Аз отдавна изучавам монументалните издялани в камъка тракийски светилища по поречието на Арда в Източните Родопи като Перперикон, Татул, Пещерата-утроба и др. Дори съм нарекъл популярно тази съществувала през ІІ-І хил. пр. Хр. култура „цивилизация на скалните хора". А само на няколко десетки километри южно и източно се откриват съвсем различни феномени от тракийската епоха. Това са загадъчните мегалити - долмените, пръснати на юг из Родопите, в Сакар и Странджа. Те са разпространени в Европа, Азия и Африка и са създавани от разнообразни култури. На древния език на бретонците във Франция думата означава „каменна маса". Тракийските са градени от огромни обработени каменни блокове или от по-тънки шистови плочи. Последните са характерни главно за района южно от Крумовград, докато в Сакар и Странджа преобладават шистовите.
Долмените в България са свързвани с погребалните практики на траките и с техния култ към Слънцето. Строени са основно през ранножелязната епоха в ХІ-VІ в. пр. Хр., като блоковете на масивните съоръжения от Странджа и Сакар често са с тегло над един тон. Конструкцията включва правоъгълно помещение от странични плочи, покрити с друга хоризонтална плоча. Понякога в един от вертикалните блокове е издялан вход. Долмените са с една или повече камери, със или без дромос (коридор). Когато са с няколко помещения, те са разположени последователно или едно до друго и с отделни входове.
Счита се, че в България има около 750 такива каменни съоръжения, като само в Сакар те са около 600. Най-много и добре запазени са в района на Тополовград. Големи струпвания на долмени са регистрирани край селата Българска поляна, Сакарци и Планиново. Христоматиен пример са съоръженията в землището на с. Хлябово. В местността „Нъчеви чеири" е оцелял двукамерен долмен, а други два са в местността „Евджик". Безспорен шедьовър е трикамерният „Царски долмен" в местността „Бялата трева", който е най-големият на Балканите.
През юни 2014 г. се насочвам към своеобразния мегалитен парк в Сакар планина, но не при известните съоръжения, а за да видя едно от почти непознатите, за което са ми се обадили мои приятели. То се намира край с. Изворово, отстоящо на 32 км източно от Харманли. Днес селището наброява едва 300 жители, но в миналото е било много голямо. Местните хора гордо разказват как в началото на 40-те години на миналия век в Изворово замръкнал цар Борис, който бил на лов по тези места. Монархът преспал при тукашния дюкянджия, пробвал тукашните ястия. Не искал да се знае за идването му, но мълвата бързо се пръснала из селото.
Преданието разказва, че някога Изворово се деляло на три махали, пръснати на 4-5 км от днешното село в местностите „Терпешеви ниви" и „Гробето". Веднъж хайдути нападнали султанската хазна и това предизвикало гонения срещу тукашното население. Селяните се преселили на сегашното място, избрано заради многото извори и затова го нарекли Бунарчево. Според друга легенда изселниците заварили два турски чифлика – на Корцан бей и Хасан бей. Изворовци прогонили иноверците и заживели тук, като скоро към тях се присъединили и други.
Селото било населено само с българи. При преброяването в Османската империя при султан Ахмед І през 1606 г. то имало 80 къщи, докато към края на ХVІІІ – началото на ХІХ в. вече било 120 домакинства. Изворовци се занимавали със земеделие и скотовъдство. Още през 1845 г. те построили църква, която, за съжаление, е разрушена след 9 септември 1944 г. В 1850 г. издигнали и двуетажно училище. Изворово било освободено от турска власт на 31 януари 1878 г., но в границите на България влиза след Съединението на княжеството с Източна Румелия през 1885 г. В 1906 г. с държавен указ Бунарчево станало Изворово.
С питане сред местните жители откривам търсения древен некропол. През 1901 г. в околността е имало 9 долмена, а през 1974 г. останали едва 7 такива съоръжения. Сега е оцелял само този в местността „Блага черква" югозападно от селото. Той е от сравнително опростените конструкции с една камера, без дромос, фасада и могила от пръст. Запазена е покривната плоча, съединена с вертикалните блокове със сглобка без жлебове. Наоколо забелязвам слабо открояващ се кръг от необработени камъни, който не е отбелязан от предишните изследователи.
Естествено се интересувам откъде идва названието. Жителите на Сакар и Странджа познават отдавна направените в незапомнени времена долмени. Бабите ги наричат „змейови къщи" и палят отпред свещи за здраве. В землището на Изворово някога имало такова каменно съоръжение в местността „Кокоши баир". Името идва от това, че хората правели там по гроздобер курбан и колели кокошки.
В местността „Блага черква" пък на 27 септември, седмица след приключването на гроздобера, хората се събирали пред тракийския долмен. Обичаят е пряко свързан с току-що изстисканата сладка шира („благо вино"). Попът правел църковна служба и курбан, на който колели агне. Съвсем по древната бретонска представа покривната плоча служела за маса. Свещеникът освещавал върху нея водата и после ръсел присъстващите. Според данни от края на ХІХ в. те седели в кръг по тогава видимите камъни на заграждението.
Очевидно става дума за древни реминисценции, дошли по неведом начин до наши дни. Подобни отблясъци от някогашната тракийска митология виждаме и в такива фолклорни и религиозни персонажи от района на Странджа и Сакар като св. Марина и прочутия „кукер без маска".
Много важно откритие българските археолози правят през 2005-2007 г. Тогава са проучени два долмена на границата с Турция край елховското село Голям Дервент. Те са уникални с релефните изображения на двойна брадва (лабрис), лабиринт и две захапващи се една друга змии. Проучените мегалити се датират в ранната фаза на желязната епоха или Х-VІІІ в. пр. Хр., а изобразените царски символи свидетелстват, че там бил погребан виден тракийски владетел. Паралелите обаче насочват към паметници на великата крито-микенската цивилизация, чиито залез е към ХІІ-ХІ в. пр. Хр. Тя загива след природни катастрофи и вражески нашествия, но тракийската култура, с която е била тясно свързана, я надживява и достига нов разцвет. Впрочем това блестящо допълва картината от разкопките на Перперикон, където този подем личи особено ярко.
