- Двамата били в обтегнати отношения, докладва агент
- Може ли балерина с "голям задник" да играе маймунката в "Д-р Охболи", вълнува се политическата полиция
Кой е българският бас – Борис Христов или Николай Гяуров? Какъв е острият конфликт между двамата и дали е породен от идеологически различия, или конкуренция на творческото поле?
Завесата около отношенията между тях повдигат разсекретени от Комисията по досиетата документи на ДС, от които става ясно, че комунистическите служби са се интересували сериозно от двамата оперни певци и обтегнатите им отношения. Агент Карапетров през 1977 г. пише интересно сведение до Шесто управление на ДС, в което подробно разказва какво е научил при гостуването си на Райна Кабаиванска в Италия. Тя го запознала с пенсионирания вече директор на “Ла Скала” Гирингели, от когото разбира защо Христов вече не пее там.
“По негово настояване включили Гяуров да пее Великия инквизитор в спектакъла “Дон Карлос”, в който Борис пее Филип, и след това отношенията им започнали да се обтягат. Гяуров започнал да претендира за главната роля на Филип и скоро я получил, пише Карапетров.
“Започнал антагонизъм между тях – кой да бъде първият бас на света - продължава доклада си агентът. - До момента Борис Христов е без съперници.
Гяуров започнал да разпространява, че Христов е фашист, а Христов - да твърди, че Гяуров е комунист
Естествено, и двете обвинения са голословни. През 1965 г. Христов казал на директора, че един от двамата трябва да напусне: “Комунистите убиха брат ми. Аз не мога да пея с един от убийците му. Брат му е голям партиен ръководител в България и пречи на моите гостувания. Един от двамата трябва да напусне”. Гирингели отстранил Христов, защото Гяуров бил 20 г. по-млад и на него можело да се разчита по-дълго време. И до днес всички в Италия обожават и Христов, и Гяуров”, пише в сведението агент Карапетров.
Макар и вече да не е не част от Миланската “Ла Скала”, Борис Христов продължава да пее на останалите големи сцени – лондонската “Ковънт Гардън” и Римската опера. Агентът на ДС отбелязва още, че Борис Христов е патриот, твърдо отстоява българското си име и не го е сменил като други наши изпълнители в чужбина.
“По цял свят за него пишат “българския бас. За мен Борис Христов е истински и доказан патриот. Защо се отчужди от България? Вината е и наша. През 50-те години брат му Николай, юрист, заболя от рак на главата. У нас случаят бе приет за безнадежден. Борис Христов направи официални постъпки брат му да отиде на операция в Италия, но му бе отказано. Изживя тежко смъртта на брат си, отчужди се от България. Не пожела да пее в родината известно време, но вратата на римския му дом остана отворена за всеки българин, оказва съдействие на всеки даровит български певец. През 1963 г. привлече в Скалата за съвместно участие в “Борис Годунов” Димитър Узунов и Николай Гяуров”, допълва агентът.
Службите следят и всяка стъпка на Николай Гяуров. В съобщение до началника на Второ управление на ДС през 1964 г. се казва, че певецът си купил апартамент в Милано, а “детето им учило в някакъв френски колеж, където учили децата на най-богатите и знатни фамилии в Европа”. Според донесението Гяуров представял пред нашите власти по-ниски доходи от миланската “Ла Скала”, докато в действителност получавал много повече. Сред българите се говорело, че той възнамерява да остане в Италия.
Въпреки че по данни на Комисията по досиетата над 90% от документите на ДС, свързани с музикалното изкуство в България, са унищожени, останалите стотици архивни единици разкриват интересни аспекти в работата на службите и
ролята на ДС за прокарване на партийната политика
Главна цел е била превръщането на музикално-сценичното изкуство в “боеви пост на идеологическия фронт у нас”. Държавата и партията не само са налагали “правилната” репертоарна линия, но и са следели за взаимоотношенията в творческите колективи, скандалите между различните изпълнители, недоволството на певци, режисьори, диригенти от заплащането и кариерното израстване, получаването на важни роли, стремежа към гастролиране в чужбина и др.
Сведенията от агенти в тези среди най-често са критични и изтъкват проблеми в работата на музикалните институции. През 1963 г. агент Горди пише до оперативен работник във Второ управление за работата на ръководителя на балета на Софийската опера Нина Кираджиева. “В балета “Д-р Охболи” трябва жена да играе маймуна. За такава бе поставена Д. Мушанова, а Н. Янкова - извадена от маймуната и поставена да играе старица. Никак не е възпитателно и естетично Мушанова, която е доста пълна и с доста голям задник, да излиза на сцената по трико, за да я гледат изключително деца. А знаем, че имаме толкова млади и стегнати тела, които ще бъдат по-приемливи в тази роля. Но нали са все нейни ученички и за тях е обидно да играят маймуни. Тя се ръководи не от това кой къде ще е полезен, а от личните си чувства. Изобщо тя не притежава необходимите качества за ръководител”, пише агент Горди по повод ръководителката на балета. След години ще бъде оценено, че именно под ръководството на Нина Кираджиева българските постижения в балетното изкуство за пръв път са показани и високо оценени в Европа.
В сведение за състоянието на Софийската народна опера през 1976 г. агент Карапетров подлага на унищожителна критика работещите там. Твърди: “Сегашното поколение актьори и художествени ръководители са хора без особена любов към изкуството и при дадени обстоятелства биха се занимавали с друго”.
“Идват в операта за клюки, за да чуят дали даден колега няма да пее лошо (какво блаженство!) и най-вече да се съберат на петия етаж, за да играят табла.
Таблата на петия етаж – това е идеалът на диригента
Борис Хинчев, който буквално понякога претупва спектаклите си нервно, защото на петия етаж го чака недовършената партия табла. Друга компания се събира по няколко часа седмично, за да играят карти у Руслан Райчев. Не са ли това много жалки занимания за хора, които претендират, че са възпитатели на своя народ, затънали в едно еснафско ежедневие?”, възмущава се агентът.
И въпреки критиките към голяма част от творческия екип на операта не се пестят похвалите, които нашите изпълнители получават при турнетата си в чужбина. За едно такова от 1961 г. в Източен Берлин, Виена и Западна Германия е отбелязано, че то е минало при огромен успех.
Австрийските и западногерманските вестници отбелязват, че България е показала съзвездие от избрани оперни певци. А крупният бизнесмен, собственик на фирма “Розентал” с няколко завода за порцелан, който присъства на спектаклите, споделя, че гостуването на миланската опера “Ла Скала” през 1953 г. в Западна Германия “бледнеело пред блестящите успехи на българската опера”. От информация в документите става ясно, че опитите да се създаде ново социалистическо оперно изкуство срещат недоволство на певци, режисьори, диригенти. Много от артистите заявяват, че българските опери нямат стойност и не желаят да участва в тях.
И докато в чужбина нашето оперно и балетно изкуство жъне успехи, в страната има отлив на зрители, често залите са пълни едва наполовина, отчитат службите.
Политизирането, лансирането на близки до властта хора, идеологизацията е пречка за развитието на музикалното изкуство в страната. Много наши оперни певци, инструменталисти, диригенти, които не намират условия за развитие в комунистическа България, търсят възможност за изява на западноевропейските сцени, а голяма част от тях получават международно признание.
