Очевидно демокрацията у нас има проблеми. След шест предсрочни парламентарни избори през последните три години за пореден път Народното събрание зацикли и не може дори да си избере председател, за да започне работа. На думи дошли да оправят държавата, представените в него партии само имитират отговорно поведение, а всъщност са изцяло погълнати от вражди и лични интереси и не могат да се разберат за
елементарни компромиси
в името на хората,
които са ги издигнали.
На този фон шансовете за формиране на нормално правителство с всеки изминал ден отново се изпаряват и държавните институции са в нещо като будна кома. Правосъдната система също се оказва ялова – Висшият съдебен съвет не само не може да избере главен прокурор, но дори не успява да обнови по законен път органите си на управление, чийто мандат е изтекъл.
На всичкото отгоре се появиха съмнения за злоупотреби на току-що отминалите избори и искания за касирането им. Да не говорим, че след възстановяването на демократичната система у нас през 1989 г. имаме цели 9 (девет) назначени без избори кабинети – абсолютен рекорд в Европа. А ако към тези негативи добавим и ниската избирателна активност, както и слабостта на системните партии, от която се възползват популистки формации еднодневки и фалшиви спасители, то диагнозата на обществото ни наистина става много мрачна.
Както винаги в такива случаи, анализаторите имат обяснение за тези процеси.
"За голямо съжаление, така лошо функционира демокрацията и в целия свят и ние не сме някакво голямо изключение – казва по този повод политологът доц. Стойчо Стойчев. - Има някаква глобална тенденция, но разбира се, някъде нещата се влошават по-бързо. Прилича на заболяване, което не протича еднакво при всички, но има сходна симптоматика. В последните 70 - 80 години избирателната активност намалява във всички демократични държави. Но напоследък както в България, така и в САЩ и други страни тази активност намалява и заради т. нар. поляризация – превръщането на хората в "ултраси" на политическите партии. Такива, които помежду си не могат да говорят и си изграждат "санитарни кордони". Изолираме се едни от други, делим се подобно на футболните агитки на "Левски" и ЦСКА и не си говорим. Всичко това води до радикализация, чийто първи ефект е, че отблъсква умерените хора, които не мислят само в бяло и черно. Вследствие на това те изчезват от политическите дискусии – усеща се и в социалните медии, а след това - и от гласуването.
Моментално се отразява
и на кампаниите
на политиците, защото те започват да говорят само на агитките си. Спират да пишат програми, защото те никого не убеждават, и разчитат на лозунги: "Вие сте шарлатани!", "Вие сте тикви!", "Вие сте мутри!" или "Вие сте хора на посолството!"... След това се образуват "ехокамери" - групи, в които си контактуваш само със свои и за теб вече всичко останало, по-чисто когнитивни причини,
започва да ти
изглежда ненормално
Така например преди време бяха привържениците на "Атака", които гледаха само телевизия "Алфа", а всички останали не гледаха, защото "по тях те лъжат американците". Всичко това води до сегментирането в групи и оттам за един политик ефективната комуникация с такива хора е невъзможна, защото каквото и да каже, ще се хареса на едни, а другите ще те намразят. Затова беше и големият скандал с Тръмп и "Кеймбридж Аналитика", защото те можеха да показват някакви персонализирани реклами, все едно той казва коренно различни неща, но точно съобразени с твоето мнение. Така е и у нас – то е ясно, че след това, когато дойде на власт, такъв политик не може да изпълни такива отричащи се взаимно обещания, но не му и трябва, защото ти гласуваш на базата не какво е свършил, а какво е казал. Другата половина е, че тя действа на ниво афект - провокира емоции у избирателите - гняв, обида, чувство за онеправданост, съжаление, справедливост... защото всъщност се оказва, че емоциите са най-големият "драйвър", като отиваш да гласуваш. Навремето му викаха "пропаганда", а сега го наричат "технология" - как да излъжеш хората да гласуват за тебе. Надеждата е, че всяко нещо в този процес е на приливи и отливи – тоест обикновено големият възторг от демокрацията се редува с времена на авторитаризъм, и обратното – като ти вземат нещо, ти започваш повече да го цениш."
За съжаление,
в миналото също
нямаме добри традиции
в това отношение, в които да търсим опора за решение на най-наболелите проблеми. Напротив – историята сякаш потвърждава злокобната българска действителност. Почти веднага след Освобождението за България са характерни твърде емоционални партийни вражди, които поляризират обществото. И дори в дни на тежки изпитания, каквито безспорно са войните за национално обединение в началото на ХХ век, вместо сближаване на позициите, за да се преодолеят трудностите, се наблюдава по-скоро обратният процес.
За това свидетелстват и стиховете на народния поет Иван Вазов, който в стихотворението си „Грозен вик", отчаян от политическите ни нрави, пише:
"Не никнат на земята ни
злощастна
цветя на братство, милост,
дух човешки:
омраза е стихията ужасна,
в която дишаме и мрем слепешки".
Исторически съдбата на демокрацията у нас е белязана с клеймото на четири преврата, при някои от които се пролива прекалено много българска кръв – Деветоавгустовски от 1886 г. , Деветоюнски от 1923 г., Деветнадесетомайски от 1934 г. и Деветосептемврийски от 1944 г. Отделно, като жертва на родните политически нрави, през последните 150 години падат 9 министър-председатели, които не умират от естествена смърт в постелята си. Скоро след това навлизането на тоталитарните идеологии добави още по-гротескни щрихи към нерадостното положение на народа ни.
Защо демокрацията у нас функционира толкова лошо и има ли разумен изход от създалата се ситуация?
С този въпрос „24 часа - 168 истории" се обърна и към историци, които да коментират ситуацията.
"Имаме известна историческа обремененост, защото
демокрацията няма
дълбоки корени у нас
- коментира проблема акад. Георги Марков. - За нея има значение и чуждото владичество – тези два века византийска и още пет под османска власт правят българина да има особено отношение към държавата. Мнозинството от хората не са развили у себе си нужната отговорност – привилегии, задължения, права и оттам вече такива хора влизат във властта.
СДС също нямаше
подготвени кадри,
с които да управлява. А когато дойде Симеон, аз изказах мнение да бъде държавен глава, а не премиер, но НДСВ искаха цялата власт и в крайна сметка загубиха всичко. Нямаше политически опит опозицията у нас, както беше, да речем, в Полша, Чехия и Унгария. А в България, за съжаление, вече 35 години имаме разделение, противопоставяне, ежби... нямат чувство за дълг. Отвратиха народа умишлено от политиката. Все по-малко хора ходят да гласуват и остават твърдите ядра, корпоративният и купеният вот. Народните ни избраници са издигнати с три пъти по-малко гласове, защото така е удобно. Но имало е и по-тежки времена..."
Други са на мнение, че с течение на времето по еволюционен път имаме шанс да се избавим от трудната ситуация.
„Демокрацията у нас среща проблеми, защото е повърхностно приета както от обществото, така и от политическия елит - обяснява проф. Пенчо Пенчев, ръководител на катедра "Политическа икономия" в УНСС, пред "24 часа - 168 истории". - Реално в миналото е работила малко само в началото на ХХ век и в края на 20-те години, иначе сме, общо взето, незряло общество със слабо подготвен политически елит, в който надделява стремежът за лично облагодетелстване пред обществената отговорност. Чисто исторически аристокрацията, която много отдавна е унищожена, с всичките си недостатъци е имала все пак някакво усещане за обществена отговорност.
те не се превръщат
във водещи демокрации
Когато няма естественото развитие, което да породи тази необходимост, нещата не се получават. По тази причина и при нас от времето на Търновската конституция, та до настоящата отчайваща почти ситуация демокрацията се проваля или поне не й се дава достатъчно шанс. Решението е търпение, но и да няма външен фактор, който по аналогия със ситуацията след Първата и Втората световна война да ни тласне по недобри пътища. Според мен все пак има надежда, ако оставим на демокрацията достатъчно време да съзрее и няма геополитически неблагоприятни фактори, да можем спокойно да се развиваме и дори да изтърпим глупостите на политическия ни елит, защото с нищо не сме по-лоши от другите народи."
Обезпокоителното е, че кризата на демокрацията отново се развива в изключително сложна международна обстановка и неблагоприятни световни тенденции. В тази връзка докладът "Свободата в света през 2024 г." на независимия аналитичен център Freedom House твърди, че "глобалната свобода е намаляла за 18-а поредна година през 2023-та". През последното десетилетие се наблюдава и голям
упадък на политическите
и гражданските права
в много развиващи се страни. Притеснителното е, че основният двигател на антисистемните популистки партии, които, взети заедно, получават сериозен дял от гласовете, е отричането както на либералната демокрация, така и на осъзнатия рационален избор на България да бъде част от групата на европейските и натовските държави.
В същото време виждаме неспособност на традиционните партии да убедят все по-голям дял от електората, че заслужават доверие да управляват и че са в състояние по някакъв начин да допринесат за подобряване на средата и благосъстоянието. А ако партиите многократно и продължително се провалят в тази си задача, целият процес на представителна демокрация се изпразва от съдържание – ако няма кой да бъде избран, няма смисъл и от избори.
Разбира се, разпадът на демокрацията у нас под натиска на апатията, популизма и неадекватността на партиите далеч не е непредотвратим. За да бъде избегнат обаче, е необходимо всички участници в политическия процес да положат усилия и да покажат, че могат да управляват за реализация на идеи и цели, различни от властта сама за себе си.
