Втора воденица възстановяват в кирковското село Шумнатица, което се намира на няколко километра от българо-гръцката граница в района на Маказа. С амбициозната задача са се заели кметът на селото Ваньо Трендафилов и неговият приятел Валерий Гюдюлев, когото местните наричат Воденичаря.
"В Шумнатица е имало 5 воденици, но действаща е само една - тази в Пехливанската махала. Тя беше възстановена преди години по инициатива на кмета на Кирково Шинаси Сюлейман", разказа Ваньо Трендафилов. Амбицията на двамата мъже е действащите воденици в Шумнатица да станат поне три, а селото да се превърне в туристическа атракция. Селото е известно с добре запазените римски мостове, както и с многото запазени стари къщи, изградени в типичен източнородопски стил.
Водениците не са имали собственик, а носели името на махалата, в която се намирали. За поддръжката им се грижели хората от околните къщи, разказват местните. Покривите, дуварите и дървените механизми ремонтирали сами. Пари събирали само за да закупят камъни. За последно това е правено в началото на 60-те години. Камъните поръчали в момчилградското село Равен, където имало много майстори.
Водениците в Шумнатица не се заключвали. В тях можело да се влезе по всяко време. Ваньо Трендафилов признава, че благодарение на действащата воденица Шумнатица добива голяма популярност.
"Беше трудно да върнем към живот Пехливанската воденица, защото искахме да запазим автентичния вид. Оказа се, че не са останали майстори, които редят покриви от тикли и обработват камък. Реставрацията на другите две воденици ще е по-лесна, защото вече имаме хората", казва кметът.
"Имат два камъка. Върти се горният, задвижван от вертикално поставена дървена ос. На другия край под воденицата има колело с лопатки, които се задвижват от вода, идваща по улей", обяснява Валерий Гюдюлев.
Младият мъж никога не отказва да демонстрира как се мели царевично брашно.
"Воденицата се пуска, а зърното се сипва в коша, поставен над камъните. Царевицата се изсипва по дървен улей, в чийто край има поставено кречетало. То разпределя равномерно зърната. За час могат да се смелят до 80 кг зърно за брашно.
Старите казват, че ако зърното се мели за фураж, може да се смели в пъти по-голямо количество, защото кречеталото се наглася да пропуска повече зърно и се смила едро. Досега не съм го правил, не се е налагало. Мелил съм само брашно, но не и ярма", признава Гюдюлев. Той допълва, че вкусът на смляната в караджейка царевица превъзхожда многократно купешкия продукт.
"Фабричното мелене на брашно става във валцови мелници. Те са метални, въртят се много бързо и се загряват, което запарва брашното, а това се отразява на вкуса му.
Дори при караджейката качеството пада, ако пусна по-силна струя вода и камъкът започне да се върти по-бързо. Тогава брашното прегаря", твърди Валерий Гюдюлев.
И ако той е известен в района като Воденичаря, 68-годишната Шинка Пехливанова е призната за майсторката на качамака. Приготвя го по рецепта от XIX век.
Вкусът на ястието е уникален, а това се дължи и на местния сорт царевица. Зърната й се мелят между камъните на воденица в Шумнатица. Шинка Пехливанова е научила от дядо си, а той - от своя баща.
"Навремето качамакът се е правил в големи количества. С приготвянето му се занимавали мъжете, защото е нужна сила за бъркането", казва Шинка.
Твърди, че в рецептата на дядо няма нищо сложно и може да се изпълни от всеки, дори без елементарни знания за готварство.
"Дупките трябва да са нечетен брой", твърди Шинка. Тя не може да обясни защо, казва, че така я учил нейният дядо.
Когато водата в направените с точилка дупки започне да ври, в тях Шинка Пехливанова сипва по щипка сол, след което оставя качамака на огъня, докато водата в дупките започне да кипи.
"Най-трудно е бъркането. Иска силни ръце, но аз все още се справям", казва майсторката на качамака. Тя сваля тенджерата от котлона, затиска я с крака и бърка енергично сместа с точилката.
"Трябва водата и брашното да се смесят добре. Не трябва да има бучки от брашно", обяснява Шинка. След като обърка добре качамака, го връща върху огъня и го оставя още десетина минути.
"Готов е, когато видиш, че се отделя от дъното. После се разпределя в чиниите, но задължително с мокра дървена лъжица". А допълнението към качамака може да бъде всякакво.
"Може да му се сложи пържено месо. Някои го харесват със сирене. Други му стържат кашкавал или му слагат пържени в масло яйца. Аз най обичам качамак с изпържено тлъсто телешко месо", обяснява жената.
Спомня си, когато била дете, качамакът не се ядял с месо или сирене, защото било немотия. Хапвали го с айрян, а през зимата с туршия. В Шумнатица не сеели пшеница. В малките ниви край реката отглеждали царевица - добивът от нея бил най-голям.
"Качамакът засища и дава сила. Старите казваха, че като изядеш една топка, можеш да работиш на нивата цял ден или да отидеш до Гюмюрджина (днес Комотини, Гърция) и да се върнеш, без да огладнееш", твърди възрастната жена.
