Играта на минало може да има трагични последици, показва най-награждаваният български роман
В най-успешния съвременен български роман - “Времеубежище” на Георги Господинов, има достатъчно много алюзии и дори директни препратки към съвременната ни действителност. Няма и как да е иначе – романът е писан малко преди 2020 г. и много от тенденциите, описани или дори само споменати в него, съществуваха и тогава.
В този мозаечен роман, в който на пръв поглед няма сюжет, но всъщност има разказана история, прави поразително впечатление, че
сякаш е предсказан дебютът на политическата сцена на партия “Величие”
Главният идеолог на тази партия Ивелин Михайлов например е направо като изваден от книгата, защото той на практика винаги е бягал от реалния живот в миналото.
В романа, съвсем накратко казано, се създава клиника за лечение на хора в начален стадий на Алцхаймер чрез връщането им в миналото. Различни стаи са обзаведени коя като през 50-те, коя като през 60-те или 70-те години. Целта е страдащите от краткосрочна загуба на паметта да имат все пак някакви опорни точки. Като такива служат най-вече предметите от онова време, сред които болните се чувстват ако не чак добре, то поне по-спокойни, защото всичко им е познато.
Същото е и с Ивелин Михайлов. Той самият е разказвал много пъти, че
още от малък ходел на разни исторически възстановки
Докато накрая сам не построи (с парите на хората, които са му повярвали) един исторически парк, в който посетителите играят на минало.
Във “Времеубежище” е същото. Уж клиниката е създадена с лечебна цел, а накрая започват да се изграждат цели квартали и дори градове, които са в миналото. Накрая във възстановките на миналото са въвлечени цели държави и връщането назад във времето става толкова реално, че Втората световна война започва отново.
Засега у нас “Величие” само влезе в парламента. Дано тази прилика с романа да остане дотук, защото увличането по миналото, както показва романът, може да стигне до кошмарен край.
Всъщност най-тягостното нещо във “Времеубежище” е, че
напомня макар и непряко войната в Украйна,
а все пак е писан далеч преди февруари 2022 г., когато Русия я нападна. В романа става дума за възстановка на първия ден на Втората световна война и една армия в същите размери, в които е била и на 1 септември 1939 г., е разположена по границите на Полша и само чака сигнал.
Това би трябвало да е нещо като честване на годишнина от Втората световна война, но заблуден куршум избухва и танковете влизат в Полша, с което започва Третата световна война.
Звучи доста страшно, а в действителност актуалните новини днес доста напомнят случилото се през 1939 г. Полша е на самата фронтова линия, да не говорим, че част от сегашната Западна Украйна в годините преди Втората световна война е била Източна Полша.
В романа има, разбира се, доста хиперболи, които, слава богу, не са се случили. Поне засега. Например играта на минало и на национална автентичност избива в един момент в манията
всички да се обличат на публични места в национални носии
Но това не важи само за България, а за целия свят. В един момент дори евродепутатите започват да ходят на работа кой с къси тиролски гащи, кой нахлузил традиционен калпак на главата.
