Ние правехме най-смелите реформи, с най-високата социална цена. Затова не търсеха доказателства за злоупотреба с власт, а масово повярваха в обвиненията на опозицията срещу нас
Бившият премиер (1997 - 2001 г.) Иван Костов представи новата си книга "Свидетелства за прехода 2000-2009". Тя е продължение на първия том на поредицата "Свидетелства за прехода 1989 - 1999 г.", който излезе през 2019 г. И в новата книга бившият министър-председател в най-тежката политическа, икономическа и финансова криза в най-новата история на България споделя своите наблюдения от този бурен период. Ето откъс от новата му книга - от главата "Корупционно наследство", предоставена от издателство "Сиела":
Представите на обществото и на съда относно това какво е корупция се разминават. За съда важи това, което е записано в Наказателния кодекс. Хората наричат корупция участие в приватизацията, получаване на обществени поръчки, бързо забогатяване, срещи с криминалния контингент, получаване на дарения от партии и НПО. Прилагат термина към все повече явления, особено спрямо такива, които предизвикват у тях негативни чувства и представи. В някои случаи това е разбираемо, в други противоречи на здравия разум.
От това безразборно присвояване на значения думата “корупция” и нейните производни пострадаха смислово в още по-голяма степен от “престъпност”. Тя буквално експлодира в началото на прехода. Осколките ѝ поразиха, на първо място, политическия речник, а след това и начина, по който се води общественият дебат. Експлозията произведе огромно количество митове и публична ненавист. Политици обвиняваха безогледно (без факти и доказателства) в корумпираност своите противници,
за да им причинят загуба на политическа репутация и съответно на доверие
Поставян съм много често сред обвиняваните и го знам от личен опит.
Затова ми е много трудно да оставя настрана понесените неоснователни обвинения и да направя обективни заключения за това в каква степен корупцията заедно с престъпността създаваха масовия контекст на политическия и обществен живот в края на миналия и началото на настоящия век и по този начин повлияха на реформите. Но ще се опитам. Налага се да възстановя значението на думата, защото същият този контекст продължава отчайващо да е налице десетилетия по-късно.
Обобщавайки безразборното му използване, у нас разговорно “корумпирано” се нарича лошото управление, без да се търсят доказателства, че то злоупотребява с властта за облагодетелстване. Пострадалите от прехода лесно охулват: “Щом живея зле, щом съм загубил работата си, значи тези горе се облагодетелстват, значи са корумпирани”. Такава е причината в ежедневния език обвинението в корупция да се превърне в ругателство. Стигаме до самото обяснение на това явление: в общественото съзнание масово се формира следният ред на мисли: “реформите са най-болезнени; социалната им цена е много висока; следователно тези, които ги правят, са най-корумпирани”. Ние правехме най-смелите реформи, с най-високата социална цена. Затова не търсеха доказателства и факти за злоупотреба с власт, а масово повярваха в обвиненията на опозицията срещу нас.
Всъщност терминът “корупция” означава злоупотреба с публична власт за придобиване на незаконни облаги. Облагите могат да се присвояват от лицето, което злоупотребява с властта, от негови близки или от свързани с него лица и организации.
В този смисъл терминът предполага едно действие и три страни: 1) корумпиращ – получаващ облагата от злоупотребата с власт; 2) корумпиран – властник, съдействащ да се извърши тази злоупотреба, който също може да е облагодетелстван; и 3) ощетен – този, който е претърпял вреда в резултат на действието, извършено от първите двама; обикновено това е бюджетът на държавата.
Първият извод от определението е, че корумпираните следва да се търсят сред управляващите. Корупция се доказва в съда, когато се уличат с факти злоупотребилите физически лица и извършеното от тях деяние.
Какви са вредните последици от нарушаването на значението на термина в масовите представи за корупцията? Краткият отговор е – многопосочни. Щом в представите на мнозинството управлението е корумпирано, то трябва цялото да бъде осъдено. Но щом МВР и правоохранителните органи не намират доказателства за това, значи и те са корумпирани.
Публиката произнася присъдата си за цели институции, независимо дали в тях има, или няма корумпирани политици,
администратори и магистрати. Гневните не държат сметка, че това е престъпление, за което могат да бъдат обвинени само физически лица. Юридическо лице, каквото са държавните институции, не може да бъде обвинено за корупция. Така разрушаването на смисъла на термина необосновано поражда неудовлетворими очаквания и тежки разочарования от органите на реда и съдебната власт.
Друга последица е още по-вредна. Когато мнозинството е убедено, че институциите са корумпирани, то ги лишава от доверие и с това ги обезсилва. Те стават все по-неефективни, все по-зле изпълняват функциите си. Така все повече корумпирани лица остават ненаказани. Затваря се порочен кръг. Все повече действителни корупционни практики остават ненаказани и това засилва обществената деградация.
Най-важният извод е, че когато едно общество загуби смисъла на своите ключови понятия, то винаги започва да се саморазрушава.
