За съжаление, кратък, а всички така искахме неговите удивителни размисли за света никога да не свършват
Преди да си отиде от този свят, Борислав Зюмбюлев ни остави една книга. Уви, не дочакахме продълженията, за които загатваше, че може да издаде някой ден. Това единствено негово книжно произведение, с което сега разполагаме, се казва “Златна книга на българската дребнобуржоазна кухня”.
Важно е да се уточни, че това не е просто готварска книга, макар да съдържа рецепти, извадени от тефтерите на майка му. Воден от своя епикурейски дух и любопитство, Борко бе ровил из старите фамилни записки, но намереното там го бе вдъхновило да опише със забележителните си разказвачески умения много повече неща от това да изреди нужните продукти, грамажи и кухненски манипулации.
В неговата книга има история, народопсихология, родова памет, приложна наука и въобще най-разнообразни и неподозирани факти и информации за места, събития и хора. Плюс забавна самоирония и неповторими проявления на отличителното му чувство хумор. Малко черноват на места.
Разказва например как преди години го блъсна тир и какви поражения му причини тази катастрофа. И със сдържан патос ни съобщава епикризата си - всичките ребра откачени от стернума (гръдната кост) и т.н. Разбира се, всеки, който го познаваше дори бегло, знаеше, че той бе един образцов хипохондрик и само диплома по медицина нямаше, иначе знания бе натрупал на завидно ниво.
Та описва той настъпилите вследствие на срещата с тира неприятни усложнения в организма си, но го прави с категоричността на патоанатом, който все едно обследва някое чуждо тяло след летален изход. И после изведнъж в следващото изречение заключава в какво се състои сега най-големият му проблем. А какъв е този проблем, мислите? Не можел повече да слага акваланг. Само шнорхел. Все едно ни казва: Хора, блъсна ме тир, затова не очаквайте от мен да бъда тежководолаз. В книгата има достатъчно изблици на този негов специфичен хумор.
А иначе този подход - покрай рецепти да се описват събития, сме срещали и при други бележити автори по-рано. Например Александър Дюма, когото повечето хора свързват с “Граф Монте Кристо” и “Тримата мускетари”, е написал една особено интригуваща книга, озаглавена “Голям кулинарен речник”.
Чрез описанието уж на хранителни навици и трапезна култура читателят всъщност бива потопен в прелюбопитен, чувствен и интригуващ разказ, който постоянно го провокира към размисъл. Та затова колкото книгата на Дюма е речник, толкова и тази на Борко е рецептурник.
Ето например как отваря темата за рибената чорба. Той я нарича в книгата си “архетипно ядене за представителите на човешката раса”.
Независимо дали е марсилска буябес, тайландска томямкум или руска уха, супата с риба събужда у хората умиление, което е свързано с генетичната им памет, пише той. Защото нашите предци не биха могли да задоволяват белтъчния си глад и да осигурят есенциални аминокиселини, за да могат да изграждат достатъчно аденозин трифосфат и така да нарастват мозъците им, ако не се бяха научили да ловят костна риба.
След това Зюмбюлев прави обосновано предположение, че може би всички ние сме чели Макс Фриш и затова знаем, че човекът се е появил през холоцена, а костните риби - 120 милиона години по-рано, в края на юрския период. “Който заради мързеливия преводач на легендарния филм на Спилбърг днес всички наричат Джурасик. А българското заглавие би следвало да е Юрски парк, защото епохата е юра, а джура е бранд малцово уиски от остров Айла”, пояснява той.
А докато ние го четем, си даваме сметка, че само от това кратко уточнение вече сме научили много повече, отколкото сме очаквали от едно просто въведение към това как се прави рибена чорба. Защото преди това той все пак ни е обещал рецептата за най-хубавата супа, която е с дунавска риба, уловена край родния му град Силистра. И с малко дунавска вода, ама не да гребнеш с канчето от пристанището, а да я вземеш оттам, където по островите се образуват дълги пясъчни коси, които филтрират реката до пълна бистрота...
Веднъж разбрал, че това не е обикновена готварска книга, а кратък учебник по мироздание, читателят вече започва да се надява, че авторът ще продължава да го угощава с тази така неочаквана и вселюбопитна информация, вместо да му предостави рецептата и всичко да приключи.
Борко всъщност ни завеща рецептурник за вкуса на живота. За съжаление, кратък, а всички така искахме неговите удивителни размисли за света никога да не свършват.
