Как лидерът на БЗНС правеше управляващи коалиции
Единствен в историята на родния политически живот Александър Стамболийски е управлявал без парламентарно мнозинство през 1919 г., предизвиквал е нови избори, като е подавал оставка, и ги е печелил убедително още два пъти – първия след 7 месеца, а после още веднъж след три години. През 1919 г. има 77 депутатски места, през март 1920-а - 110, и през април 1923 г. – 212 от тогавашните 245 депутати.
Всенародната любов с бюлетина, обаче променя управлението му от демократично към тоталитарно, а краят е известен.
След краха в Първата световна война в България близо 2/3 от фабриките не работят, земята остава незасята, над половината от демобилизираните от фронта войници не могат да си намерят работа. Френски, британски и италиански войски заемат важните гари и черноморските ни пристанища. Фактически България е окупирана, а на всичко отгоре, като победени във войната трябва да изпълняваме всички искания на победителите. Хиляди български войници са в плен на войските на Съглашението и
ще бъдат освободени, след като възстановят пътищата
и съобщенията, разрушени от войната. Някои са пуснати да се върнат десетина години след края на войната.
В българското общество освен отрицание на парламентарната система и старите партии се е настанила тревожност от това какви ще бъдат условията на мира. В Париж страните победителки ги уточняват в система, наречена Версайски договори, част от които е и Ньойският.
На изборите на 17 август 1919 г. земеделците печелят 77 депутатски места и трябва да съставят правителство, но
до мнозинство не им достигат 42 депутати
Започват дълги преговори с Народната и Прогресивнолибералната партия, уж неопетнени от войната, но дали съгласието си България да влезе в нея. Правителството е съставено в неделя, 5 октомври, а в понеделник е внесено в Народното събрание. До петък се знае, че министри ще бъдат и народнякът Михаил Маджаров - на външните работи, и съпартиецът му Атанас Буров – на търговията и труда.
Две министерски места обаче остават неразпределени – прогресивнолибералите държат на първоначалното си настояване за двама министри, но скланят на един. Министър на финансите става бившият четирикратен министър-председател от 1901 до 1913 г. Стоян Данев. И така сметката пак не излиза – 77 депутати земеделци плюс 19 от Народната партия и 8 от Прогресивнолибералната – общо 104.
Стамболийски предвидливо се е договорил да има неафиширана подкрепа и на 8 депутати от Радикалдемократическата партия срещу това нейният лидер Найчо Цанов да стане председател на Народното събрание, и на 28 депутати от Демократическата партия на Александър Малинов. Така вече имат подкрепата на 140.
Органът на Народната партия в. “Мир” призовава: “Но всички имат дълг. Да се подчинят на проявената народна воля, такваз, каквато е, докато пак по законен начин, при общи избори, народът прояви друга воля.
Това е парламентарното управление – най-доброто управление е”.
Между коалиционните партньори няма кой знае какви различия за управлението – и бездруго те не могат да вземат самостоятелни решения, защото
България де факто се управлява от Междусъюзническа комисия,
съставена от представители на страните - победителки.
Малка суматоха настава при избора на председател на 10 октомври в Народното събрание. Представени са 4 кандидатури – на Константин Бозвелиев, на писателя Тодор Влайков, на Христо Славейков, на Найчо Цанов, който събира само два гласа на първия тур, а от социалистите е пусната бюлетина без име, но с надписа “Да живее българската съветска социалистическа република”, която първия път събира 43 гласа. Гласува се още два пъти, като на второто Найчо Цанов има 8, и едва на третото – 103. Най-неочаквано обаче той се отказва и изтъква две причини – здравословни и решението на партията му, която смятала, че няма право да участва в... управлението на държавата. За председателстващ е избран Недялко Атанасов. При представяне на правителството Стамболийски казва, че целите му са: “Да се създаде законова народна и твърда власт във всички области на управлението, да се намали спекулата и контрабандата и да се издирят и накажат виновниците за народната катастрофа”.
Най-напред е приет закон за второто полугодие на финансовата 1919/1920 г., тъй като и тогава държавата няма бюджет. После за пореден път е променен и избирателният закон и
гласуването става задължително
На 22 ноември е приет и Закон за съдене на министрите. Тесните социалисти са против името на закона и отделни клаузи в него. Мнението им изразява Тодор Луканов, дядо на Андрей Луканов. От тяхно име той е внесъл проект за Закон за народната катастрофа, който предвижда да се съдят не само министрите, но и всички, които са съдействали на властта за включването на България в Първата световна война. Накрая са приети два закона – един за съдене на министрите и друг за съдене на виновниците за народната катастрофа.
В него освен министрите са добавени и “всички, които са взели активно участие в обявяването на войната, дипломатическите и народните представители и лица, използвали своето служебно или обществено положение”. Това са предложенията на комунистите и още тогава става дума ни повече, ни по-малко за Народен съд.
Приети са още закони и за подпомагане на войниците и войнишките семейства, за облекчаване на “жилищната нужда”, за търговията със зърнени храни и за “пътната тегоба”, сиреч данъците, от които се освобождават всички воювали на фронта.
На 27 ноември Стамболийски подписва Ньойския договор и се оказва, че вече са нужни нови закони и реформи. Коалицията се пропуква. На 20 февруари 1920 г. трябва да се приемат изменения в Закона за народната катастрофа и изцяло нов закон за народното просвещение. От опозицията става А. Атанасов и дълго и пространно обяснява, че в новия закон се предвиждало “разтуряне на камарата”. Земеделците отговарят, че такова нещо няма. В края на заседанието става мининстър-председателя Стамболийски и чете... предварително подготвени мотиви за закриване на Народното събрание още от 20 януари. След месец ги е подписал и цар Борис III и
препирните на депутатите са били напразни, защото те не знаят, че Народното събрание вече
е разтурено Насрочени са нови избори на 28 март. Земеделците печелят с 350 000 гласа 110 места от общо 232.
Изглежда, че пак трябва да се прави коалиция. Стамболийски обаче предизвиква касирането на 13 опозиционни депутати и така си осигурява мнозинство, макар и с 1 глас. Земеделците вече могат да управляват самостоятелно. Втора политическа сила е БРП (к). Опозицията преглъща горчив хап, но това не е всичко - тя тепърва има да разбира какви са униженията за загубилия избори у нас.
Сред първите реформи на новия парламент са законите за ограничаване на правата на богатите земевладелци, отчуждаване на едрата градска собственост, намаляване на заплатите на адвокатите и военните, конфискуване на незаконно придобитите имоти по време на войната и Закон за трудовата повинност, според който всички мъже и жени трябва да полагат безплатен труд в полза на държавата. Оранжевите депутати обсъждат и непригодността на конституцията. В нея трябвало да залегнат самоуправлението на общините, въвеждането на референдуми и парламентарен контрол върху армията и държавните разходи.
На 16 септември 1922 г. от софийската гара в 19 ч за Велико Търново в спален вагон тръгват лидерите на новосъздадения Конституционен блок д-р Стоян Данев, Теодор Теодоров, Александър Малинов (и тримата бивши министър-председатели), Михаил Маджаров, Найчо Цанов, Петко Стоянов, Борис Вазов и др. Атанас Буров е на обиколка из провинцията и трябва да се присъедини към тях на самия митинг. Прикачен е и правителствен вагон, в който са министрите Цанко Церковски, Райко Даскалов, Марко Турлаков, Александър Оббов и Коста Томов. В отделно купе пък е секретарят на цар Борис III Първан Драганов.
Влакът с блоковите водачи пътува необезпокояван до Горни Дъбник. Там в 4 часа през нощта земеделци стрелят по машиниста, композицията спира, оранжевата гвардия нахлува в купетата и прави обиск на всички опозиционни водачи.
На Долни Дъбник се повтаря същата сцена. Тук вече приставът прави обиските и във влака, и в сградата на гарата. На протестите на бившите министър-председатели и министри никой не обръща внимание. Най-гневен е Найчо Цанов и с това си докарва един здрав бой от пристава. Бившият министър-председател Александър Малинов пък е удрян с колове. Обругани и унижени, водачите на опозицията стигат до Търново. Оранжевата гвардия е завзела града, стреля из въздуха и заплашва всички опозиционери. Там събраните земеделци ги заплашват, че ако не се направи на място Народен съд, то
ще бъдат хвърлени в Янтра от Царевец или Стамболовия мост
Лидерите на блока веднага са арестувани и отведени в търновските казарми, а после и в шуменския затвор. Малинов, Данев, Теодоров, Маджаров, Данаилов и депутатът Христо Славейков, син на Петко Р. Славейков, са задържани. С арестуваните се среща писателят Тодор Влайков и тръгва да ги оневинява.
Естествено, че във Велико Търново се провежда само Съборът на цвеклопроизводителите. На него Райко Даскалов обявява, че най-после ще бъдат съдени виновниците за националната катастрофа.
След 10 дни земеделското правителство решава да даде под съд министрите от кабинетите на Иван Е. Гешов, д-р Стоян Данев и Малинов - Костурков, управлявали през 1911-13 и 1918 г. На 17 октомври на трето четене е приет Закон за Държавен съд за виновниците за националните катастрофи. В референдума за него на 19 ноември земеделците печелят с 60:40. След тази подкрепа Стамболийски няма никакво намерение да се отказва от властта.
Той подава пак оставка на правителството, променя избирателната система от пропорционална в мажоритарна, насрочва нови избори и на 22 април 1923 г. печели 569 139 гласа - 52,7 на сто от гласовете на всички избиратели, които му дават 212 мандата в Народното събрание.
Усетил силата на едноличната власт, през май 1923 г. изпраща окръжно №2 с гриф “Строго поверително” до изпълнителния комитет на бойните отряди - т.нар. оранжева гвардия. Съгласно съдържанието му, “ако противниците предприемат каквато и да било акция, целяща компрометирането на България, да бъдете безпощадни и всичко престъпно да бъде изтребено”. Оттам до преврата има само една крачка.
Широките социалисти отиват на преговори за кабинет, тесните – не
Логично, с оглед и на ситуацията в Европа, и в България има подем на левите идеи за равенство, братство, осемчасов работен ден, преодоляване на пагубните последствия от войната и други. Така е и в Германия. Създадена е Ваймарската република и примерът е заразителен. Населението на България е 4,8 милиона, от които над 80 на сто живеят в селата, а в столицата са 154 хил. души.
На изборите на 17 август 1919 г. за БЗНС гласуват 176 000 души (тогава жените нямат право на глас), а за новосъздадената от Българската работническа социалдемократическа партия БРП (к) – 120 хил., което се изразява в 47 депутатски места. Широките социалисти са срещнали одобрението на 84 000 и съответно имат 38 депутати. Това е най-високият резултат на социалистите в годините до 1944-а.
Победителите земеделци трябва да съставят правителство, но как, като всички депутати в Народното събрание са 237. Социалистите – и широки, и тесни, отказват да влизат в кабинет не само с тях, а и с когото и да било.
Тесните, вече комунисти, не отиват на преговори. Широките пък излизат с мотива, че предлаганите от тях реформи, без още да са ги обявили какви са, няма да бъдат прокарани. На всичко отгоре при преговорите били установили, че земеделците гледали на тях като на "придатъчен елемент" и обявяват още, че "разрешаването на министерската криза стана по начин, който не се очаквал от никой българин със здрав разум".
Защо разтурят Народното събрание
Настоящото Народно събрание не отговаря на истинската воля на българския народ. Това се вижда от резултатите на произведените вече общински и окръжни избори (в тях земеделците печелят 80 на сто от местата. – б. а.). Необходима е една нова проверка на тая воля, която да създаде действително съответствующ на нея парламент и едно стабилно правителство, което с твърди крачки да започне реформената дейност във всички области на държавното ни управление.
Настоящата камара се избра на 17 август 1919 г., ала след тази дата станаха няколко крупни събития в нашия политически живот, които могат да предизвикат промяна в политическото съзнание на народа. Така например подписването на договора за мир в Париж, преследването на виновниците за катастрофата, борбата със стачкующето чиновничество и борбата със смутителите на реда са събития, които могат не само да разклатят съзнанието на един народ, но и да оставят епоха в неговия живот.
Правителството, което държи за своята чест и има народовластнически усет, е длъжно в такива моменти да пробва народната воля и да стабилизира своето положение или пък да се оттегли.
Независимо от това в нашия политически живот има вече и твърде много елементи, които също така подкрепят тезата за една нова консумация на народната воля. Ние имаме сега избирателен закон, който предвижда задължителното гласоподаване, имаме пленници, които се завърнаха и продължават да се завръщат, имаме откъснати земи и пр. Тези неща безспорно са в състояние да видоизменят резултатите от народната воля.
Произвеждането на нови законодателни избори през пролетта на настоящата година се налага и от съображението да се създаде едно напълно стабилно правителство, на което предстоят следните по-главни задачи:
Да продължи политиката на възстановяване авторитета на властта.
Да изпълни тежките клаузи в договора за мир.
Да стабилизира финансовото положение на страната.
Да организира силите на българската държава и да я приготви за всички евентуалности, които неутихналите още световни борби могат да направляват.
Да направи дълбоки социални реформи в духа на новото време, които окончателно да заздравят и укрепят българския държавен организъм и да го направят способен да противостои на всички опасности.
Да може с по-голям замах да заработи за нашата национална кауза и при сегашното международно положение на България, в което я постави Парижкият договор.
- - -
Гр. София, 30 януарий 1920 г.
