- 24-годишният младеж пише творбата на прага на смъртта, изоставен от Дядо Благоев, Васил Коларов и „големците" Попов и Томов
- "Лошите" са своите, които остават равнодушни към мъките на слънчевия поет
В навечерието на 24 май премиерът Димитър Главчев знаково раздаде на министрите си „Приказка за стълбата" на Христо Смирненски. Точно както преди 23 години направи и председателят на парламента Огнян Герджиков, подарявайки притчата на депутатите.
„Смятам, че е подходящо в навечерието на един от най-светлите български празници - 24 май, да си я припомним всички", обясни Главчев, посочвайки, че човек не трябва да губи сетивата си, камо ли сърцето и паметта, и да помни откъде е тръгнал. Според него въпреки краткия хоризонт на служебния кабинет министрите няма как да останат „глухи и слепи", както пише Смирненски, за това от какво се нуждаят българските граждани.
Когато втори държавник направи подобен жест, неизбежно възниква въпросът какви житейски истории са провокирали Христо Смирненски да напише творбата си. В нея бедният младеж моли дявола да се изкачи по стълбата, за да се разправи с „принцовете" горе, които потискат бедните му събратя долу. За тези, които са забравили: по пътя рогатият му иска очите, слуха, накрая и сърцето, обещавайки, че ще му даде други – по-добри. Така момчето, борец за справедливост, стига върха на стълбата, но с новите си сетива вече не може да види болките на страдащия народ. За току-що издигналия се младеж всички долу благоденстват и той съвсем простосърдечно обявява, че е „принц" – точно от тези, срещу които е искал да се бори.
Творбата излиза изпод перото на поета в драматичен момент от живота му, месец преди да почине. Вече е бил наясно с тежката диагноза. Според главния уредник на музея му Елена Алекова на 5 април 1923 г. Смирненски вече е знаел, че страда от милиарна туберкулоза (много тежка форма на заболяването - б.р.).
"По съвет на лекарите баща му е осигурил квартира в Горна баня и всеки ден му носи силна храна и лекарства", отбелязва изследователката. Необходими са обаче и сериозни средства за санаториум, лекарства и калорична храна. Приятелите му започват да ги събират.
Алекова показа и спомените на Ангел Каралийчев: „Когато Смирненски падна болен, за да не се дигне вече, ние тръгнахме с Крум Кюлявков и още един другар да молиме за средства, но не успяхме".
Възможностите на семейството на поета са скромни. Според един от най-добрите анализатори на живота му Светла Тошева хонорарите, които е очаквал да получи от „Червен смях" и „Народна армия", са унизително малки.
„Всички те не биха стигнали и за месечна такса в частен санаториум – отбелязва тя през 2018 г. в статия по повод 120 години от рождението на Смирненски. - А в Искрец и Троян свободни легла няма, въпреки опитите на родителите и приятелите му. Вярно, комунистическата партия има възможност да помогне – нали той е неин член, неин боец, стиховете му възпламеняват, агитират. Дядо Благоев и Васил Коларов лично са го „потупали по рамото". А по ирония на съдбата тия, от които зависи финансовият въпрос, са наблизо – в Горна баня." Точно тези комунисти обаче нехаят и за това свидетелства следната случка:
На 6 май 1923 г. в Горна баня Смирненски дава ръкописа на писателя и приятеля Крум Кюлявков с думите: „Предай го на другаря Тодор Павлов – за „Младеж"... И му кажи, че не е измислица. Героя съм взел от натура. Тука, в един и същи дом живеем, съседи сме".
„Кой точно е този „герой от натура", Смирненски вече е посочил на 1 май 1923 г. в писмо до любимата си Жени Дюстабанова", разказва пред „24 часа - 168 истории" Елена Алекова и посочва конкретното писмо на поета: „Тук съм в една къща със семействата на някои наши комунистически големци: Г. Попов, Томов. Случайно случила се случайност. Без съмнение аз съм твърде по¬ласкан. Па и те любопитстват да видят „младия поет Смирненски", който по тяхна сметка трябва да е някаква зоологическа рядкост от рода на ихтиозаврите. Много пъти ме е жегвала една индустриална мисъл: дали някои революционерски сърца не могат да се употребят за сапун при тая скъпотия на тлъстините. Но по дяволите! Аз твърдо вярвам в две неща: че ще оздравея и че човечеството ще оздравее чрез една пневмония на революциите..."
Така стигаме до основния въпрос – кой всъщност е комунистът - вдъхновител на приказката, оказал се сляп и глух за неволите на бедняците?
„Дали Г. Попов е този герой, дали Томов, а може би и двамата, а може би и някои други тогавашни „големци" – пита Алекова. - А може би и всякакви други – от вчера, от днес и от утре. Кой може със сигурност да каже? Та нали неслучайно и в наше време тази „Приказка за стълбата" е така болезнено актуална, че няма как да я подминеш. И дори си наумяваш да я раздадеш на депутати, министри, политици, общественици, видни и невидни."
Димитър Благоев и Васил Коларов също са сред заподозрените. Призивите за комунистическа взаимопомощ си остават празни думи, когато става дума да се спаси човешки живот. Още повече, на пламенен революционер като Смирненски, който е имал огромен потенциал да увеличи привържениците на БКП.
Когато приятелите му Каралийчев и Разцветников посещават Смирненски, той не изглеждал добре, но усмивката не слизала от устните му. По това време вече бил наясно, че търсенето на пари за лечението му е обречено.
Според Алекова това неизбежно привнася нови нюанси в тълкуването на причините, довели до появата на „Приказка за стълбата".
И тъй като никой не се трогнал от трагичната му съдба, Смирненски пише „Приказка за стълбата", която е отпечатана, докато все още е жив - на 25 май 1923 г. в списание „Младеж".
„На 5 юни 1923 г. поетът получава масивен кръвоизлив, сестра му Надежда Измирлиева е до него", казва Алекова. В спомените си тя посочва: „Успях да му дам малка първа помощ. Христо мълчеше, но огнените му очи – те говореха... В тях се четеше и вярата в утрешния хубав ден, и мъката, че не ще дочака празника на своите бледолики братя, и мълчалив укор към тези, които не изпълниха дълга си към поета. И тихо, едва чуто, устните му нашепваха: „...И речи, музика и тържества безумни...", и допълваше: „Тъй ще бъде след моята смърт"."
Деветоюнският преврат през 1923 г. допълнително влошава състоянието на слънчевия Смирненски.
„Поредният злощастен обществено-политически факт, предопределил до голяма степен смъртта му – разказва Алекова. - В летописа за живота и творчеството на Смирненски, в авторството на сестра му Надежда Измирлиева, под датата 9 юни 1923 г. четем:
„Военен преврат, извършен от монархо-фашистите. Блокада над София и околностите. Въоръжени войници и офицери спират всяко движение.
Болният поет е лишен не само от лекарска помощ, но и от редовно снабдяване с храна и лекарства. Политическата промяна силно го вълнува. Положението му от ден на ден се влошава."
Според изследователката в тези няколко дни по време на блокадата, когато Смирненски остава без лекарска помощ, без храна и лекарства, както и вълненията около преврата, са решаващи за здравето му.
„Десет дни след това той иска от близките си лист и молив, опитва се да напише нещо, но безуспешно – отбелязва тя. - И издъхва. С порива да твори. 18 юни 1923 г. е денят на неговата смърт (в 6,30 часа, в присъствието на баща му Димитър Измирлиев, майка му Елисавета и брат му Тома) и същевременно – денят на неговото погребение (в 18 часа, наистина с речи и музика, според както е предсказал)."
Според Алекова, от чисто човешкия план (туберкулозата, липсата на пари, срещата с онези, които биха могли да помогнат, но нехаят) и от злободневно-политическия (самозабравилите се партийни големци, чужди на тежненията на своите братя), „Приказка за стълбата" прераства в универсален символ на двояката природа човешка.
„От една страна, човекът иска да отиде на небето, „там горе", а от друга – понеже иска това да стане на всяка и всякаква цена, се сгромолясва в преизподнята", обяснява изследователката. Именно затова тя отбелязва, че Смирненски не принадлежи само на своята епоха, а на всички и затова е толкова актуален дори днес.
„Такъв е той. Ние тепърва ще проумяваме това, колкото и някои от години наред да се опитват да го отпишат от литературата – разсъждава Алекова. - На първо време – през брилянтната му „Приказка за стълбата". А после – и през неговата наситена с ядрен заряд поезия."
Така младежът си отива от този свят наранен и огорчен, малко след като е написал в тетрадката си: „Лакеи! Лакеи! Мръсни лакейчета! Аристократични блюдолизчета! Напред, лакеи – бъдещето! Бъдещето е ваше! О, мили, мазни, грациозни, тънкоманиерни! Високохудожествени лакейченца! Лакеюшки! Лакейчонки! Ла-ла-ла! Ла-ла-ла! Лакейченченчета! Лакейове! Лакеища! Лакеееиии! Лакеиииии!".
Една вечна тема, която заедно с „Приказка за стълбата" продължава да ни задушава и днес – може би защото е кошмар, който стряска със своята хиперактуалност. За съжаление, тази матрица все още е част от нашия обърнат наопаки свят и можем само да благодарим на политици като Главчев и Огнян Герджиков, че ни го припомнят.
