- На 2 юли се навършиха 75 г. от смъртта на вожда на БКП
- На 11 юли почитателите на Беинса Дуно честваха 160 години от неговото рождение
"Господи, колко хубаво ще бъде! Музей на двамата учители под един покрив!!!”.
Така простодушно възкликва една от двете жени, обгрижвали Учителя Петър Дънов до смъртта му в края на 1944 г., когато през 1949 г. излиза решението на ЦК на БКП къщата на ул. “Опълченска” 66 да стане музей на “вожда и учителя на българския народ Георги Димитров”. Не след дълго двете жени са изгонени от къщата и в южното й “дъновистко” крило са настанени екскурзоводите.
Къщата на “Опълченска” е строена от бащата Димитър Михайлов и неговата балдъза през 1889-1890 г. Три години преди това семейството се мести от Радомир (където преди това е дошло от с. Ковачевци) в София и живее под наем на ъгъла на ул. “Цар Борис” и “Солунска”. От общината раздават парцели в “Юч Бунар” на бежанците от останалите в Турско български земи.
Когато през септември 1904 г. Учителя Дънов, наричан от почитателите си и Беинса Дуно, започва четвъртата си обиколка на България и идва в София, отсяда в дома на Гумнеров.
През 1906 г. заживява постоянно в къщата и започва да държи своето Слово във формата на първи публични беседи, някои от тях са записани от Гумнеров и Димитър Голов.
През 1904 г. Георги Димитров участва в учредителния конгрес на Общия работнически синдикален съюз (ОРСС), а година по-рано Софийската партийна организация го избира за свой делегат на ХI конгрес.
През 1906 г. Димитров се
жени за младата и красива
социалдемократка от
Сърбия Любица Йевошевич,
която 4 години преди това вече живее постоянно в България - най-напред в Русе, после в Сливен, от 1904 г. - в София.
Така в началото на ХХ век под един покрив на едноетажната къща в “Юч Бунар” живеят двамата единствени българи, които още приживе са титулувани с почтителната дума Учителя. Разликата е, че Дънов е наречен така от народа, а Димитров - много по-късно от официалната комунистическа пропаганда.
Протестантството е другият любопитен паралел между двамата. Въпреки че бащата Константин Дъновски е възрожденец, свещеник и радетел на православната вяра в родното си село Хадърча, Варненско (днес Николаевка), синът Петър завършва Методисткото епископално училище в Свищов и преди да замине на специализация в САЩ, е пастор и протестантски учител.
През 1890 г. Петър Дънов се дипломира в семинарията на университета “Дрю” в Медисън, Ню Джърси, и после учи две години в Теологическия факултет на Бостънския университет.
Ревностна протестантка е и майката на Георги Димитров Парашкева Досева. Тя редовно води децата си на службата в Първа евангелска черква на ул. “Солунска”. Синът й Георги обаче избира комунистическата религия пред протестантската.
През 1956 г. съветският режисьор Лев Арнщам снима филма за Георги Димитров “Урокът на историята”. Като баба Парашкева се превъплъщава непрофесионалната актриса Цветана Арнаудова, която на всичкото отгоре е и заклета дъновистка.
Идеологическите стражи обаче си затварят очите заради поразителната й прилика с майката на Димитров. На фестивала в Карлови Вари Цветана Арнаудова разделя наградата за най-добра женска роля с френската звезда Даниел Дарио.
През 80-те години на миналия век Боян Папазов пише пиесата “Нощна приказка”, с която участва в анонимен конкурс за съвременна българска драма.
В нея разказва за драмата на режисьор, който снима филм за конгрес на БКП, поръчан му спешно от Политбюро, но голямата му мечта е да направи филм за двамата учители под един покрив.
След време Копринка Червенкова, главната редакторка на в. “Култура”, която била в журито на анонимния конкурс, го среща и между другото казва: “Някакъв идиот написал пиеса за Дънов и Георги Димитров?!”. “Аз съм този идиот”, признава си драматургът.
За съвместния живот на двамата учители под един покрив много често истината се смесва с легендата, твърди Боян Папазов. Според официалната комунистическа историография, когато полицията нахлува в дома за обиск или арест на младия Димитров, той преминавал по общия таван на къщата и се спасявал през другата й половина.
Според една от дъновистките легенди веднъж при такова полицейско преследване побягналият през тавана Георги Димитров се озовава в стаята на Дънов, където той провеждал беседа със свои последователи. Стражарите нахлуват в стаята, но се стъписват от величавата и благородна осанка на Учителя Дънов и търтят обратно.
По подобен начин на 16 април 1925 г. се спасява и най-малката сестра на Димитров - Елена. В половинката, обитавана от Дънов, я преобличат като селянка и я извеждат през блокадата, наложена в София след атентата в черквата “Света Неделя”. По-късно тя се омъжва за Вълко Червенков, който е един от организаторите на атентата, и министър-председател на България през 1950-1956 г.
Петър Дънов умира
на 27 декември 1944 г.
в къщата на ул. “Опълченска” 66. Бялото братство моли вътрешния министър комуниста Антон Югов той да бъде погребан в прочутия имот “Изгрева”, купен с пари на братството. Югов категорично отказва и братята пращат телеграма до Георги Димитров, който е още в Съветския съюз, и оттам получават разрешение.
Така Учителя е погребан в градинката до сегашното руско посолство, но по-късно имотите на Бялото братство са канфискувани и национализирани.
Владимир Зарев:
Петър Дънов е герой
в романа ми “Битието”
В годините на соца, когато властта тотално неглижира Петър Дънов и неговото учение, на един таван на писателския блок в кв. “Изток” грижливо се съхранява голяма част от неговия архив. В този тавен е обзавел своя кабинет белетристът Владимир Зарев. Ето неговият разказ:
- Мракът, тишината и привидната забрава на този таван бяха приютили стотиците фотографски филмови ленти и навярно хилядите, отпечатани върху пилюр, беседи на Учителя.
Между тях бяха още основните трудове на Розенкройцерите, на мистици като Елена Блаватская и Рудолф Щайнер. Тогава за първи път видях снимка на Учителя и останах поразен - слабо, изпито, набраздено от мъдрост и бръчки лице, топли, изпълнени с опрощение и с благородство очи, дълга бяла коса и бяла брада, повярвайте, той ми заприлича на Исус от Назарет.
Започнах да чета неговите беседи и това ме изпълни с особено преклонение. Освен това научих, че в началото на двадесети век Петър Дънов е бил значима фигура в обществения ни живот, а Бялото братство е приютявало хиляди, десетки хиляди негови последователи.
Това ме подтикна да го направя герой в романа си “Битието” и неговият образ в текста беше осветен от нарастващото ми възхищение. Не станах дановист, но с дъновистите тогава ме свърза приятелката на моя братовчедка, художничката Лалка Кръстева. Тя ме запозна с двама от най-ярките ученици и последователи на Учителя - Методи Константинов и Николай Дойнов.
Методи Константинов беше изключително интелигентан, добронамерен и неустоимо благ човек на вече достолепна възраст. Прекарахме доста вечери у дома и той с търпеливата си усмивка ми разказа за най-дълбинния, за философския промисъл в учението на Дънов.
Записах тези блестящи беседи на касетофон и след 10-и ноември 1989 г. предадох касетката на Лалка Кръстева, защото в тях беше подробно описана квинтесенцията на това изпълнено със светлина и с любов Учение.
Николай Дойнов беше съвсем различен. Той имаше проникващи, студени синьо-сиви очи и излъчваше особена непристъпност. Преди 9 септеври 1944 г. той бил успяващ бизнесмен, милионер и финансово е поддържал “Изгрева. Плащал тока, въглищата, обедите за бедните в поселището, ежегодните пътувания на братството до Седемте рилски езера.
След 1944 г. всичкото му имущество е отнето, национализирано и той живееше в малка, повече от скромна къщичка в Симеоново. Там ни черпеше с кисели ябълки и със своите изпълнени с преклонение спомени за Учителя. Николай Дойнов беше и голям български астролог, той ми направи хороскоп и голяма част от неговите предвиждания се сбъднаха в живота ми.
