- Водата лекува стомашни и чревни болести, пясък в бъбреците и жлъчката, невралгии и кожни болести
- Преди се е пиела, но в наше време не се препоръчва, тъй като съдържанието на арсен е по-високо от допустимото
През август 2022 г. в село Ягода тържествено откриха ремонтираната и обновена обществена минерална баня. За да върне предишния блясък на сградата, община Мъглиж взе дългосрочен заем от 1,9 млн. лева, гарантиран от фонд “Флаг”.
Самата сграда е строена преди стотина години и завършена през 1928 г. по проект на известния старозагорски архитект Христо Димов. Навремето той създал истински шедьовър в стил неокласика по подобие на минералните бани в чешкия курорт Карлови Вари, защото бил чешки възпитаник.
Днес банята е призната за архитектурен паметник
на културата от местно значение, макар че значението ѝ винаги е било национално заради интереса към лековитата вода. През 2022-а тя дори кандидатства за “Сграда на годината” и стана подгласник на първата тогава централна минерална баня в Банкя.
Преди 1950 г. днешното село Ягода се е наричало Горно Паничерево, а курортът бил известен като Чинакчийските лъджи (бани). Разполагал с 30 хотела и гостилници, посещавали го туристи от цялата страна. Баните, разположени между Казанлък и Стара Загора, били описани в произведенията на Иван Вазов и Чудомир.
Днес местната власт в Мъглиж иска да върне предишния блясък и слава на курорта, идвали най-вече от обществената къпалня и извора с лековита вода. Както и да запази социалните функции на комплекса с по-ниски цени на билетите. Днес банята с двете отделения - мъжко и женско, работи целогодишно по 7 лева за възрастни и 5 - за пенсионери.
“За местните няма намаление, но веднъж седмично от селата до Ягода пътува безплатно общински автобус,
с който желаещите идват на баня”, казва кметът Димитър Димитров.
Община Мъглиж планира да превърне минералния комплекс в Ягода в национален център за мануална терапия. В самия курорт сега леглата за почиващи са около 350 в хотели, той разполага с два минерални басейна. Басейни има и в обновената баня.
И до днес е запазен стар надпис с правописа отпреди реформата през 1945 г., който е оставен за спомен на входа на ремонтираната сграда на банята. Според него тукашната минерална вода извира с температура 48 градуса. (Кметът на Мъглиж Душо Гавазов съобщи, че сега температурата е 54 градуса, а на каптажа на къпалните - 41 градуса.)
Водата лекува стомашни и чревни болести, пясък в бъбреците и жлъчката, ревматични страдания на костите и мускулите, ишиас, невралгии, възпаления на детеродните органи и кожни болести. Неслучайно преди време в Ягода имало филиал на кожното отделение на старозагорската болница, който днес не съществува.
Преди водата се е пиела, но в наше време това не се препоръчва, тъй като според стандартите съдържанието на арсен в нея е по-високо от допустимото. Затова и при ремонта е премахната някогашната чешма до постройката, на която местните се редяха на опашки, за да си налеят безплатно.
Наред с банята общината ще се погрижи да облагороди и парка около нея, който е на площ от 5 декара.
На практика банята не се ползваше от 2003 г., когато навръх Разпети Петък неизвестни вандали потрошиха къпалнята, а тогавашният концесионер не я ремонтира. След това общината прекрати концесията - оставена под ключ, сградата продължи да се руши.
През 2010 г. екоминистерството официално запечата банята,
защото вече нямала и разрешение да ползва минералната вода. И така почти 20 г. тя попиваше нахалост в земята. Дори понякога течала по водопроводи, останали още от римско време, достигала до основите на сградата и ги подкопавала, разказваха местните.
Ремонтът на банята мина през перипетии. В началото мнозина твърдяха, че след реставрацията няма да е действаща, а ще се превърне в музей. Последваха проблеми с финансирането на проекта, които бяха преодолени от общинското ръководство в Мъглиж.
Първоначалните планове бяха банята да бъде ремонтирана с над 2 млн. лева от МРРБ, но от министерството тогава осигуриха едва около 225 хил. лева, с които по спешност беше ремонтиран само покривът. След това общината поправи със свои средства водопровода, докато се стигна до цялостния ремонт с пари, взети на заем. Този ремонт продължи до август 2022 г.
В средата на 2021 г. започна съгласувателна процедура от страна на Националния институт за недвижимо и културно наследство и Министерството на културата за пускане на банята в експлоатация. Процедурата обаче се проточи заради помощна постройка, която нарушавала архитектурния облик, а при събаряне можеше да рухне цялата сграда. По време на тази строителна сага
банята нашумя с това, че бе възпята в песен
Неин автор е вече 88-годишната Ничка Станилова от съседното село Шаново, бивша начална учителка. Тя написала текста и музиката, изпълнени от самодейките т.нар. Шановски баби. С тях пееше и един дядо.
“Бяхме наметнали хавлии като след баня и пеехме: “Банята, банята, какво става с банята?! Банята, банята - искаме си банята”, разказа пред “24 часа” възрастната жена.
Песента тогава нашумя в социалните мрежи и стана истински местен хит по време на предизборната кампания за парламент през есента на 2014 г., когато групата я изпя пред тогавашния министър на регионалното развитие и благоустройството от ГЕРБ Лиляна Павлова с надеждата министерството да отпусне нужните пари и да ускори ремонта на банята. Самата Павлова тогава призна, че до оня момент не била получавала поръчение от избирателите си по толкова оригинален начин.
В песента имаше куплет, насочен и към тогавашния кмет на Мъглиж Господин Господинов, за съжаление днес вече покойник: “Господине Господинов - настоящи кмет, молим те, намери пари! За да върнеш, за да върнеш тази благодат и да спечелиш втори мандат”.
И това се случи, но вече в мандата на наследника му като кмет Душо Гавазов. Проектът за възстановяването на банята е дело на двама архитекти от Велико Търново - баща и син Цветан и Цветелин Радеви, работили с помощта на старозагорския си колега арх. Петър Киряков.
Сега Ничка Станилова е щастлива, че доживя до края на ремонта. Това я вдъхнови през 2022 г. да напише нова песен: “Чакахме, чакахме, дълго чакахме. Чакахме, чакахме, 12 години чакахме, но дочакахме да се ремонтира банята. Ремонтът на банята бе наш'та мечта”, която с Шановските баби, вече станали група за стари градски песни, изпълни на тържество в Ягода за откриването на сградата.
Някогашната учителка помни още как като дете дядо ѝ с файтон водел цялото им семейство на баня в Ягода.
“Вярваща съм и Бог накрая чу молитвите ми банята да я има отново”, казва тя пред “24 часа”. И е убедена, че за да е здрава и да ходи без проблеми и бастун до тази възраст, в основата са баните с тукашната минерална вода в младостта ѝ.
Тук живееха мечкадарите - от 18 е останал само един
Някога курортното село Ягода беше прочуто с танцуващите мечки. Наричаха стопаните им мечкадари. Днес е останал жив само един - 78-годишният Ради Иванов, а преди години бяха 18.
Мечкадарството умря. Този отколешен занаят на местните си отиде, след като в края на 90-те години надделяха гласовете на екозащитниците, че ромите тормозят танцуващите мечки - дресирали ги с жестоки методи и ги принуждавали да живеят в неволя и плен. Тогава лично френската актриса Бриджит Бардо се зае с изграждането на специален парк за тях в село Белица, Благоевградско, където животните да изживеят старините си. Отнеха ги от стопаните им, но срещу заплащане. Нито един не хареса обезщетението - между 5 и 10 хил. лв. за мечка. Очаквали повече.
Някога цели ромски фамилии си изкарваха хляба, като купуваха малки мечета, отглеждаха ги и ги дресираха. След това на синджир водеха опитомените по пазари и курорти и ги караха да показват различни номера. Хората държаха да ги наричат мечкадари и не приемаха купешкото за тях определение "мечкари".
Всяка мечка имаше човешко име. Различни бяха “номерата”, с които животните караха публиката да развързва кесията си: Гошо газеше хората за здраве и
показваше как Христо Стоичков бие с левачката,
Боби демонстрираше как мъжете се търкалят по нивите с чужди булки, Станка знаеше как се къпят жените в морето и обичаше да пийва бира. 150-килограмовата Станка бе последното животно, което фондация “Четири лапи” взе от Ягода през февруари 2004 г. и отведе в парка в Белица.
В селото още помнят как на изпроводяк стопанинът ѝ Димитър Костов извадил гъдулката, засвирил песента за Чолак Димо, дето правел борби в Заарата, и накарал Станка да танцува за последно пред насъбралото се множество, докато жена му Пенка нареждала и оплаквала мечката като на умряло. После бай Димитър продаде гъдулката и отсече сливата в двора, под която лежеше до последно мечката - нищо да не му напомня за нея.
Мечкадарката Пенка почина през 2010 г. Преди това тя и брат ѝ Ангел, също потомствен мечкадар, се опитаха с просия по старозагорските улици да съберат пари, за да си купят маймунка и нея да разиграват по панаири и курорти, както правели с мечката. Той свиреше с акордеон, тя поднасяше тенекиена кутийка за монети. И обясняваше, че маймунките са скъпи, искали им 1000 лв. за животинче. Но не успяха, смъртта изпревари и двамата.
От мечката Станка на бай Димитър бяха останали само снимките. Защото
Станка не беше случайна мечка - тя и чорбаджията ѝ се снимали в 4 филма
За последно - през 1993-а в “Черната лястовица” на Георги Дюлгеров, за което взел 3 хил. лева хонорар. Бай Димитър твърдеше, че баща му пък играл с мечката си в любимия на поколения българи сериал “На всеки километър” в знаменития епизод “Циганката”.
Димитър си отиде от този свят на 80 г. - накрая пипна туберкулоза. Беше вдовец, живееше бедно. Тъгуваше, че някогашните му приятели от киното го бяха забравили.
Така Ради Иванов остана единственият жив до днес мечкадар от Ягода. Той бе от младите в занаята - през април навърши 78 г. През ноември 2003 г. не дочака унижението, по думите му, да идват и да приберат мечката му Гошо от вкъщи, като я упоят, а сам я закарал в Белица. Така, както правел през годините, докато обикаляли България с 210-килограмовия мечок - в ремаркето, теглено от старата му “Волга”.
Разказва с вълнение как няколко години по-късно от чужда телевизия поискали да правят филм за него. В лентата имало епизод, в който Ради се завръща в парка за танцуващи мечки в Белица. “Като ме заведоха там, моят Гошо ме позна. Дойде до мрежата при мен и се изправи на задните лапи”, вълнува се мъжът.
Ради, за разлика от повечето си съселяни от занаята, не е потомствен мечкадар, научил се по-късно да води за синдижира мечките. И да им свири с гъдулката песента за Митко Бомбата от “На всеки километър”: “Видяхте, Митко, видяхте, в тъмни зандани, сливенски. Стой, братко, почакай, майор Деянов ще дойде...” В работата му помагала жена му Добра, която се споминала млада. Върху надгробния й паметник сложили снимка на Добра с мечока Гошо, толкова животното било привързано към нея.
Сега бай Ради майстори дървени лъжици и гъдулки, защото с пенсията му не всичко е наред. Казва, че ги прави от върба, защото от това дърво стават най-хубави, липата се цепи. И ги продава евтино - 5-10 лева за лъжица, но предпочита да ги пласира на едро, а по 200 лева иска за гъдулка с лък от конски косъм.
Има 5 деца, но всички те са на гурбет в чужбина - съдба, която повечето от потомците на мечкадарите днес споделят, след като вече няма как да наследят занаята на дедите си.
А някога този занаят наистина бил на сметка - двойката човек-мечка печелела и по 50 лева на ден. Не било проблем желаещите да се сдобият с малки мечета, дори още бебета по на няколко месеца - купували ги от зоопарковете или пък ги вземали от бракониери. И като напук на екозащитниците, тукашните винаги са твърдели, че не тормозят животните. Предпочитаха да разказват как ги хранят с хляб, - по 5-6 самуна на ден, яйца, зеленчуци и плодове, как често затваряли специално за тях по 200-300 компота от череши и джанки. Давали им понякога и месо, но умерено, за да не се настървяват.
"Аз на моя Боби даже не му счупих кътните зъби, както правеха мнозина, дори цели 2 години халка не му сложих на муцуната", разказваше приживе друг мечкадар - Добри Колев. Той си отиде от този свят на 73 години през 2016-а. Толкова обичаше мечката си, че във всекидневната държеше на стената нейната снимка до портрета на сина си. "Боби ми беше битер /повече от/ дете. Знаеш ли колко пъти вече го сънувам вечер", почти проплакваше възрастният мъж при спомена за мечката.
И разказваше: "Мен от глада ме спасиха мечките, имах общо три". Навремето той бил тракторист, жена му работела като краварка в ТКЗС-то. Като затрили стопанството, двамата заедно с децата опитали късмета си да поработят в Гърция, но не им провървяло. И по неволя се захванали с мечкадарството. Добри се научил кое как да свири на гъдулка "с песни от касетките", а първата си мечка купили от зоопарк в плевенската местност "Кайлъка". Не се излъгали в търговския си нюх - докато ги имало, мечките им носели добри пари, макар собствениците им трудно се прекършили да протегнат ръка с паничката пред публиката си за стотинки и левчета след поредния номер на четирикраките артисти.
"Първото ми мече беше Гошо, после имах още две - все Боби Михайлов ги кръщавах. Бях ги научил да показват как мъжете се търкалят по нивите с чужди булки", спомняше си мечкадарят по неволя. Втората му мечка се прочу преди години с това, че имаше камък в пикочния мехур и претърпя успешна операция при ветеринарните специалисти в Тракийския университет на Стара Загора.
Продал я, когато тежала 350 килограма. Третия Боби пък лично закарал до Белица, когато фондацията платила.
Той, подобно на други свои съселяни, мислеше, че след като им отнеха мечките, ще могат да ги заменят с маймунки, които пак да дресират и разиграват за пари. И за разлика от Ангел и Пенка, дори успя да се сдобие с маймунка, купена с част от парите, броени му за отнетата мечка. Нарекли я Данаила, за нея платили в Пловдив 1200 лева.
Научил я на различни номера и тръгнал с нея да обикаля страната, както правел преди това с мечката. Но заключаваше, че и маймуна можеш да дресираш, но с мечката е друго, в това той се бил убедил лично - не били така предани на стопаните си маймунките.
После се разчуло, че фондацията "4 лапи", която всички в Ягода свързваха с френската актриса Бриджит Бардо - "тя, Бриджидката ни взе хляба", ще конфискува и маймунките. Затова Добри продал Данаила на бизнесмен от морето и се захванал с друг отколешен занаят на ромите-копанари - да майстори дървени лъжици, и той като Ради Иванов.
А и хората от публиката вече не гледали благосклонно на опитомените животни, а питали заплашително стопаните им защо ги мъчат.
Не им било лесно на фамилията Колеви да се разделят и с маймунката. От тогава стрина Данка, жената на Добри, чак до смъртта си не вкуси банан, защото все й напомняло как двете с Данаила винаги деляли плодовете.
Няма ги вече двмата мечкадари Добри и Данка, но в Ягода още разказват техните истории. Добри взел последната си мечка като 7-килограмово бебе от бракониери в казанлъшкото село Енина и сам я отгледал и дресирал. После с нея обикалял България - кога с жигулката, кога с влака. Веднъж на съседната гара Тулово още малкото мече се откопчило от него и само се качило без стопанина си във влака. Пътниците, местни хора, знаели, че е неговото и не се уплашили, но животинчето здраво се стреснало, като осъзнало, че е останало самичко сред непознати.
И Добри, и Димитър, се приличаха не само с любовта си към мечките, но и по това, че не поискали да им остане нищо от тях за спомен, освен, разбира се, снимките. Не пазеха нито синджирите, с които ги връзвали, нито дори гъдулките, на които им свирели, за да танцуват.
"Във фондацията тогава работеш и един ветеринарен лекар от Египет, д-р Амир Халил. Няколко дни след като отведоха мечката, той се върна в Ягода и ми предложи 300 евро за гъдулката, с която свирех на Станка, и аз му я продадох", не криеше Димитър.
Друг мечкадар от Ягода - Ангел, шуреят на Димитър Костов, разказваше приживе пък историите на своя мечок Гошо, също отдавна питомник на парка в Белица. Този Гошо често газел хората за здраве, а когато налитал да ги целува, направо бил в стихията си. Но смелчаците да получат целувка от мечката били малко, повечето от зрителите се дърпали, защото Гошо бил често и без намордник.
