Съратникът на Ленин прави актуален анализ на българския политически живот още през 1912 г.
Лев Давидович Троцки е псевдоним на украинския евреин Лейба Давидович Бронщайн, роден през 1879 г. в село Яновка, Херсонска губерния. Самият той обаче за националността си винаги изтъквал, че е интернационалист. Едва 18-годишен участва в кръжок, който води революционна пропаганда, а след година – и в Южнорусийския работнически съюз. Арестуван е и изпратен в затвора в Одеса. Там бъдещият създател на Червената армия и радетел за „перманентната световна революция” е споходен от любовта в лицето на 28-годишната Александра Соколова, която пък излежава присъда за тероризъм. Сватбата е зад затворническите стени, а свидетели са противници на царизма от Уст Куте в далечната Иркутска губерния. След ритуала Лейба Бронщайн сменя името си на Лев Троцки. Фамилията взема от надзирателя си Николай Троцки.
От своя страна майката на новопокръстения се опитала с всички сили да попречи на този брак, безуспешно, но написала писмо до губернската прокуратура да се намеси и разтрогне брака. После семейството е изпратено в Иркутск, оттам Троцки бяга,
успява да се добере до Лондон, където се среща с Ленин
и остават близки приятели и съратници до самата смърт на “вожда на световния пролетариат” през 1924 г.
Седем години преди това Троцки ще е главен двигател на Октомврийската революция, ще създаде Червената армия и ще привлече родната си Украйна в наченките на Съветския съюз, ще стане един от идеолозите на Комунистическия интернационал и народен комисар по военните и морските дела.
През 1905 г. обаче той се връща нелегално в Русия, вече с втората си жена Наталия Седова, за която се жени в Париж. Следва ново заточение из необятния Сибир, но той бяга и пак емигрира. Този път във Виена. Там го заварва началото на Балканската война. През септември 1912 г. е ясно, че тя ще започне, и
радикалният вестник “Киевская мисль” му предлага да замине за София като негов кореспондент
Троцки, на когото журналистиката съвсем не е чужда, защото през всичките години на емиграция се занимава с нея и издава леви вестници, тръгва за Белград.
След по-малко от месец, на 5 октомври, се качва на влак с войници и офицери и полеви болници и с други чуждестранни кореспонденти и пристига в София. Отсяда в хотел “България”, в който са настанени и журналисти от издания на Великите сили.
Троцки обитава хотела до 26 ноември, когато е изгонен от България,
защото пише статии, които са в разрез с официалната позиция на цар Фердинанд и лично той се погрижва Троцки да бъде екстрадиран от страната. Руснакът ненавижда царизма, независимо под каква форма е. При това статиите му са предизвикали интерес в Русия и той е поканен да пише за още три вестника – “Одесские новости”, “Луч” и “Ден”, за които прави повече от 70 материала от есента на 1912 и зимата на 1913 г., голяма част след като е напуснал България.
В тях с точни заключения анализира българската политическа действителност от онова време.
На 6 октомври цар Фердинанд прогласява Манифеста за обявяване на Балканската война, който започва така:
“Българи,
В продължение на 25-годишното ми царуване аз съм дирил винаги в мирна културна работа напредъка, щастието и славата на България. И в тази посока аз желая да върви постоянно българският народ. Провидението обаче е съдило друго. Настана моментът, когато българското племе е повикано да напусне благодата на мира и да прибегне към оръжието за постигането на една велика задача.”
Колко постига тази “велика задача”, е друг въпрос, но идват обнадеждаващи новини за първите български победи на фронта. Троцки обаче запазва здрав разум и още в една от първите си кореспонденции отбелязва: “Поставяйки си в самото начало ограничени цели (главната от които е спазване от страна на Османската империя член 23 от Берлинския договор от 1878 г., разглеждащ в една или друга степен автономиите на нейните европейски провинции),
съюзниците, съобразно настъплението на българските войски, издигнаха нови и нови задачи, влизащи в противоречие с плановете един на друг.”
На 19 октомври в “Одесские новости” подчертава, че въпросите за целите на войната се обяснявали от държавниците на балканските страни различно. Обединявало ги едно – надеждата за поддръжка от Русия на плановете им. Един от българските държавници казал пред Троцки, който не цитира името му, че в зависимост от хода на войната целите могат да се разширяват.
Продължава с цитат: “Русия постави кръст на своята балканска политика. Аз имам предвид пряко военно настъпление. Само два корпуса от Одеса да слязат на черноморското крайбрежие на Турция под Цариград и Балканският полуостров ще бъде очистен от турското владичество.” Русия обаче пази своите интереси, които са Проливите, и съвсем няма намерение да прати “два корпуса на черноморското крайбрежие на Турция” внушава Троцки.
Сред първите му кореспонденции за войната се промъква и разочарованието, че тя съвсем няма да е освободителна и справедлива. Той пише и за някои жестокости на българските войски. В кореспонденцията си “Разказът на ранения” описва български войник в лазарета, който му разказва, че преди българската армия да превземе Лозенград, тя се натъкнала на десетки ранени. По заповед на ген. Радко Димитриев те били избити, за да не се ангажира транспорт за тях. Следват и случки за унищожаване на село в Родопите, за убийства на пленници в Димотика и др. Заради това кореспонденциите на Троцки са цензурирани, а някои въобще и не достигат до редакциите на вестниците, за които са предназначени. Като отговор той често напада българската цензура и като палач на свободното слово изобличава не кого да е, а автора на “Строителите на съвременна България” Симеон Радев.
Не пропуска и други представители на интелигенцията и като друг цензор посочва и писателя Петко Ю. Тодоров.
На 26 ноември Лев Троцки е изпратен с полицейски ескорт до Букурещ, но и оттам продължава да пише за хода на военните действия.
По време на Междусъюзническата или Втората балканска война пак се показва като хуманист, но този път защитава българите от зверствата на съседите им. По ирония на историята след Октомврийската революция точно отрочетата на Троцки – Червената армия и Коминтернът, ще извършат същите зверства, срещу които той въстава по време на Балканската война.
Статиите му дразнят и императорския двор в Русия
Русия подкрепя съюзниците във войната срещу Турция, но и се опитва чрез тях да прокарва своите интереси на Балканите.
Троцки предугажда това и критикува балканската политика на император Николай II. Най-често обект на пиперливия му език е българофилът Павел Милюков, професор в Софийския университет, но и лидер на белогвардейската емиграция у нас.
В кореспонденция от Букурещ, публикувана в края на януари 1913 г. във в. “Лъч”, Троцки го пита: “Не ви ли заставиха неоспоримите факти да стигнете до извода, че българите и сърбите в своите национални стремежи да поправят не съвсем благоприятните за тях данни на етнографската статистика се заеха със систематично изтребване на мюсюлманското население?”
Освен за хода на военните действия, политическите интереси на балканските държави и зверствата на войната, Троцки прави и доста политически анализи за България.
Бъдещият лидер на комунизма и интернационализма точно определя не само стремежите на политиците, но и отношението на обикновените българи към политическия живот.
"Българинът винаги поддържа партията, която е на власт"
“Партията” на политически безразличните и безличните тук по напълно понятни причини е многочислена и със своите гласове определя изхода на изборите - пише Троцки - Не е нужно да поясня, че тази “партия” винаги е склонна да поддържа властта. За провинциалистите, за селяните, за малките хора в София, които са били разочаровани, за да не кажа излъгани от всички, участвали в управлението партии, е по-изгодно и удобно да поддържат вече избраната на власт партия, а не някоя от пъстрото опозиционно братство, защото властта сама по себе си винаги има възможност да изпълни поне едно нещо от своите обещания. В същото време партиите от временната опозиция са еднакво безсилни да направят каквото и да е за своите избиратели.
Ето още едно негово разсъждение за избирателната система у нас:
Не са нужни много знания, за да се разбере, че за три и половина десетилетия свободен живот въобще не са изработени политически връзки и традиции. Политически безформената маса в никой случай не представлява 80 на сто от гласуващото население – като същевременно всяко ново правителство получава своите 80 и повече процента от мандатите.
Причината за тази крещяща диспропорция се корени в избирателната система. Българският избирател не познава балотажите. Правителството може да получи по-малко от половината от подадените в страната гласове, но е достатъчно да има превъзходство в избирателните окръзи над всяка една от опозиционните партии и да има подавляващо болшинство мандати. Безпартийната маса избиратели е недостатъчно силна, за да обезпечи на всяко ново правителство абсолютно болшинство на гласовете, но пък е достатъчно многочислена, за да обезпечи на управляващата партия превес над всяка една отделна опозиционна партия. Това води до следния парадоксален резултат – в голямата си част населението гласува опозиционно, а в парламента господства партия, събрала далеч по-малко от половината от гласовете. Абсолютното болшинство на гласовете се разбива между няколко партии, които не могат да се понасят една друга, а от управляващата се различават само по това, че в дадения момент са лишени от преимуществата и изгодата на властта.
Ето още негови разсъждения в “Киевская мисль” от ноември 1912 г.:
“Социалната основа на българската демокрация е изключително примитивна. Нейната същност е стихийно битова, подобна на същността на нашите селски общини. След края на турското робство българската интелигенция, катастрофално призвана да управлява съдбините на страната, получи възможност да увенчае с политическа надстройка на демокрация примитивно битовата основа. Това постави въпроса за бъдещите съдбини на страната, но не го реши.
В България има не повече от 10 политически партии. Ако оставим настрани социалдемокрацията, която се е разделила на две фракции, то в политическата практика на всички останали партии много трудно могат да се открият някакви принципни политически различия, особено в предпоследното десетилетие. Причините за това са две и те са тясно свързани: закъснялото историческо развитие на България и слабата диференциация на обществото.
Както и всички останали страни (тук има предвид Балканския полуостров – б. а.) България няма възможност да създава нови политически и културни форми в свободна борба на силите, тя е принудена да асимилира готови културни продукти, които е създала в своето развитие европейската цивилизация. Иска или не, една или друга управляваща партия в България е принудена, при това спешно, да строи пътища и мостове, да превъоръжава армията, а значи – да прави заеми, да има добра отчетност, а това значи и парламентарни форми, които да копират европейските политически програми, които съдействат за пролетаризация на населението, а това води до социално неравенство.”
Убиват го с ледокоп, който е продаден на търг, а днес е в Музея на шпионажа
След смъртта на Ленин съратниците на бъдещия диктатор Сталин обвиняват Троцки в дребнобуржоазни уклони и прекалена активност. Критикуват го заради етническия му произход и теорията му за перманентната световна революция. Постепенно го отстраняват от всички постове. През 1928 г. е изключен от ВКП (болшевики) и изпратен на заточение в Алма Ата. След това несъгласни с решението на Сталин Троцки да забрави за политика, членове на Централния комитет решават той да бъде изселен зад граница. През 1932 г. е лишен от съветско гражданство. Заживява във Франция, Норвегия и от 1936 г. в Мексико. Настанява се в дома на художниците Фрида Кало и Диего Ривера.
Пише книги, в това число и биография на Сталин, в която го описва като диктатор. Обявява създаването на Четвърти интернационал като противовес на диктатурата на “вожда и учителя на народите”.
През май 1940 г. от НКВД е организирано първото покушение срещу Троцки. Главно действащо лице е художникът Хосе Давид Алфаро Сикейрос, доста почитан впоследствие в страните от бившия соцлагер. С няколко души, преоблечени като полицаи, те нахлуват в дома на Троцки и откриват стрелба. Никой не пострадва, а Сикейрос след това обяснява, че целта е била сплашване и вземане на документи от архива на Троцки.
През август същата година при него в дома му в Койокан отива близкият му сътрудник Рамон Меркадер, испански комунист, вербуван от НКВД. Предлогът е, че иска да му покаже новия си ръкопис. Троцки се зачита, Меркадер вади ледокоп и го забива в главата му. После ще се окаже, че той е проникнал на 7 см в мозъка. Умира след денонощие, а некрологът му в СССР написва лично Сталин.
Меркадер е арестуван и осъден на 20 години затвор. След като излежава присъдата си, се установява в Куба, откъдето тайно е отведен в СССР и му е връчен орден “Ленин”. Ледокопът, с който е убит Троцки, изчезва. Открит е в началото на новия век от дъщерята на полицейски началник по времето на убийството в дома му и тя го излага на търг. Купува го американски колекционер, който преди няколко години го предава на Американския музей на шпионажа във Вашингтон.
