Създателят на Отечествения фронт след две години оглавява яростна опозиция срещу съюзниците си от 1942 г.
На 40 години в едно българско семейство стават три политически убийства. Това е уникален български рекорд. Заради политическите си пристрастия са убити либералът Димитър Петков и синовете му земеделци Петко и Никола. Димитър Петков е сподвижник на Стамболов, възражда партията на либералите след неговото убийство и става министър-председател на 6 май 1903 г.
На 26 февруари 1907 г. е застрелян на бул. “Руски” от Александър Петров, чиновник от Видин
Убийството е финансирано от Народната партия, начело с Ив. Е. Гешов, а Петков плаща с живота си, защото се е превърнал в послушно оръдие на княз Фердинанд, изневерил е на принципите си на либерал и е наложил свиреп терор над своите политически опоненти. Странно е, че три дни преди смъртта си пише: “Тия дни ще бъда убит. Желая да бъда погребан между Стамболов и Греков. Никакъв шум около погребението ми.”
Едва ли Димитър Петков е предполагал, че същата съдба ще сполети и двамата му синове.
19-годишният Петко заминава да учи в Сорбоната през 1910 г., а след година го последва и брат му, с две години по-малкият Никола. Освен право Никола се записва и като слушател в Института за политически науки. Двамата живеят в хотел на улица “Сомерер”. По време на Балканската война са на фронта и след нея се връщат в Париж, за да продължат образованието си.
Петко участва в Първата световна война, кавалер е на 5 ордена за храброст
и по зла ирония на съдбата точно нему се пада да подпише капитулацията на България в Македония, а през 1922 г. участва в мирната конференция в Генуа заедно с Александър Стамболийски. По време на земеделското управление е избран за главен секретар на Министерството на външните работи, а брат му Никола става секретар на легацията, както тогава се нарича посолството ни в Париж. Петко е убит на 15 юни 1924 г. от поручик Димитър Радев, служител на Военното министерство. Похищението е организирано от ВМРО, а мотивът на харамиите е “заради предателство към България;.
Странна и непредсказуема се оказва и политическата кариера на Никола Петков - той е преследван заради убежденията си както от цар Борис III, така и от комунистите, макар да е основател на Отечествения фронт заедно с тях, и министър без портфейл в първото правителство, сформирано още на 9 септември 1944 година.
Никола Петков приключва дипломатическата си кариера в Париж през 1931 г. и се връща в България. По-късно споделя пред приятели, че по пътя в “Ориент експрес” все по-често му се мяркала натрапчивата мисъл:
Убиха баща ми и брат ми, ще убият и мен
След преврата на 19 май 1934 г. заедно с Г. М. Димитров създава радикалното крило на БЗНС “Ал. Стамболийски”, по-известно като “Пладне”. Земеделците са яростни противници на едноличния режим на цар Борис III и настояват за защита и възстановяване на потъпканата Търновска конституция. През 1938 г. Никола Петков прекарва в ХХIV Народно събрание едва 9 месеца, депутатския му имунитет е отнет и е интерниран в Ивайловград. Вече е ясно, че ще започне Втората световна война, макар до 1 септември 1939 г., когато това става, да има няколко месеца. България пак се е ориентирала на страната на Германия.
Активизират се и действията на британското разузнаване. То изпраща в София Д. Еймъри, който се среща с д-р Г. М. Димитров. По-късно Гемето прави опит за преврат, намеренията му са осуетени и същият Еймъри му помага да избяга от България в Турция с кола на английското разузнаване. Забележете, че това става преди 1944 г., когато Г. М. Димитров ще направи втори, и този път неуспешен опит за преврат. Няма обаче категорични данни, че сподвижникът му Никола Петков изцяло е посветен в това начинание.
Броени дни преди немските войски да навлязат в България през 1941 г., полицията интернира хората, за които се предполага, че няма да приемат не само с мълчание решението за включване на България на страната на Тристранния пакт, а и ще се борят срещу него.
Никола Петков е въдворен в лагера “Гонда вода” край Асеновград.
Той е най-известният земеделски политик, а сред комунистите се открояват тютюноработникът Антон Югов, по-късно министър на вътрешните работи, и интелектуалецът Тодор Павлов, скоро след това назначен за регент до 1947 г., когато е референдумът “Република или монархия”. Предполагал ли е Петков, че в лагера се среща със своя палач?
Министърът на вътрешните работи Петър Габровски в правителството на Богдан Филов най-неочаквано “се загрижва” за интернираните и на Великден им изпраща по 100 цигари. Срещу този “дарителски акт” те трябва да подпишат благодарствено писмо. Единственият, който отказва и цигарите, и подписа, е Никола Петков. През юни 1941 г. мнозинството задържани в “Гонда вода” са освободени. Никола Петков се прибира в София и пише протестно писмо до цар Борис III, в което между другото казва: “По всичко изглежда, че
предстои повторение на случилото се през последната война и че синът вярно следва разрушителния път на своя баща.”
През периода до 1943 г. Никола Петков контактува с опозиционно настроени партийни лидери. На комунистите дори често дава не само свои, а и от касата на БЗНС “Александър Стамболийски” пари, за което е упрекван от д-р Г. М. Димитров. На 10 август 1943 г. е създаден Националният комитет на Отечествения фронт, в който влизат комунистите Кирил Драмалиев и Петър Мънзелов, Никола Петков, звенарят Кимон Георгиев, социалдемократът Григор Чешмеджиев и бившият социалдемократ и бивш звенар, а вече независим, публицистът Димо Казасов. През 1946 г. той забравя за общия им път и пише пространна статия във вестник “Отечествен фронт” за незаконна търговия с имоти, извършвана от Никола Петков. И тук историята се повтаря. За същото е обвиняван и баща му Димитър по време на управлението на Стефан Стамболов – притежавал е къщи срещу Народното събрание, на “Дондуков” и на площад “Свети Никола”. Тогава старият Петков е осъден да плати глоба от 150 000 златни лева.
През януари 1944 г. синът отново е интерниран – този път в Свищов. Националният комитет на Отечествения фронт се активизира в началото на септември същата година. На 8-и се събира в дома на Кимон Георгиев, за когото това е трети, и при това пак успешен преврат след 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г., за да уточнява състава на новото правителство. Участието на Никола Петков е символично. Основното противоречие е кой да е министър на вътрешните работи. Никола Петков и Кимон Георгиев настояват за Дамян Велчев. Комунистите обаче налагат Антон Югов.
По същото време земеделците увеличават своята членска маса и се обявяват срещу терора, наложен им от Сталин и СССР. Не всичко върви по плановете на Москва. Сталин решава да елиминира стария БЗНС от българската политическа сцена, да отстрани Г. М. Димитров и да наложи Никола Петков. През октомври 1944 г. Никола Петков е в Москва за среща с Георги Димитров. В същото време представителят на Държавния департамент на САЩ Мейнърд Барнс пък идва в София, за да изрази подкрепата на американското правителство за демократичните сили в България. На 14 август 1945 г. Никола Петков е отстранен от правителството на ОФ. В знак на солидарност напускат и всички членове земеделци. Той вече е враг номер 1 за управляващите комунисти.
През януари 1946 г. в София пристига и министърът на вътрешните работи на Съветския съюз Вишински. Той кани късно вечерта на среща Никола Петков, който отказва да се яви и разговорът се провежда на другия ден. Вишински предлага с нетърпящ възражение глас на Никола Петков:
“Вие нямате право на каквито и да било условия
Вашата задача е да определите двама души, които ще имат готовност да влязат в правителството незабавно.” Лидерът на земеделците казва: “Аз се подчинявам единствено на разпорежданията на своя народ и на своята организация.”
Малко по-късно се оказва, че Държавният департамент на САЩ е на мнение земеделците на Никола Петков да не влизат в правителството.
Какво ли друго остава на Никола Петков, освен да мине в опозиция. На изборите за Велико народно събрание на 27 октомври 1946 г. за обединената опозиция БЗНС “Никола Петков” и БРСДП (обединена) гласуват 1 191 455 души, или 28 на сто от избирателите. В Народното събрание те печелят 101 депутати. В събранието Никола Петков се оказва непримирим борец за защита на Търновската конституция и демокрацията. Начинът да бъде спрян е един – убийство.
На 5 юни му е отнет депутатският имунитет поради искане на прокурора Н. Стайков. Обвинен е, че заедно с генерал Иван Попов, бивш началник на Военната академия, полковниците Марко Иванов и Борис Гергов и майор Рачо Станимиров е организирал държавен преврат. Следствието започва на 7 юни. На 23 юли е връчен прокурорският надзор, а първият ден на съдебното дело е на 5 август. На 16 август е прочетена присъдата: “Смърт чрез обесване и да плати 500 000 лева глоба на държавното съкровище”. Никола Петков пише 5 писма до министър-председателя Георги Димитров, 4 до временния председател на НР България Васил Коларов и до пълномощния министър на СССР у нас Ст. Кирсанов, моли за замяна на присъдата с доживотен затвор. Всичко това е оставено без последствия. Присъдата е изпълнена на 23 септември в 0,15 след полунощ.
Реплики в VI Велико народно събрание
При оставката на правителството през 1946 г. от името на опозицията: “Заявяваме, че гласуваме за България, но не за правителството.”
Към Георги Димитров, който го упреква, че е страхлив: “Аз съм си турил отдавна главата в торбата. Ако бях страхлив нямаше да съм на 9 септември с вас.”
Пак към него на същото заседание: “Вие, който бяхте герой от Лайпциг, сега сте един страхлив човек. И 20 крачки не можете да направите без агенти.”
И съвет към него: “Отмъщението не е управление. Това ще разберете най-добре.”
Диалог с Тодор Живков:
“Т. Ж.: Но, господин Петков, българският народ със своя здрав разум ви е определил съдбата.Тя не може да бъде друга освен съдбата на Ал. Цанков и Дража Михайлович.
Н. П.: Аз си знам съдбата. Тя не може да бъде друга, освен тая на моя баща.”
В друго заседание, когато Тодор Живков докладва изборните резултати от 27 октомври 1946 г.:
“Т. Ж. Тук са финансовите източници, чуждото злато, което прави българи платени агенти на чужди сили. Тук се чувстваше най-тежко атмосферата на външния натиск.
Н. П. “Тук е огромната ти глупост.”
Оценката му за първото правителство на Георги Димитров, избрано на 22 ноември 1946 г.
“Организаторът на армията след 9 септември 1944 г. г-н Дамян Велчев бе изпратен за негово щастие не в лагера “Росица”, а според умното изражение на Асен Стамболийски в “Концлагера Швейцария”, и то в Берн като пълномощен министър.
Ето и последния, най-големия, ръководил две години Отечествения фронт, един от основателите му – г-н Кимон Георгиев, когото вие само преди няколко дни изпратихте с венцехваления и цветя като при първокласните погребения! (Смях сред опозицията. Общо оживление.)
Няма го даже и вашия любим Добри Терпешев! Погледнете новото правителство – в него няма нищо освен Работничечската партия (комунисти) и личността на г-н министър-председателя. Кой представлява политическите организации?
Михаил Геновски (з): Колю Петков.
Никола Петков: Колю Петков няма никакво значение и никой не се интересува от него. Интересуват се от Българския земеделски народен съюз. Нямам претенции, както виждате.
Кой представлява политическите организации, влизащи в Отечествения фронт? Г-н д-р Пенчо Костурков, подпредседател на републиката и на Великото народно събрание, получил доверието на българските радикалски народни маси с 622 гласа! (Ракоплялскания от опозицията и гласове “Вярно”.) Г-н Георги Попов, подпредседател на Министерския съвет, моля ви се, социалдемократ, даже неизбран за депутат и по благоволение! (Ръкопляскания от неколцина от опозицията.)
Турете си ръката на сърцето, г-жи и г-да народни представители, и кажете искрено, виждате ли някъде Отечествения фронт, освен във въображението си и в правителствената преса? Не повтаряйте грешките на Андрей Ляпчев, който 8 години тича подир сянката на Демократическия сговор.
Получено три пъти доверие? Как! Изключително с нередовности, фалшификации, недемократичен избирателен закон и терор. Тоя терор заедно с вмешателството на Работническата партия (комунисти) във вътрешния живот на другите политически организации, неизпълнението на програмата на Отечествения фронт по стопанските, социалните и културните преобразувания и едностранчивата подготовка на недемократични и несвободни избори са една от главните причини за напущането на властта от опозицията на 26 август 1945 г. Всички опити, направени от представителите на тая опозиция да бъде спрян този терор, да бъде възстановен редът съгласно поетите от всички, участващи в 9 септември 1944 г., задължения не успяха. Представителите на опозицията напуснаха властта, а терорът продължи. Той започна още в месец май 1945 г. в предвиждане на законодателните избори, насрочени за 26 август 1946 г., които бяха отложени.”
