Английската кралица Виктория го нарича "женствен", а руският император Александър III определя кандидатурата като "толкова смешна, колкото и лицето"
След преврата, контрапреврата и най-накрая абдикацията на княз Александър Батенберг през 1886 г. България по силата на Берлинския договор трябва да има княз. Руснаците освободители, недоволни от бившия български княз, но с определяща роля за съдбините на България, първи имат думата. Император Александър III предлага кавказкия принц Николай Давидович Дадиани-Мингрели. Той не е яздил цял живот на кон из планините, а е израсъл в Париж. През 1867 г. обаче е продал короната и владетелските си права в своята Мингрелия и коленопреклонно се е помолил на руския император да го приеме сред своите верни поданици, което е и сторено. През 1877-1878 г. участва в освободителната Руско-турска война. Кандидатурата му трябва да се одобри от Народното събрание, но е отхвърлена. Появяват се нови две имена на аристократи, отново близки на руския императорски двор - на Николай Петрович, олденбургски херцог, и на датския принц Валдемар. Народното събрание избира датчанина на 29 октомври 1886 г., определя делегация, която да му поднесе акта за одобряването му за български княз, и с телеграма настоява за среща с него. Датският принц казва, че това трябва
да стане със съгласието на баща му, крал Християн IХ,
който пък отказва с мотива, че синът му не може да седне на българския престол при тогавашните обстоятелства. Времето минава, а търсенията на княз остават напразни. Из Европа все повече се говори, че България е заплашена от руско нашествие, и се предупреждава, че ако това станело, Австро-Унгария щяла да бъде принудена да влезе във война с Русия.
Един български княз, избран с одобрението на великите сили, би предотвратил тази опасност и би нормализирал както политиката на България, така и би успокоил Европа. Докато се търси нова кандидатура за княз, Русия отзовава своите дипломатически агенти и военни от България.
Тогава Захари Стоянов, заместник-председател на Народното събрание, с типична балканджийска упоритост предлага да се изпрати една делегация, която да се помоли на европейските аристократични фамилии да дадат някой свой потомък за български княз. Предлага Димитър Греков, Константин Стоилов и Константин Хаджикалчев да обиколят европейските дворове и да измолят нечие благоволение. Такава е и заръката на Народното събрание –
да направят сондажи във всички европейски дворове
В началото на декември тримата тръгват от София. На гарата в Будапеща ги чака група млади унгарци, които издигат антируски лозунги и викат: "Да живее Бълария!". Това окуражава българската делегация, но тримата си дават сметка и за неприязънта на Русия. Във Виена при слизането им от влака ги чакат неколцина български студенти и градинари, които ги приветстват.
На 13 декември, вече отпочинали от изнурителното пътуване, българските пратеници прекарват вечерта във Виенската опера. Още в първия антракт в ложата им се получава съобщение, че австрийски офицер от запаса, някой си Фон дер Лааба, желаел да се срещне с Константин Хаджикалчев.
След като се представя, майорът минава направо на целта: "Тук във Виена се намира един млад принц, от голямо семейство, роднина на всичките европейски дворове. Това е Фердинанд Сакс-кобургготски. По-добър кандидат от него не може да мечтаете."
Поне в едно той се оказва прав и то е генеалогията на рода Сакс Кобург Гота. В началото на XIX век негови потомци седят на кралските тронове в 5 държави, а през следващите години ще ги увеличат с още 4, че дори и в Бразилия с крал Педро. По тази линия и сегашният английски крал Чарлз III, и Симеон Сакскобургготски са далечни братовчеди – майката на кралица Виктория и бащата на Фердинанд Август са от един и същи клон на династията. Вуйчо на Виктория пък е белгийският крал Леополд.
Огромното родословно дърво на царската фамилия, което се пази в Държавна агенция "Архиви", започва от рода на комит Никола - баща на Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Преди петнадесетина години пък историци генеалози се опитаха да докажат, че този аристократичен род води началото си от Асеневци, което подлежи на съмнение.
В записките си за това важно за България събитие от 1887 г. Константин Хаджикалчев е записал: “Като имах предвид, че ние с готовност приемахме да се запознаем с високопоставени личности, които симпатизират на нашата кауза, отговорих му, че ще ми бъде много приятно да поздравя принц Фердинанда още сега в неговата ложа, и се отправихме заедно към ложата му.
Принцът стана, ръкува се много любезно с мене, каза ми, че му е много приятно да се запознае с един от видните български общественици, така също и аз му благодарих за симпатиите му към нашия народ. След кратък разговор подлежеше да се вдигне завесата, аз станах да се сбогувам и той ми каза, че ще му бъде чест, ако аз го посетя в двореца му на следующия ден в десет часа.” Малката подробност е, че в този кратък разговор
Фердинанд заявява, че бил готов да бъде избран за княз на България,
което говори, че появяването му в операта съвсем не е случайно.
На следващия ден точно в 10 часа тримата български делегати са в огромния дворец “Кобург” на виенския “Ринг”, в който едно крило е отделено за Фердинанд. Той обаче прекарва повечето време от годината в двореца “Ебентал” край столицата, любим на майка му Клементина. Освен това има и 6 замъка в Унгария, един от които е “Мурани”, както ще се подписва и българският княз дълги години. Те са наследство от баща му, който е починал, когато Фердинанд е 20-годишен. В записките си Константин Хаджикалчев не споменава дали това великолепие го е опиянило и не си е помислил: “Намерихме княз от знатен аристократичен род”.
Факт е, че именно в семейния дворец става окончателното договаряне на подробностите, около които Фердинанд ще заеме българския престол. С чувство на изпълнен дълг пък тримата депутати се връщат в България и европейската им обиколка завършва още след първата им спирка. Това си е българска традиция и до днес - при важни и решаващи за страната ни събития политиците се хващат за първата възможност, подплатена с големи обещания за бляскаво бъдеще.
Научила за избора на Фердинанд, английската кралица Виктория на 16 декември праща телеграма на своя министър-председател лорд Солсбъри: “Надявам се нищо вярно принц Фердинанд Кобург като кандидат.
Съвсем неподходящ - изтънчен, ексцентричен и женствен
Току-що видях в “Таймс”. Трябва да бъде спрян веднага.” Кралицата не само е от рода Кобург, но е и братовчедка на бъдещия български княз. Не неприязнено, а направо враждебно е и отношението на руския император Александър III към българския избор – “кандидатурата е толкова смешна, колкото и лицето”. До това време Фердинанд с нищо не е показал, че може да бъде политик. Негови роднини в спомените си пишат, че от малък добил изтънчен вкус към бижутата и хубавите дрехи. Като истински принц вземал уроци при най-добрите учители, но най-много го увличали ездата и гимнастиката. По-късно започва да изучава книги по орнитология, ентомология (наука за насекомите - б.а.) и ботаника. Увлича се и от история, и по-специално генеалогията на европейските аристократи.
През 1871 г. стои няколко месеца в Дания и Швеция, връща се във Виена и след дни заминава за Франция, където прекарва две години. През 1875-а заради сватбите на брат му Филип и сестра му Амалия е в Брюксел и Мюнхен. През 1879 г. заедно с брат си е няколко месеца в Сенегал, оттам заминават за Бразилия, за да изследват флората и фауната на тази страна. След като се връща във Виена, през 1881 г. се залавя да изучава военното дело и става подпоручик в XI хусарски полк на херцог Александър Вюртембергски. После следват безгрижни пътувания из Африка, Франция, Испания, Португалия и Холандия - все при царствени роднини. През 1885 г. вече е поручик в Първи унгарски хусарски полк и като такъв го намира българската делегация във Виена.
Научил за това, регентът Стефан Стамболов не остава никак очарован от тази кандидатура и на тайни среднощни заседания и чаша вино събира другите двама регенти - зет си Сава Муткуров и Георги Живков, и ги убеждава да търсят български княз измежду принцовете, родени и израсли на Балканския полуостров и вече “сродили се с дивата му натура и доказали една известна държавническа способност”. Първият регент хвърля цялото си красноречие да убеждава, че подходяща е кандидатурата на турския султан. Аргументира се, че това било стара идея на Раковски. Той дори не се смущава от името на султана и си е наумил, че то можело да бъде сменено при коронацията и да се казва Кубрат, Батбаян, Аспарух, Крум или Асен. Единствено “смущаващо” според него било, че султанът можело да се почувства “малко обиден”, защото като български княз той трябвало да е васал на турския султан – сиреч сам на себе си, и той отхвърля идеята като смехотворна.
Стамболов обаче не се отказва и през януари предлага румънския крал Карол с мотива: “Ако България бъде под една корона с Румъния, тогава българите ще станат ръководящ елемент в цялата българо-румънска политика, защото при това положение българите в Румъния, чиято численост е внушителна, ще вземат връх”. И този план пропада.
Тогава Стамболов се обръща към сръбския крал Милан, независимо че Сърбия е нападнала България година преди това, и добавя: “Милан е от нашата черга – човек селянин, та ще бъде пригоден за нашите демократични нрави”. Другите двама регенти го разубеждават.
През февруари 1887 г. Стамболов получава телеграма от унгарски дипломат, че кандидатурата на Фердинанд е най-подходяща. Оставен без избор, българинът се съгласява.
Третото Велико народно събрание обаче избира Фердинанд
за български княз половин година след като е договорено да приеме престола - на 25 юни 1887 г.
Пак се предлага да се изпрати делегация, която да му съобщи за този избор. Тя се ръководи от председателя на събранието Димитър Тончев, а нейни членове са Константин Хаджикалчев, Никола Странски, Илия Стоков, д-р Михайлов, Захари Стоянов. След допълнителни предложения в нея са включени и Александър Шишманов, Кесим Зааде Мехмед ефенди, Христо Никифоров и Захарий Байкушев. Тя се среща с Фердинанд във Виена на 15 юли. Новоизбраният български княз пристига на видинския кей на 30 юли. Струпано е огромно множество. Когато го вижда, старият хитрец Драган Цанков се произнася: “Цар е! И в ботушите си е цар”. Стамболов пък процежда през зъби: “Мамка ѝ на тая България!”
Готов е да посвети живота си за щастието на българския народ
Ето телеграмата на регентите и целия министерски съвет на Васил Радославов до новоизбрания княз от 25 юни 1887 г.:
"Виена. Н. Ц. Височество княз Фердинанд Кобургот.
Великото Народно събрание днес най-тържествено избра Ваше Царско Височество за княз на вакантний Българский престол. Като честитяваме на Ваше Царско Величество избора, надеем се Вашето царуване и вашата височайша династия ще съставят най-бляскавата страница на българската история.
Живейте Ваше Царско Височество за славата и независимостта на младото ни Княжество.
Имаме чест да сме на Ваше Царско Височество най-покорни слуги."
Телеграмата е подписана от регентите Ст. Стамболов, С. Муткуров и Г. Живков и цялото правителство на Васил Радославов. Същия ден Фердинанд получава и друга телеграма, все в същия дух, този път от председателя на Народното събрание Д. Тончев, в която четем: "Като Ви поднасям покорните (по тоя случай) честитявания, изказвам горещите си желания Народните Представители и целий народ да Ви видят час по-скоро помежду си, да поемете Управлението на народа, който вярва, че ще посветите скъпия и благородния си живот за успеха, свободата и величието на България.
Благоволете, Господарю, да приемете уверение в дълбоката ми почест, с която имам чест да бъда на Ваше Царско Височество най-покорен слуга."
До това време, научил за избора му, бъдещият български княз вече е обявил във Виена, че нему била много добре известна съдбата на първия княз Батенберг, както и всичко, което се върши в България, и че Съединението не е признато, както и че изборът му за български княз ще се припознава от великите сили дълго време. Той обаче заявявал твърдо, че остава непоколебим, тръгвал за България и нямало да жали сили тя да преуспява. На 28 юни Фердинанд отговаря на Димитър Тончев: Гордея се и съм признателен за вота на Великото Народно събрание, което ме избра за княз на България.
Надявам се да се покажа достоен за доверието на благородния български народ.
Готов съм да отговоря на поканата на Великото Народно Събрание, да дойда в България, за да посветя живота си за щастието и благоденствието на българския народ, щом като моят избор се приеме от Високата Порта и се припознае от Великите сили.
Моля Ви се да предадете моята отлична благодарност на всички представители, които ме избраха единодушно – което живо ме трогна, и чрез тях – на целия български народ.
При слизането си за пръв път на българска земя край Видин Фердинанд прочита манифест пред събралото се множество: Аз счетох за моя свещена длъжност час по-скоро да стъпя на земята на моето ново отечество и да посветя живота си за щастието, величието и напредъка на своя мил народ.
Отчетът на делегацията на Народното събрание след срещата във Виена
“Днес се представих Князю. Вън от официалния отговор Князът даде насърчителни уверения. Ето отговора: Господине председателю и Господа! Приемам с признателност Актът, който Вие ми поднасяте. Оставам верен на обещанията си, които още от първия ден съобщих на народа, който ме е повикал. Ако ми беше позволено да следвам влечението на сърдцето си, щях да се притека сега във Вашата среда, за да се турна начело на Българския народ и да зема в ръцете си юздите на държавата. Но избрания княз на България трябва да зачита договорите. Това почитание съставлява силата на правителството Му и ще обезпечи благосъстоянието на Българския народ. Надявам се, че ние ще сполучим да оправдаем доверието на Високата порта, да придобием отново с времето симпатията на Русия, на която България дължи политическата си еманципация, а следствие на това една голяма признателност, и да придобие съгласието на всичките сили.
Разчитайте върху мене, върху моята преданост към Вашето отечество, преданост, в която надея се да може да Ви дам доказателства, когато намеря, че е дошла минутата. Дързост, мъдрост, патриотическо съгласие и нека Бог благослови България и ѝ даде едно блестящо бъдеще.
След официалния прием даде се тържествен обяд в чест на депутацията. Председателят на В. Н. Събрание седеше от дясната страна на НЕГОВО ЦАРСКО ВИСОЧЕСТВО, а министра Чолаков - от лявата. НЕГОВО ЦАРСКО ВИСОЧЕСТВО е напил следующий тост: Очарован съм, Господа, загдето Ви приемам в Двореца на моите праотци. Пия за Ваше здраве, за здравето на благородния Български народ и на храбрата българска войска, чиито Представители съм горд и щастлив да видя тук.”
