Радостина Константинова - създател на Пресгрупа "168 часа", която роди и "24 часа", почина на 4 август 2010 г. Днес с текстове тук я почитат три нейни приятелки.
Данка Василева: Нищо не плашеше Радостина, освен безсилието да спреш смъртта
"Най-страшно е безсилието да спреш смъртта. Има диагнози, с които човек не може да се пребори, дори да има страхотен дух. Изпитах това безсилие - да усетиш, че животът на най-близкия ти човек се крепи на една тънка паяжинка и тя се къса, а ти не можеш да направиш нищо."
Това казва през 2007 г в едно интервю Радостина Константинова, основател на пресгрупа „168 часа", главен редактор на този седмичник, а после и на „Политика".
Три години по-късно тя изпита същото безсилие за себе си, докато се бореше с рака. И успя някак да запази тънката нишка към живота като роди сина си Константин, макар и болна.
Това се случи в Ню Йорк, където Радостина и почина на 4 август 2010 г. Бях на почивка на море, когато към 5 сутринта ми звъннаха от Ню Йорк, за ми да кажат, че краят е дошъл. Бях в шок. Обадих се, на когото се сетих – всички бяха изненадани. Не беше казала на никого, че е болна – не искаше да я съжаляваме...
Написах кратък некролог и звъннах по редакциите....
Посрещнахме белия ковчег в църквата „Св. Неделя" - бяхме всичките приятели. Нямаше достатъчно място, пак беше жега и не се дишаше. Дълго се събирахме на помен всяка година в същата църква.
Сега се събираме всяка година, когато фондация „Радостина Константинова" връчва своите награди за качествена журналистика. Най-добрият помен за нея, всъщност.
Димитрана Александрова: Работен спомен за Радостина и осиновеното дете
С Радостина се запознахме на дълга опашка в изключително щастлив ден. Чакахме да се запишем в Софийския университет, във Факултета по журналистика. Чувствахме се победителки – бяхме минали през четири трудни изпита и в конкуренция с хиляди кандидатки бяхме се преборили. Но и леко стреснати какво ни предстои. Дадоха ни поредни факултетни номера и останахме приятелки 30 години.
Радостина беше весела, щедра и вярна приятелка. Бърсали сме си сълзи и сополи, но тя беше оптимистка и понякога ме измъкваше от излишни драми. Когато се налагаше, като добра приятелка ми казваше някоя неудобна истина, която не исках да призная пред себе си.
За да не завиждат по-младите и да не будя носталгия у по-възрастните, няма да разказвам бохемски истории за цялата ни компания, която остана неразделна десетилетия след като завършихме университета.
Ще разкажа една работна история, от която всъщност разбрахме още в първи курс какво ни предстои. Някъде през втория семестър Радостина отиде във в. „Поглед" да се предложи за сътрудник. Както си е редно за онова време, дадоха й да проверява читателско писмо. Помоли да идем двете, след като веднъж беше ходила сама при жената, за която ставаше дума в писмото.
Тази жена наскоро беше осиновила момиченце, а съседите й от комуналния апартамент бяха написали, че не е достойна да бъде майка. Радостина искала да свери своите впечатления с моите, но не ми казала, за да не ми влияе. Жената беше леко странна, обаче добре се грижеше за детето. Личеше си, че тя го обожава, то нея – също.
След срещата седнахме в ресторант „Искър" и дълго си приказвахме. Тогава бяхме на 19 и не се сетихме, че истинският проблем е колко стаи й се полагат на жената във въпросния апартамент на централната столична улица „Искър", след като вече има и дете. Но за щастие бяхме достатъчно възрастни да разберем с каква професия сме се захванали – от това, което щеше да напише Радостина, едно дете можеше да остане без майка и да бъде върнато обратно в сиропиталището.
Разказвам тази работна история, защото в нея има нещо много важно за Радостина – тя беше почтен човек, който от първия ден в журналистиката знаеше, че трябва да работи и с ума, и със сърцето си. Това правеше до последния.
Катя Янева: Тя вадеше това, което институциите не искаха да види бял свят
Радостина Константинова казва в едно интервю, че журналистиката е нейната кауза. А в друго добавя: „Нашата роля е да вадим нещата, които институциите не искат да излизат на бял свят".
Радостина Константинова правеше това в продължение на повече от две десетилетия и стана една от най-ярките фигури в българската журналистика след Десети ноември 1989 година.
На 26 април 1990 г. излиза първият брой на седмичника „168 часа". Вестникът е основан от петима приятели – Петьо Блъсков, Емил Петков, Радостина Константинова, Драгомир Василев и Владимир Райчев, които са и колеги във в. „Отечествен фронт". Малко по-късно към тях се присъединява Валери Найденов. Така се създава Пресгрупа „168 часа".
„Тогава излизаха много нови вестници, но „168 часа" ги удари в земята всичките. Хората го грабеха като топъл хляб", пише Валери Найденов (в книгата „24 часа. Вестникът"). Известният журналист е участник в създаването на първия брой и автор на коментари, а по-късно – заместник-главен редактор на седмичника и главен редактор на всекидневника „24 часа".
„Радостина бе много талантлив, работлив и опитен вестникар, пише още той. И което е особено важно, тя имаше много добър информационен опит, тъй като тогава работеше в бюрото на „Асошиейтед прес" в София".
Радостина е кореспондент на световноизвестната информационна агенция в периода 1990 – 1992 година. Тя печели конкурса за сътрудник с много добри професионални умения и перфектен английски език. Така попада в софийския офис, ръководен от Веселин Тошков.
„Радостина Константинова бе скъп приятел и колега, журналист пионер и пример за много жени със своята забележителна кариера в една държава, която прекалено често и незаслужено е забравяна в Европа. Радостина притежаваше уникален усет, отличен поглед и истинска дарба да изразява наблюденията си с ясни понятни думи. " Това казва за нея Алисън Смейл, ръководител на бюрото на „Асошиейтед прес" за Централна и Източна Европа по времето, когато Радостина е кореспондент на световната информационна агенция.
Работата в „Асошиейтед прес" й дава възможност да се запознае подробно с критериите, изискванията и начина на писане в една водеща световна медия, които после прилага и като автор, и като редактор. В този период създава и много контакти с чуждестранни журналисти, с чиято помощ по-късно успява да интервюира личности от световния политически и икономически елит.
Практиката в „Асошиейтед прес" е продължение на изследванията на Радостина Константинова върху западната журналистика, които прави като студентка. Тя оформя и нейните професионални възгледи, които също допринасят изданията на Пресгрупа „168 часа" да станат нещо ново и различно в българския печат.
В началото Радостина е заместник-главен редактор на седмичника и на практика върши голяма част от работата около неговото списване.
Едва ли са много редакторите, готови часове наред да се ровят в документация, да търсят консултации, да поправят и дори пренаписват чужди текстове, докато станат както трябва. За нея фразата „Е, и така може" не важеше.
Връщаше текстове, които са едностранчиви или биха били неразбираеми за читателя. Изискваше допълнителни източници и проверки. И разбира се, държеше на атрактивния стил на писане, като много ценеше леката ирония и умния хумор.
Радостина имаше дарбата да измисля интересни идеи и упоритостта да бъдат осъществени перфектно, независимо дали автор е тя самата, или някой колега от екипа.
Това ясно се виждаше във всекидневника „Монитор", чийто заместник-главен редактор беше, а по-късно и в седмичника „Политика", който излизаше в периода 2004-2008 година.
Проектът за вестник „Политика" най-ярко показва творческите възгледи на Радостина Константинова. Тя измисля концепцията и името, подбира екипа и създава уникален за времето си модел на работа. Вестникът бързо си спечели прозвището „Българския „Тайм" сред влиятелните политически и делови кръгове заради сериозната и интересна проблематика, начина на разработване на темите и стила си.
Ето как го вижда Радостина в редакционния коментар, който пише за първия брой, излязъл на 24 април 2004 година: „Точно за това се появява „Политика" – за да задава неудобни въпроси, но и да намира неудобните отговори. Да търси връзките между това, което става в света, и това, което става в страната. За да ви информира какви интереси стоят зад решенията, които управляващите взимат.
През 1960 г. по време на посещение в Ню Йорк Никита Хрушчов казва, че „политиците са еднакви навсякъде. Те обещават да построят мост, дори когато няма река".
Амбицията на „Политика" е да ви казва, когато няма река".
