- Преди това българите никога не са били толкова добре, констатира Клоук
Джон Сесил Клоук е роден в Лондон на 2 декември 1924 г. Започва работа във Форин офис - британското външно министерство - през 1948 г. Първото му назначение е като трети секретар в Багдад през 1949 г. През 1951 г. е изпратен като трети секретар, а след това и като втори секретар в Сайгон (днес Хошимин). Между 1954 и 1957 г. е на различни административни позиции във Форин офис, където е издигнат в ранг първи секретар и изпратен в Ню Йорк като консул по търговските въпроси (1957-1958). През 1962 г. е първи секретар в Москва, след което се завръща на служба във Форин офис, а през 1966 г. е издигнат в ранг съветник и оглавява един от отделите на дипломатическата служба в Лондон. Между 1968 и 1972 г. е съветник (отговаря за търговските въпроси) в британското посолство в Техеран. Ръководи департамента за търговия и експорт на Форин офис между 1973 и 1976 г., след което е назначен за посланик в България през 1976 г. Остава в София до 1980 г. След това се пенсионира и се отдава на изследователска дейност и пише исторически книги. Умира в Ричмонт, Великобритания, на 9 юли 2014 г.
Ето и част от спомените на британския посланик в София до 1980 г.:
Българите обичаха операта и музиката. Те изпращаха хорове на уелските музикални фестивали в Ейстедвод и печелеха всички награди - отбелязва в спомените си посланик Джон Клоук. - С Моли имахме много приятели в операта. Запознахме се с мецосопраното Нели Бошкова. Нели и Моли станаха най-добри приятелки. Моли учеше Нели на английски, а Нели учеше Моли на български. Техният общ език беше френски, какъвто обикновено оперните певци по онова време говореха. Имахме и много други приятели от оперните среди. Беше лесно да се сприятелим, те бяха хубави хора и не се притесняваха да си дружат с британския посланик.
Имаше няколко души, обикновено по-възрастни, които бяха преминали през неприятните дни на чистките през 40-те и 50-те години, които все така се притесняваха да идват вкъщи. Трябва да спомена един скъп приятел, който по времето, когато бяхме в София, беше вече пенсиониран директор на Софийската опера, син на царски пълномощен министър в Лондон отпреди войната. Той познаваше семейство Кристи преди да основат оперния фестивал в Глайндборн и се връщаше там да продуцира оперни представления. Та той веднъж ни покани на вечеря у тях, но ни помоли да не идваме с колата си, а да вървим пеша, тъй като било много близо. Човекът се притесняваше знамето на британския посланик да се развее пред къщата му... Договорихме подходящо споразумение за културен обмен, което аз подпомогнах. Направихме много изложби на Шекспир, Търнър и др., направихме и много концерти. Имахме например прекрасен концерт с шотландски оркестър, който дойде седмицата след като в София бяха гастролирали източногерманци. Тогава моят български приятел, пенсионираният директор на операта, ми каза: “Най-прекрасното нещо на шотландците е, че те могат да изпълнят фортисимо тихо, за разлика от германците!”.
Големият триумф бе, когато балетът “Рамбер” дойде в София. Поканихме трупата в резиденцията и балетистите можеха да ползват басейна в прекрасната ни градина заедно с персонала на посолството. Опознахме се добре и беше хубаво, а те имаха наистина голям успех в София.”
Клоук описва с гордост резиденцията, в която прекарва 4-годишния си посланически мандат в София, като на няколко места се връща към нея и хората, работещи там.
“Имахме най-добрата къща на Балканите. Построена е от британското правителство през 1912 г. заедно с още в две други къщи - в Букурещ и Белград. Точно навреме преди започването на Балканските войни. Но в Букурещ и в Белград тези къщи са се използвали за посолства, а резиденциите били в неприятни крайградски вили. В София по някаква причина точно преди войната офис-частта се разраства и наемаме наблизо блок с още помещения. Тъй като българите се озовават на грешната страна във войната, резиденцията е оставена под отговорността на швейцарците или някой друг, та когато руснаците пристигат през 1945 г. с прикрепена британска военна мисия, нашите освобождават резиденцията и реквизират малкия жилищен блок в съседство. След мирния договор решихме, че е удобно да имаме апартаментите и продължихме да ги държим под наем и там се премести офисната част на посолството, а в къщата си остана резиденцията на посланика. Имахме и прекрасен български персонал. Един от най-великите икономи на света! Мъж на моята възраст и много мил, който работеше в посолството още преди войната. Беше обучен в началото от британски иконом. Имахме и най-добрия готвач в София. Справяхме се много добре! Имах и много симпатичен млад шофьор за служебната кола. А моят личен автомобил беше първият “Рейндж Роувър”, видян в България!
Предизвикваше огромно вълнение и възхищение, където и да се появяхме, винаги тумба момчетии тичаха след нас.
Когато си тръгнах, автомобилът бе купен от нашия помощник административен служител, когото наричахме мистър Фиксит - защото разчитахме на него за всичко - той беше български адвокат със съпруга англичанка, който обичаше леко да дразни властите. Смяташе, че като притежава тази кола, може да ги дразни още повече.”
Извън културните връзки едно от най-любопитните неща, които по онова време се случват между България и Великобритания, е пристигането на фрегати на британските военноморски сили в Черно море.
“Не съм сигурен от коя от двете страни бе тръгнала инициативата, но бе в “духа на Хелзинки”. По време на подготовката за това беше съвсем очевидно, че българското Министерство на външните работи работеше усилено по въпроса, а българското Министерство на отбраната правеше всичко възможно, за да го осуети.
Накрая “външните работи” победиха.
Две наши фрегати бяха в Черно море и чакаха да влязат в пристанището във Варна, където бях отишъл да ги посрещна. Ръководството на Българския морски флот ги кара да чакат около осем часа, преди да ги пуснат да влязат в паристанището. Визитата мина доста добре, нямаше неприятни инциденти или нещо подобно. Имаше и футболен мач, където беше много ясно кой отбор чий е, защото в нашия имаше няколко чернокожи играчи. По време на обяда попитах адмирала кога ще върнат посещението и той стана съвсем лилав на цвят. Моят аташе по отбраната ми прошепна: “Той няма кораб, който може да изпрати”, разказва Клоук.
Бившият британски посланик посочва, че през цялото време на престоя си в България е осъзнавал, че т.нар. Съветски блок вече не е много единен и нещата са тръгнали на разпад. Какви са доводите му? Ето как обрисува ситуацията:
“България беше може би най-спокойната страна в Източна Европа. Там нямаше съветски войски, имаше постоянен поток от чуждестранни туристи. Гърците идваха с автобуси, за да чуят прекрасната музика в православната катедрала по Коледа и Великден, а турците започнаха да преминават на път за Германия. Западногерманците пък идваха по българските черноморски курорти, защото това бе единственото място, където можеха да се срещнат с източногерманските си приятели, семейства и колеги. България бе добро място за евтини училищни екскурзии и профсъюзни събирания, за каране на ски през зимата и плажуване през лятото, цените на квартирите бяха доста разумни. Чувствах се лежерно. Пред вратата ни нямаше полицаи, но ни наблюдаваха дискретно от отсрещния апартамент. Моите служители по сигурността ги разпознаваха.
Един от наблюдателите ни дори влезе в посолството да вземе виза за шофьора на българския посланик в Лондон. Но в общи линии цареше добра и спокойна атмосфера. Ние можехме да се насладим на престоя и създадохме доста приятели не само в оперните среди, но и в артистичния и академичния свят. Някои от нашите приятели, знаейки интереса ни към ислямското изкуство, ни бяха предупредили, че българите са били 500 години под това, което наричат турско иго, така че да не разказваме твърде много за нашите ислямски интереси. Но още в началото на престоя ни се появи един британски историк да изнесе лекция. Събрахме се всички след лекцията в кабинета на шефа на българския Институт по история. Моли попита българския историк от какво се интересува и той за всеобща изненада каза: “О, интересува ме ислямският период в България”! Станахме големи приятели. Около две и половина години по-късно той бе номиниран за български посланик в Атина. Тъй като често ходехме до Атина за уикендите и при едно такова посещение се обадих по телефона на българското посолство и говорейки на най-добрия си български, помолих да ме свържат с посланика. И те директно ме свързаха с него. Той се втурна да ни види, поздрави ни с отворени обятия и се държеше с мен като с български колега, разказвайки ми за недостатъците на своя персонал.
Малко преди да тръгнем от България, се появиха първите признаци, че комунистическата икономическа система започва да се срива. Имаше някои признаци и в Унгария. Тогава българите въведоха някакви нови икономически похвати, които бяха доста стресиращи. Защото включваха премахване на държавния контрол и петилетните планове за производство. Казаха, че това, което има значение, вече е не какво правиш, а колко печалба имаш. Разговарях с министъра на тежката промишленост, който каза, че нещата не са се променили много, защото всички ръководители на фабрики продължавали да ходят при него и да казват, че ако министерството вече не им нарежда какво да правят, то поне да ги съветва. Нямаха опит и не бяха подготвени за тези промени.
Но мисля, че всичко се обърка, когато комунистическият режим най-накрая отстъпи, което беше няколко години по-късно. Винаги съм твърдял, че ако имаше свободни избори в цяла Източна Европа по времето, когато бяхме там, България щеше да е единственото място, на което комунистическото мнозинство щеше да се върне.
Защото на българите никога преди не им е било толкова добре. България винаги е била селска страна, никога не е била наистина индустриализирана. А българите никога не са били част от Централна Европа по начините, по които са били например унгарците, поляците и чехите, че даже и румънците.
Българите не са имали много средна класа.
Нещо такова започва да се появява в края на XIX век, с един или двама индустриалци, които правят платове и материали за османската армия, производители на тютюн, офицери и един или двама висши държавни служители. И това е всичко... В Букурещ ако отидеш, той е пълен с вили на средната класа от едно време. В София нямаше такива. И затова беше вярно, че никога българите не се бяха чувствали толкова добре по-рано. Всяко семейство имаше кола, телефон, телевизор, хладилник. Българите имаха удобен живот и просперираха. В същото време прекарахме две седмици в Румъния и бяхме поразени колко бедна беше тази страна в сравнение с България.
Опасявам се, че всъщност нещата се объркаха, когато при падането на Берлинската стена и когато всички комунистически режими в цяла Европа рухнаха, комунистите в България промениха името си и се върнаха на власт. Но това вече не беше старият режим, а властта отиде в по-младите, тези, с които ми беше лесно да говоря и които разбираха как работи Западът. Младенов, който беше външен министър, стана президент, а Луканов, който беше вицепремиер по икономическите въпроси, бе министър-председател.
Но нещо се обърка ужасно.
Имаше демонстрации и Младенов си загуби главата, казвайки “Най-добре е танковете да дойдат” и това беше. Цялата тази кохорта бе унищожена, след което имахме поредица от различни правителства, управляващи страната, докато някогашният цар не се върна като министър-председател за известно време.” За Сакс-Кобург-Гота отбелязва, че това всъщност е едно хубаво кралско семейство. Запознах се с някои представители на фамилията в Лондон. Джон Клоук твърди, че по време на мандата си в България не е регистрирал никакво организирано протестно движение срещу комунистическия режим. Според него имало отделни плахи опити за критика на системата, но нищо, което може да се определи като дисидентство.
