Строят го на два етапа, откриват го през август 1934 година. Преди това се дава предимство да се вдигне храмът "Св. Ал. Невски" в София
На заседанието на Учредителното събрание в Търново на 13 април 1879 г. председателстващият Петко Каравелов, депутат от Видин, прочита телеграма по повод “избавлението” на император Александър Втори.
На 2 април членът на терористичната организация “Народна воля” Александър Соловьов стреля пет пъти по портите на Зимния дворец, когато императорът излиза, но той остава невредим и това е третият от общо седем опита за покушение срещу него. Веднага след това Каравелов обявява, че “имаме още една длъжност да извършим”, и продължава: “Тъй като нямаме никакъв паметник на Освобождението си, то аз предлагам да задължим народа нравствено да построи храм в Търново на Чанлъ тепе (Царевец), който храм да се посвети на Александър Невский”.
След много промени идеята се реализира и това днес е храмът “Св. Ал. Невски” в София.
След него става депутатът от днешния Омуртаг, тогава Осман пазар, Стефан Берон, котленец, племенник на Петър Берон, който запазва сърцето му и то днес е в музея на котленските възрожденци, и казва: “Наша длъжност и общо на целий българский народ е
да въздигне храм на най-високото място на Балкана, на Св. Никола,
гдето толкова герои паднаха за нашата свобода: този храм да бъде вечен паметник на признателността ни към братствения нам руский народ. Вярвам, че Народното събрание не само ще се съгласи на предложението ми, но и с възторг и единодушие ще го приеме”.
Докато се реализира идеята на Берон, ще минат 55 години. Приоритет е даден на храма “Св. Александър Невски”, а не на този на Свети Никола (това име носи върхът до 1951 г., когато официално е преименуван на Шипка, при все че дотогава се употребява и това име – б.а.).
Създадените след 1879 г. десетки поборническо-опълченски дружества, голяма част от които носят името “Св. Никола”, като основна част от своята програма записват издигането на паметника на върха. Забележително е възванието на пловдивското опълченско дружество през 1883 г., когато още Съединението не е извършено, което адресира до всички съотечественици. В него четем: “Опълченците в Пловдив преди две години съставиха дружество, на което целта е въздигането на паметник за спомен на падналите опълченци и нравственото и материално подпомагане на останалите бедни опълченци”.
Русенското опълченско дружество, което също поддържа идеята за построяване на паметника на Шипка, не се занимава с призиви, а се цели по-нависоко. Две години след като е избран за княз, то прави Фердинанд свой почетен председател. Целта е ясна –
князът да се ангажира с издигане на паметника
През 1899 г. пък известният опълченец Иван Бобевски вече е народен представител в Десетото народно събрание. Той е приятел на Левски, Ботев и Каравелов и един от първите записали се в Българското опълчение, тогава в Кишинев. Участва в боевете на Шипка, Казанлък и Стара Загора. Когато Арналдо Цоки проектира паметника на Цар Освободител, осветен през 1907 г., го изобразява зад ген. Гурко и граф Игнатиев. Като депутат на 17 ноември 1899 г. той внася до бюрото на Народното събрание предложение: “Моля почитаемото Народно събрание да благоволи и вотира следующото ми предложение.
Всяка година 20 априлий да се празнува като ден, в който се обяви през 1876 г. Българското въстание, а така също и 11-ий август, защитата на Шипка през освободителната война, които дни да бъдат признати за неприсъствени.
Тетевенският народен представител Бобевски”.
Предложението му е подписано от 20 народни представители, но до решение не се стига.
През 1922-а се навършват 45 г. от боевете при Шипка. Тогава с нова сила се подема идеята за изграждане на паметника. В София е създаден Комитет за въздигане на паметник за възраждането и освобождението на България.
В ръководството му освен вече 65-годишния Иван Бобевски са и генералите Никола Генев и Андрей Блъсков, учителят Никола Беловеждов, сам участник в Априлското въстание, и общественичката София Димитрова. Те настояват държавата да им отпусне средства за изграждане на паметника. В същото време председателят на Централното поборническо опълченско дружество “Шипка” Т. Киров, което е към комитета, пише писмо до председателя на Народното събрание Н. Атанасов, че на 24 август ще се чества 45-годишнината, която ще отпразнуват старите ветерани и поборници и в тяхно присъствие ще се положи основният камък на паметника на върха.
През 1925 г. се обявява
конкурс за проект за паметника
Участват архитектът Атанас Донков и художникът Борис Денев, но не са одобрени и на следващата година, в навечерието на половинвековния юбилей от Шипченските боеве, се прави нов конкурс. Отново участва архитект Атанас Донков, който печели в съдружие със скулптора Александър Андреев. Комитетът за въздигане на паметник за Възраждането и освобождението на България сключва договор с двамата за изработване на проект. В член втори е записано, че авторите се задължават “Да приготвят за своя сметка и със собствен помощен персонал и материали окончателния проект за паметник на Шипченските височини за спомен на опълченските подвизи през 1877 г., да предоставят всички планове, чертежи, модели и др. на комитета, да ръководят и контролират строителните работи. Определено е и възнаграждението им – 20 000 лева след подписване на договора и по 1% след всеки утвърден търг или поръчка. Остатъкът ще им се изплати най-късно до два месеца след окончателното приемане на работите”.
Предвидено е паметникът
да се издигне на Орлово гнездо, но арх. Донков се отказва
от първоначалната си идея, след като вижда това място и се убеждава, че ще е светотатство да разруши живописната скала. Премества строителството на връх Свети Никола, защото е най-високият връх в тази част на Стара планина, а и това е изискването на Учредителното събрание.
Как е построен паметникът?
Строителството започва през 1926 г. и основното изграждане продължава до 1928-а. Парите за довършителни работи свършват и те се правят от 1931 до 1933 г. По признанието на арх. Донков: “Всичко, което е вътрешна украса, остана за по-благоприятни времена. Три четвърти от желаното е постигнато, останалото ще се донаправи и ще се разшири, в смисъл паметникът на Свободата да бъде един център до красивата и историческа Бузлуджа, с Габровския манастир, с Ветре поле, Тодорчета, Нона махала. Всички тия места, осветени от героическите подвизи на нашите деди герои”.
Строежът е съпроводен с огромни трудности –
липса на път, на вода, твърде често променливи атмосферни условия на върха на Балкана,
липса на подходящи места за спане и отдих – работниците спят в землянка, а твърде често и в заслони и под открито небе. На всичко отгоре за предприемача Нено Кънев, инженера Богдан Горанов, техническия надзор арх. Генчо Скорцев и работниците няма никаква сигурност, тъй като по това време в планината върлува банда разбойници, които пресрещат когото намерят и го обират. Всички се страхуват и настоявавт за охрана, която им е осигурена. Допълнителна трудност е и доставката на строителни материали. За докарване на пясък Богдан Горанов купува американски трактор, но и той не може да катери баирите и безславно се завръща в село Шипка – пясъкът започва да се товари на каракачанските коне, които в дълъг керван го прекарват в сандъчета. Камъни се секат от скалите наоколо, което според замисъла на авторите ще придаде на паметника естествено вписване в околната среда.
На няколко пъти работниците напускат обекта. Тогава ръководителите на строежа се обръщат към майстори строители от Балкана и работата потръгва. Най-много те са от Дряново и околните села.
Паметникът заедно с терасите под него е висок 40 метра
Основата му е квадрат с размери 18 на 18 метра. Централната скулптурна фигура е дълга 9 метра и висока 6. За изграждането на паметника са изразходвани 5000 кубически метра зидария, като на първия етаж тя е с дебелина 4 метра. Използвано е огромно количество цимент. Само за една седмица до върха с конете са качени 300 торби от пет вагона. За изливане на фундамента са използвани 220 кубически метра бетон, а отлятата плоча върху костницата е над 50 кв. метра.
За изработката на лъва е обявен конкурс. Кандидатстват няколко български фирми и по една от Прага и Рим. Направените подробни проучвания показват, че скулптурата няма да е по силите на българи, а италианската оферта е прекалено скъпа. Избрана е фирмата на Франта Аниж от Прага, която за това време е една от най-големите и солидни в Европа и получава поръчки от много държави.
Заради строителството е преправен и презбалканският път през прохода Шипка с отбивка към върха. Това правят трудоваци, мобилизирани от военното министерство, и оттогава превозът на материали става с камиони. Строителите го отбелязват с малко тържество, а арх. Донков изказва благодарност на “тоя наш самобитен институт на трудовата повинност”.
За строителството на паметника са изразходвани над 8 млн. лева.
Първоначлано Централното поборническо дружество “Шипка” е дало 20 000 лева. След това държавата отпуска 1 500 000. Самото отливане на лъва в Прага обаче е на тази сума и е изплатена и тя. След това се събират средства от всички училища, градски и селски общини, от продажбата на пощенски марки, картички и значки.
Освещаването на паметника е на 26 август 1934 г. Ръководител на церемонията е командирът на Трети тунджански полк полк. Никола Недев. Предната вечер в присъствието на всички гости, пристигнали през деня, е направена заря. Останалите живи опълченци, поборници, руските ветерани и техните придружители, както и гостите, получили отделни покани, са превозени безплатно с влаковете до Габрово и Казанлък, а оттам до върха с коли и мотори на армията. Пътуването пък на всички желаещи да присъстват на тържествата е със 70 на сто отстъпка по железниците. Сред
видните гости са цар Борис Трети, Кимон Георгиев - министър-председател,
и цялото правителство, митрополитите от Светия синод.
На следващия ден в 9,30 ч паметникът е открит. Първата реч държи цар Борис III, който поздравява присъстващите ветерани. В първи офицерски чин са произведени юнкерите от Военното училище и на випуска е дадено името “Орловски”. Рецитира се Вазовото “Опълченците на Шипка”.
Борис III, 26 август 1934 г.: По тия върхове българи и руси водиха страшните боеве мъжеството и духовните сили на българите
“Освобождението на българския народ е най-величавият момент, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеозът на сбъднатите най-съкровени въжделения, хранени с векове в българската душа. На това място преди 57 години българската съдба се беше спряла в колебание. По тия върхове руси и българи водиха три дни страшните боеве, от които зависеше изходът на Освободителната война. Старинната доблест на руското войнство се покри тук с нови лаври, а българското опълчение, родоначалник на нашата храбра армия, извърши своя легендарен подвиг. И пред удивените погледи на света тук възсия славата на българското оръжие, възкръснала след пет века. От Орлово гнездо блесна първият сияен лъч на българската свобода.
Шипка е героичният образ на Българското възраждане. Тя събра в един епичен устрем мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътят до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква във Фенер, лобното място на Левски и Ботев и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ. Народните будители и апостолите на революцията, борците за българската църква и борците за българската държава работиха, всеки със средствата на своето време, но с еднакъв полет и със същата светла надежда за българското освобождение.
Победоносната Освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар Цар Освободителя, бляскаво увенча тоя полет на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие без друг пример в историята на народите.”
Петко Славейков предлага да участва “всичкий народ”
“Предложението на г. Берон се касае до такъв предмет, който ни кара да треперим, като си припомним великите жертви, принесени за нашата свобода, и че ний сме длъжни да покажем признателността си не словом само, но и делом.
Много близо до мястото, в което толкова жертви паднаха за свободата ни, лежат развалините на паметния за народа ни Звъни град, гдето е станало първото условие, за да се подчини българский народ на турците. Нямам съмнение, че освободителите ни ще въздигнат паметник на гората Св. Никола, но то не е доста за нас.
Нам принадлежи да въздигнем тоя паметник на това място, дето в светия подвиг на Освобождението ни се сля кръвта на ратниците освободители с тази на освобождаемите, там дето в основанията на този паметник ще лежат костите на двата братски народа, паднали в ожесточената борба с нашите тирани.
Тези места са били свидетели на постидното (срамното – б.а. ) ни порабощение (заробване – б.а.) преди петстотин и толкова години и там пак, в нашите дни, се оми срамът на това постидно робство.
Предлагам при въздигането на тоя паметник да приеме участие всичкий български народ, защото тоя паметник ще послужи в бъдеще като пътеводна звезда за съединението ни, той ще привлича и средоточава погледите на всички българи от всички страни на България.”
