Бившият Първи флиртува с Хафез Асад, за да осигури пазар за българската промишленост
Внезапното сриване от власт на династията Асад, която над половин век управляваше Сирия, изненада мнозина. Нещо повече - то предизвика шок дори сред големи регионални играчи, които по принцип би трябвало да са по-добре информирани за ситуацията в Дамаск.
Вероятно една от причините е, че режимът на Башар Асад, макар и със солидната външна подкрепа на Иран и Русия, а и с цената на кървава гражданска война, в продължение на 25 години неизменно успяваше жестоко да потиска всякакво недоволство. Но не бива да се забравя, че до голяма степен той се крепеше и на авторитаризма, чиито основи са положени от неговия баща, който още по-дълго - цели 30 години, управлява арабската държава с желязна ръка. По стечение на обстоятелствата от самото начало България е играла значителна роля в събитията в Сирия. И истината е, че независимо от мрачната диктатура, която цари в нея за дълъг период, нашата страна има чудесни икономически отношения с арабската държава, както и многобройни връзки, създадени между двата народа в онзи период.
За тях свидетелстват както множеството смесени бракове, така и спомените на българите, които са работили там през 70-те и 80-те години на миналия век там.
"Преди да замина, не съм знаел много за Сирия, тъй като в онези години всеки гледаше да се уреди да работи някъде в чужбина и нямаше голямо значение точно къде ще се "устрои" - разказва пред "24 часа - 168 истории" Димо Димов, бивш служител на "Булгаргеомин", работил навремето в арабската държава. - На основата на контракт с Националната нефтена компания на Сирия през 80-те години ние имахме задачата да проучим и подготвим за експлоатация четири газови находища в Североизточна Сирия, разположени недалече от границата с Турция и Ирак. Тази задача беше изпълнена успешно, в резултат на което бяха потвърдени в промишлени категории значителни допълнителни ресурси от природен газ. Докато бях там, все пак ми правеше впечатление, че страната е по-изостанала от България - най-малкото телевизията им беше черно-бяла, докато у нас в София вече имах цветен телевизор. Въпреки че бяхме доста ограничени заради работата си на обекта, все пак виждахме и как живеят местните хора. Докато на власт беше Хафез Асад, едно от най-потресаващите неща за мен бяха публичните екзекуции. Случваше се в Дамаск да минеш покрай някой площад, а на него висят току-що обесени хора. Помня, че веднъж дори по нареждане на Асад екзекутираха един нещастен карикатурист. Той имал неблагоразумието да пусне някаква карикатура във вестника с нарисувано лъвче в нея. Невинната на пръв поглед картинка му струваше живота, защото се изтълкува като подигравка с президента - на арабски Асад означава "лъв". Тогава още чувахме да се говори и за страшни репресии в затворите, но не съм ставал пряк свидетел на такива издевателства."
Но как се случва така, че в онези години на хиляди ограничения успяваме да имаме такова близко сътрудничество с държава в Източното Средиземноморие?
В тази връзка отношенията, за които говорят стенограми на официални разговори, както и поверителни документи от архива на Живков, са доста необичайни за епохата. В момента бунтовниците, които взеха властта след падането на режима в Дамаск, определено будят сериозно безпокойство. От една страна, водещи при тях са подкрепяните от Турция сунити - "бивши" ислямисти от Ал Кайда, а от друга - подкрепяните от САЩ кюрди. А те очертават доста непредсказуемо бъдеще. Но не по-малко сложна е била обстановката там и през 60-те години на миналия век, когато поредица от драматични събития водят до издигането на фамилията Асад и укрепването й във властта. Според известния британски журналист Патрик Сийл и тогава, подобно на положението в момента, управлението му "започна с незабавно и значително предимство: правителството, което той измести, бе толкова ненавиждано, че всяка алтернатива идваше като облекчение".
Само 10 седмици след като поема властта, Хафез посещава Съветския съюз. Но там е посрещнат хладно и съветското ръководство е предпазливо да снабдява сирийското правителство, гледайки на възхода му резервирано, защото вярва, че той клони повече на Запад, отколкото предшественикът му Салах Джадид.
В същото време при Никита Хрушчов и особено с идването на власт в Кремъл на Леонид Брежнев през 1964 г. България вече си е извоювала място на най-верен съюзник на Москва, но с цената на почти пълна изолация от външния свят, което видимо затруднява икономическото й развитие. За разлика от други членове на Варшавския договор, например Чехословакия, която в този период печели от солидни оръжейни сделки с Египет, нашата промишленост, особено военната, определено страда от липса на пазари и така желаната конвертируема валута. Заради непрекъснатите арабско-израелски конфликти през 60-те години доставките на т.нар. "специална продукция" се оказват най-активната сфера на контакти с арабските правителства и движенията за независимост.
Тогава се появява лъч на надежда за пробив в тази сфера - по българска инициатива през януари 1962 г. в София пристига сирийска военна делегация. Тя носи със себе си дълъг списък за пазаруване - от боеприпаси за танкове до армейски полеви кухни. Българите имат желание да осигурят и договори за обучение на военни пилоти, на инженерен персонал за танковите войски и на парашутисти, както и за изграждане и обновяване на военни бази, летища и други съоръжения. От своя страна, сирийците търсят и българско посредничество за осигуряване на техника, произведена в СССР и Чехословакия, като авиация, танкове и реактивна артилерия.
Но на пътя на тези розови перспективи има и сериозни проблеми - чисто идеологически. Според тогавашната строга доктрина на Москва в развиващи се страни трябва да се подкрепят само и единствено комунистически партии и движения. В този смисъл сирийските офицери, дошли у нас, между които е и тогавашният командващ ВВС Хафез Асад, изобщо не отговарят на този критерий. Тъкмо обратното - съвсем наскоро, през 1958 г., те са предотвратили идването на власт на комунистите в страната си, като са измолили присъединяване към Египет и с помощта на неговата армия са се разправили с просъветските сили. Все пак след кратко съществуване през 1961 г. Обединената арабска република (ОАР) се разпада и поредица от преврати бележат опитите на Дамаск да тръгне по самостоятелен път на развитие начело с партията БААС, която прокламира свой път към "арабски социализъм", но продължава жестоко да преследва комунистите.
Разбира се, българският партиен и държавен ръководител е знаел много добре, че в условията на Студената война всяка фриволност, особено на международната сцена, и то в най-взривоопасния регион, какъвто и тогава се явява Близкият изток, може да му коства не само поста, а и главата. Но твърдо решен да се пребори с болезнените икономически ограничения за страната ни, в началото на 60-те години той все пак рискува да изкаже лично мнението си.
Така, за да избегне неприятностите с Кремъл и в стремежа си да запази "и вълка сит, и агнето цяло", Живков проявява учудваща находчивост. Изведнъж той започва да се проявява като "геополитик" и бърза да оправдае пред съветската страна изгодната сделка с това, което нарича "стратегическо обкръжаване на Сирия" - от Израел, който притежава най-новите западни оръжия, и враждебна Турция - втората сила в НАТО.
В допълнение пред съветските другари той изтъкнал и факта, че западното влияние вече доминира в редица арабски държави и при това международно положение е необходимо да се води "последователна борба за откъсването на Сирия от империалистическия блок" - начинание, в което военното усилване на режима е полезна първа стъпка.
Най-изненадващо, преследвайки амбицията си за измъкване от строгата икономическа блокада, постепенно Тодор Живков става не само българска, но и съветска "звезда" в отношенията с арабските радикални правителства. Неслучайно той е и първият източноевропейски лидер, който пътува до Кайро след посещението на Хрушчов през 1964 г. През ноември 1965 г. му се налага търпеливо да изслушва обвиненията на египетския президент Насър за подкрепата на съветския блок за Израел - чувства, които тогава се споделят и от други арабски държави.
Макар и да не блести с интелигентност, още тогава Живков демонстрира някои завидни дипломатически качества - той може да слуша в покорство, да упражнява естествената си изобретателност, за да говори по определен начин с арабските лидери и да им каже това, което очакват да чуят, без да дава ясни обещания. За тяхно учудване, той разчупва леда и е първият, който прави трансформации в комунистическата външна политика и признава арабския социалистически модел, създаден на базата на националната им специфика.
В това отношение донякъде му помага и шансът - притиснат от световната обстановка, новият съветски лидер също е принуден да направи някои преоценки във външната политика, които моментално "са взети на въоръжение" и от Живков. Подкрепяйки горещо "свежите" съветски формулировки, на срещата си през септември 1966 г. с Брежнев българският лидер внимателно насочва разговора в желаната посока и със задоволство чува от него, че съветското правителство не възнамерява да спори за конкретиката на т.нар. "арабски социализъм". Така се ражда и новоразработената дефиниция, която успешно замазва сериозното идеологическо отстъпление – страни, тръгнали по "некапиталистически път на развитие".
Последвалите събития в Сирия до голяма степен също улесняват задачата му. Така през април 1966 г. Тодор Живков приветства радикалното правителство на БААС, което поема властта в Дамаск само два месеца преди това. Нещо повече - пред него той популяризира българския опит в създаването на Националния фронт на различни леви партии и не се смущава официално да напусне основната марксистка догма за ръководната роля на комунистическата партия.
Остава да се направи и една последна жертва от българска страна - прекъсването на външноикономическите и културни връзки с Израел. И когато на 16 ноември 1970 г. министърът на отбраната генерал Хафез Асад завзема властта в Дамаск след преврат, а на следващата година официално става държавен глава, режимът в София може да се похвали със сериозен пробив. Прагматичният подход дава резултат и България и Сирия започват да развиват пълноценни икономически отношения, особено в селското стопанство, строителството и промишлеността. Български специалисти участват в строителни и инженерни проекти в арабската държава. Много сирийски студенти идват у нас да учат в български университети медицински, инженерни и хуманитарни специалности. България, от своя страна, помага в обучението на сирийски военни кадри. Разбира се, едно от водещите направления на сътрудничество си остава търговията с оръжие. Първото подобно споразумение със страна извън Варшавския договор е подписано именно със Сирия през декември 1967 г. и е за доставка на ръчни противотанкови гранатомети - РПГ-7. По-късно под ръководството на Тодор Живков Народната република умело се възползва от нажежаването на атмосферата в Близкия изток и "щедро" отпуска кредити за закупуването на още много видове оръжия. Още повече, и двете държави активно подкрепят палестинската кауза.
Затова обменът в тази насока се засилва допълнително, тъй като чрез сирийските посредници страната ни снабдява с руски модели въоръжение и палестинците. Явно с тази цел, но уж воден от чувство на солидарност с "палестинската кауза", Живков прави няколко срещи с лидера на ООП Ясер Арафат и в началото на 70-те е открито представителство на бунтовническата групировка в София.
По-нататъшните събития са известни - сирийският режим продължава да се милитаризира и затъва във военни авантюри, като намесата в гражданската война в Ливан и последвалата окупация на съседната държава, което води и до икономически упадък на страната. В същото време връзките между България и Сирия в икономиката продължават да се развиват забележително добре почти до края на управлението на Живков, който през 1985 г. прави още една визита в Дамаск. А щом такова взаимноизгодно сътрудничество е било възможно в условията на диктатура, можем само да мечтаем какво би било то, ако в наши дни и Сирия избере демократичен път на развитие.
Бъдещето ще покаже...
