Днес се навършват 40 дни от внезапната загуба на Борислав Зюмбюлев
40 дни без Борислав Зюмбюлев. Главният редактор на “24 часа” си отиде едва на 55 години на 27 май в дома си малко преди да тръгне за всекидневната планьорка на вестника. Остави безутешни семейството си, приятелите и колегите, но и стотици стойностни текстове - статии и анализи, много от които успяваха буквално да променят живота на хората. Обичаше да пише. Все обясняваше, че дописката се нарича така, защото журналистът винаги дописва историите си, които не спират да се развиват във времето.
Пишеше лесно и бързо. “Като имаш теза, останалото не е трудно”, казваше. Така едно лято написа и кулинарна книга. Близките му приятели знаят какъв виртуоз беше в кухнята, но идеята му бе не да представя себе си, а рецептите на майка си.
Сложи ѝ дълго заглавие - “Златна книга на българската дребнобуржоазна кухня”. И още по-дълго подзаглавие - “Тайната на вкусната храна в 62+7 от рецептите из тефтерите на моята майка Цветана Зюмбюлева, или Отвъд алпаката”. Пак на корицата уточни: “Второ, допълнено издание с коментари, съображения и няколко гастродиаманта от широкия свят, изкопани и шлифовани от Борислав Зюмбюлев”. (Впрочем тя може да се поръча на сайта на издателство “Труд” - www.trud.cc.)
“Използвах всичко, което съм научил в професията си за полиграфията. А аз знам много” - така обясняваше пред приятели необичайния формат на книгата си - повече широка, отколкото висока, златната корица и черния шрифт “Мириад про блек конденз” върху нея. Имаше и още полиграфически указания за издателството - дребният шрифт в заглавието да е 6 пункта, най-светъл върху серифа на б в думата “буржоазна”.
Беше готов да напише и продължение. “Като излезе и се убедя, че има интерес, ще подготвя още 3 пъти по толкова – има достатъчно рецепти. Особено за сладкиши.” Времето не му стигна.
В памет на Борко, както го наричаха всички в редакцията на “24 часа”, в деня на панихидата му в православния гробищен парк “Свети Архангел Михаил” публикуваме откъс от книгата му.
Щастлив ще съм, ако един
ден студентите по история
пишат за бита през XX в.
Тази книга няма амбицията да ви засипе с хиляди сложни рецепти от нувел кузин, нито някаква балкантуристка носталгия. Целта е да покаже тайните в приготвянето на вкусна българска храна. Без да претендирам за изчерпателност, ще се опитам да подчертая хитрите трикове, които се използват в традиционната ни семейна кухня и се предават от поколения и от приятелския кръг на родителите ми. Книгата е своеобразен трибют на майка ми Цветана Зюмбюлева, която си отиде от този свят преди 12 години и макар да бе човек с кариера, химик по професия, умееше и знаеше толкова много неща, че често си мисля, че никога няма да има такива способни хора като тяхното поколение. Така че това е отдаване на почит не само на нея, но и на цялото ѝ поколение. Шапки долу!
Защо се казва буржоазна?
Буржоа значи гражданин. Колебаех се дали да не я нарека провинциална или градска. Но всъщност книгата разказва за битовите навици на няколко поколения горна средна класа градски жители. В България има създадено от комунистическата пропаганда преклонение към селския живот и кенефа на двора. Вероятно заради носталгията по младостта на новосъздадените работници. През 60-те и 70-те на миналия век се извършва драматична по своя размер социална трансформация. Традиционният български дребен и среден селянин изведнъж става индустриален работник с всички произтичащи от това промени. Тоалетната влиза вътре в жилището. Но това не променя лафа “Отивам повънка”. В цеховете народната власт прави душове. Но идеята, че душът е всекидневна обязаност, трудно прониква. Може би традиционният селянин намира разхищението на толкова вода за буржоазна отживелица. Даже много се бях смял, като един покоен приятел – Росен Янков, ми разказваше как архитектът на комплекса “Ленин” (днес “Яворов”) в София не предвиждал апартаментите изобщо да имат бани, а само тоалетни и перални помещения, които после обитателите си пригаждаха на бани. Идеята на архитекта била, че щом има баня на “Ситняково” и душове край доменните пещи на “Кремиковци”, на социалистическия труженик не му е необходима персонална баня. След като след работа може да свали саждите от кокса, а в събота да отиде на теляк, който да му изтрие кирта, а после да се натряска с гроздова и уважи другарката, друга баня не му е нужна.
В родната къща на майка ми имаше две тоалетни. Вътрешната баня бе най-просторната, в която съм влизал изобщо – с дълга, 2-метрова вана, комод с 4 чекмеджета, два бойлера, мивка, тоалетна, оградена с параван. Отделно имаха и дворна тоалетна, но до която бе възможно да се достига и по топла връзка. Дворната тоалетна бе в един навес, където държаха дървата за огрев, и се минаваше през т. нар. слугински стаи. Зимно време, като се палят печките, да не излизат на студа. Затуй смятам майка ми за голяма буржоазка и затова нарекох така книгата.
Като видях обаче 900-те страници на Петър Стоянович, реших да бъда някак си по-смирен и да нарека книгата по друг начин – провинциалистка кухня или поне градска. Защото, ако някой е от сой, то е Петър Стоянович, аз съм си провинциален цървул. После осъзнах, че от гледна точка продажби, буржоазно е по-кликабилно, и накрая се спрях на дребнобуржоазна, като дребно е изписано с най-дребния шрифт. Между другото, книгата на Стоянович ме амбицира да издам моята.
Аз реших да напиша тази книга, когато почина майка ми преди 12 години, с цел да направя някаква форма на паметник. Гледам в родната Силистра местните олигарси строят беседки на гробищата. Направили са го моята приятелка Ирена Русчева, изтъкнат адвокат, Явор Георгиев, най-големият в света производител на слънчоглед, и ноторноизвестният Младен Михалев. В Кърджали пък местните мюсюлмани правят чешми. На тамошните гробища чешмите са повече от самите гробове, но пък няма пейки. Аз не мога да зидам, но мога да пиша. И затова реших да съхраня паметта за майка ми, като превърна нейните тефтери в книга. Всъщност това
не е толкова кулинарно, колкото историческо съчинение
Най-голямата дупка в историческата парадигма у нас е липсата на автентични описания на бита на населението през определен период. Всичките исторически книги са за разни герои, битки, въстания. Всичко знаем за Гоце Делчев, но не и какво е “драмска ракия и одринско вино” – това узо от Драма ли е, или ципура? А одринското вино Мерло от Стамболово или от Любимец е?
Много бих бил щастлив, ако един ден студентите по история в българските университети пишат курсови работи за бита през XX век. Аз много обичам историята от малък и претендирам да я знам и мога да разказвам поне колкото покойния Божидар Димитров. Тук още една вметка. Като бях млад, исках да уча право и да работя адвокат или следовател. Кандидатствах от казармата. Тъй като имам самочувствие, че много знам историята – българската и световната, за кандидатстудентските изпити се готвих активно по български. Щото много мразех да пиша литературни съчинения – какво искал да каже поетът. Затова се записах на кандидатстудентски курс по българска литература във Варна и всеки ден излизах от поделението и ходех на уроци при една възрастна учителка в някакъв варненски техникум срещу пожарната, почти в квартал “Петлешев” (днес “Младост”), а служех в Туфла кула, между селата Звездица и Константиново – там някъде, срещу къщата на Костадин Костадинов от “Възраждане”.
Вечно ще съм благодарен на капитан Щерю Маринов, който не само ми позволи, но ме и назначи за куриер. Носех писмата на моряците, които получавах в пощенската кутия на Централната поща на Варна, зад Катедралата. В резултат по омразната ми литература имах отличен 5,50, а по история слаб 2. И тогава нямах избор, освен да продължа с кандидатстването за журналистика. Имах 6,00 на писмения и устния по журналистика и влязох първи по успех сред отслужилите младежи. Но тъй или иначе историята и правото си ги обичам и претендирам, че много ги знам.
Всъщност 97% от тази книга написах преди няколко години на една морска почивка на малкото островче Амулиани до Света гора. Там е райско място, едно от най-хубавите, на което съм бил, а съм ходил в над 160 града по света и у нас. Аз съм с много бяла кожа и не мога да стоя на плаж повече от половин час. Ходя да плувам след 18 часа, като се скрие слънцето. А през деня стоях на сянка и я написах.
