отбори - "Байерн", "Барселона", "Рома", през много стадиони минах, но никога не ни се падна за противник отбор от Лондон. Но като помощник-треньор на Димитър Димитров-Херо в националния отбор стигнах до "Уембли". Беше един от последните мачове на Христо Стоичков с националната фланелка. Тогава направихме 0:0 с Англия.
Даже предния ден Херо, който знаеше за мечтата ми за "Уембли", ме остави сам да водя цялата тренировка на този митичен стадион. Помня, ме след мача техният играч Майкъл Оуен не искаше да ми даде фланелката си с номер 10, а аз съм колекционер на фланелки с номер 10, с който играх аз самият като футболист. За нея ме уреди Стоичков. Няма проблем, бати Петьо, вика. Не зная какво е говорил с англичанина със своя английски език тогава, но ми я донесе. Кой ще откаже на Стоичков, той е нашата най-голяма гордост.
- Е, с номер 10 са играли едни от най-великите футболисти за всички времена, сред тях и самият крал на футбола Пеле?
- Няма как да притежавам негова фланелка, но в колекцията си пази фланелките на Платини, на Зико, на Краси Балъков - бил съм му капитан в младежкия национален отбор. Имам само една с номер 8 - на Стоичков. Аз само с номер 10 съм играл. Харесвах го този номер и не исках да ме пишат с друг.
- Защото много добре подавам топката, след мои пасове са започвали много голови атаки. Казвали са ми, че съм най-добрият подавач в историята на българския футбол. Пловдивски журналист ми преброил 126 голови паса, като тук не влизат корнери и странични центрирания - при тях просто изипваш топката и който иска, да я атакува, това не е голов пас.
- И все пак, защо започна в "Тракия", след като казваш, че си расъл в махала на локомотивци?
- Не съм играл при децата и в младшата възраст на "Тракия". Моят татко Любомир беше бивш футболист, той искаше да играя за "Локомотив". Да, израснал съм в локомотивска махала, братовчед ми Франц Зехтински беше в "Локомотив", той е с година по-голям от мен. Бяхме голям род, живяли сме 20 души в една къща.
Както вече ти казах, в квартала имаше момчета с невероятни футболни заложби и аз трябваше да се боря, за да се наложа в отбора на махалата. От малък ме вземаха в отбора на ергените - ние винаги играехме женени срещу ергени. Ритахме в двора на училището по автотранспорт - жалко, че тази традиция вече не е жива. И понеже бях малък, ми викаха Заека.
По това време треньор в детско-юношеската школа на "Тракия" беше бати Косьо Енчев, голям приятел на баща ми. И двамата вече са покойници. Той навиваше баща ми да ме пусне да тренирам при тях, татко не искаше. Една вечер ги чувам двамата в кварталната кръчма как пеят - баща ми наред с футбола и много добре пееше. Използваше ме да му бутам колелото, когато се прибираше от кръчмата. И в онази вечер пак се отвори приказка за мен. Бати Косьо казва на татко: дай го това момче при нас. Ти инат, и то инат - ще стане футболист от него, не му пречи. Баща ми кандиса: добре, утре го вземай.
Първата ми тренировка беше на стадион "Спартак", баща ми дойде да я гледа. С едно колело дойде. Аз играя с момчета от набор 52, с 3 години по-големи от мен. И почнах да ги лъжа с топката, мислех, че така е по-добре. По едно време бати Косьо спря играта и вика: Любо, ще му ударя 2 шамара на Заека, само лъже... Баща ми отгоре вика: не два, и една псувня му тегли. Пет му удари, защото той може и да я подава. Баща ми разбираше от футбол - на младини играл в Хасково, след това ритал за един завод във "В" група. Привлякли го, дали му най-високия разряд, а той харесваше хапването и пийването след мачовете...
Донесохме през 1973 г. първа юношеска титла за "Тракия". Тогава ме направиха полузащитник, но като се закучеше работата и нямахме нападатели, излизах и напред. След купата 5 души от нашия отбор останаха при мъжете, а мен ме пратиха заедно с Тони Милков, Бог да го прости, да се обигравам в "Арда" /Кърджали/. Там играх с Петко Ганчев от старозагорското село Коларово. Петко много ми помогна, беше невероятен централен нападател - толкова скоростен и здрав, само да успееш да му подадеш топката. В началото бях резервичка, малко по малко започнах да влизам, заиграх. За "Арда" в "Б" група направих 38 мача, за мен това беше голяма школа, там израснах много. После на една контрола на следващата година при подготовката на "Тракия" треньорът Серги Йоцов дойде при мен и вика: момче, искам да те взема в "Тракия", пък аз нали съм си юноша на "Тракия"...
- Сега "Арда" са тръгнали доста смело към Първа лига?
- Аз си ги следя, там са наши момчета. Много си обичам Кърджали, имат хубав състав. Емил Топузаков е треньор. С Емил Кременлиев като ръководител няма как да не влязат в "А" група, но дано не си поставят нереални цели за по-нататък.
- Едно нещо казвам само - ако тогава предаваха всички мачове по телевизията, както е сега, щеше да бъде съвсем друга обстановката. Повече няма да коментирам. "Левски" и ЦСКА обираха каймака от България. Бяха много силни и дори да станеш трети по онова време беше голяма чест.
Започнах при мъжете в "Тракия" през пролетта на 1976 г., от 1979-а съм капитан. Имах щастието да играя в двата най-посетени мача на отбора в Пловдив в цялата му история - през 1981 г. срещу "Барселона" и през 1984 г. срещу "Байерн" /Мюнхен/. Бяхме на косъм да отстраним германците - там загубихме с 1:4, тук ги бихме с 2:0.
Този мач, игран на 7 ноември 1984 г., ще го запомня с още нещо. След мача техният капитан Клаус Аугенталер ми подари капитанската си лента - еластична, на цвят бяло и зелено, красива. Как се стигна до този жест? Извеждам аз като капитан нашия отбор, а капитанската ми лента бе направена от лейкопласт. Само че той върху жълто-черната ми фланелка не личи и главният съдия Пауло Казарин от Италия сочи лентата ми и вика: но, но... В суматохата аз виждам един от отрядниците, които охраняваха стадиона, с червена лента на ръката и му казвам: дай бързо лентата. А тя една дълга, онзи се позабави, когато започна да ми я слага. Германците се позахилиха, но после ми подариха тяхната. Но да си капитан работата не е просто в лентата - това е голяма отговорност, ти си първият помощник на треньора на терена и в съблекалнята.
Колкото до мача - след него треньорът им Удо Латек подарил бутилка вино на белгийския си вратар Жан Мари-Пфаф, защото спасил "Байерн" в Пловдив.
- Този стадион е болка на всички пловдивчани, а и стадиона на "Ботев", който не можем да възстановим. Трябват доста пари за това. Общината отпусна средства, за да се обследва състоянието на стадион "Пловдив" и какво ще трябва да се възстанови той, но явно с 20 милиона лева няма да стане. Може би ще ни трябва и държавна помощ.
Пловдив е спортен град. Съвсем скоро тук чествахме най-добрите му спортисти за всички времена, само олимпийските ни шампиони са 11: Стефка Костадинова, Николай Бухалов, Данчо Йовчев, Асен Златев... В тази класация основни критерии бяха олимпийските медали и класирането на световни и европейски първенства. Имаме шампиони, които едва попаднаха в нея, толкова са много. Но се радвам, че в класацията сред първите 50 намериха място 5 футболисти: Христо Стоичков бе класиран по-напред, десети, след това са Христо Бонев, Динко Дерменджиев, Тодор Диев и Георги Василев. Не крия, че Стоичков ми е слабост. Много уважавам Христо Бонев, а Диев е бронзов медалист от олимпиадата през 1956 г. в Мелбърн, Василев - със сребро от Мексико през 1968 г.
- Срещу кого ти е било най-трудно на терена?
- По наше време, 80-те години на миналия век, в България имаше силен футбол. Срещу Илиян Киряков от "Етър" ми е било най-трудно. Като те захапе...
- Любопитен факт е, че с "Тракия" не ставаш шампион, но с "Омония" печелиш първенството на Кипър през 1987 г. Как попадна там?
- В "Омония" не са ме продавали, само ме преотстъпиха, за да им помогна. И така станах първият футболист на "Тракия" с професионален договор в чужбина. Бях вече на 31 години. Конкретно ме е препоръчал бати Атанас Драмов, локомотивец, който е работил там. Когато разбрал, че търсят халф, казал: вземете Зехтински. Изкарах там 1 години, станахме първи. Бях обещал след това да се прибера и се прибрах, но на една тренировъчна среща счупих крак и дълго се възстановявах. Впечатленията ми от "Омония" са много добри. Когато треньор им беше Ивайло Петев, веднъж по телефона ми каза: бати Петьо, зная, че си играл тук, защото снимката ти е пред мен. Значи тези хора умеят да уважават.
- Не ми се говори за това... През 1981 г. участвах в турнето на националния отбор в Южна Америка, взе ме треньорът Атанас Пържелов. Представихме се блестящо - от 7 мача записахме 6 победи и 1 равен. От "Тракия" бяхме четирима - аз, Коце Костадинов, вратарят Димитър Вичев и Георги Славков, Бог да го прости. След това турне ни извикаха в националния на един лагер, но не ме включиха в групата за мач с Албания. Аз се разревах и казах, че повече няма да стъпя в националния отбор и така си останах с тези 7 мача. Аз съм такъв, иначе имахме прекрасни отношения например с Иван Вуцов.
Нали ме попита за рода ми в началото - аз съм по баща католик, по майка македонец. Мелез, опасно съчетание, особен характер. Не всички са ме обичали.
Само едно ще ти кажа: когато през 1981 г. взехме Купата на Съветската армия, всичките ми съотборници станаха майстори на спорта. Само мен не ме направиха. Това се случи чак през 1984 г. Като треньор Динко Дерменджиев тогава ме извика в младежкия национален отбор, тъй като според правилата имаше право на двама играчи над 23-годишна възраст. На 1 май в Пловдив победихме младежите на Франция с 4:0. След мача в съблекалнята идва Иван Шпатов, тогава главен секретар на МС, който отговаряше за футбола, и казва: Петьо, ако знаеш треньорът Мишел Идалго какво казва за теб, такъв майстор не бил гледал. Чико вика, той е майстор само на думи. Ама как, не си ли майстор на спорта, нали мина 250 мача в "А" група, изненада се Шпатов. Минах ги, ама не ме правят майстор, отговорих аз. Тогава вземи утре вестник "Народен спорт" и прочети какво ще пише, рече загадъчно гостът и така ме направиха майстор на спорта.
- Бил си и треньор на много места?
- През 1986 г. завърших треньорския профил на ВИФ. Като помощник работих с Георги Василев в ЦСКА и с Димитър Димитров-Херо в националния отбор - това са хора, от които винаги има какво да научиш. А като треньор бях най-щастлив в "Марица" /Пловдив/. През 1994 г. там събрахме много добър екип и талантливи юноши: Краси Чомаков, Сашо Александров, Асен Николов, Христо Фурджев... Стигнахме до "А" група, по 3-4 хиляди души средно на мач идваха да ни гледат. Помня, един мач у дома завършихме 2:2 с "Левски". В Пловдив бе дошъл да ни гледа големият германски треньор Ото Рехагел. Мачът му харесал, но друго го впечатлило най-много - влакът. Стадионът на "Марица" е под железопътната линия. Тъкмо бяхме вкарали гол, когато минавал влак. Машинистът разбрал, спря влака и взе да свири за поздрав.
Давам си сметка, че където и да съм работил като треньор, горе-долу съм успявал да се справя.
- А как влезе в политиката? Сега си далеч от футбола, но само привидно. Като директор на дирекция "Спорт и младежки дейности" в община Пловдив трябва да се грижиш за всички спортове?
- Не съм се занимавал с политика и не принадлежа на никого. Вярно, че бях кандидат за депутат с листата на ГЕРБ, но от гражданската квота. Но още тогава им казах, че не ставам за тази работа, полезен съм тук. А и ме наредиха под номер 11, поне да беше 10 или 15 - датата на рождения ми ден... Истината е, че харесвам Бойко Борисов и това, което той прави за спорта. Аз обичам спорта и помагам за развитието му на тази си длъжност. Всяка година нашият град приема по 3-4 големи първенства. За септември имаме световно по гребане, предстои европейско първенство по сумо, по кану-каяк, по спортен риболов. Пловдив продължава да се развива добре в спорта, горе-долу по 1 млн. лева отпуска за него общината на година.
Моята позиция е, че общината трябва да помага на масовия спорт. А високото спортно майсторство трябва да оставим на държавата, в това е истината. С новия закон за спорта ще станат нещата, не е нормално сега спортното училище да е държавно, а залите - общински, т.е. разходите да остават само за общините.
Занимавал съм се със спорт на всякакви равнища - в един момент водех футбол като свободноизбираем предмет в училище "Найден Геров", където учат предимно циганчета. Сред тях има големи таланти - и в спорта, и в музиката. С тях два пъти станахме шампиони на Пловдив. Училищното игрище винаги беше пълно с деца - ентусиазъм, който ми напомняше за моята махала някога.
