Банкерът Атанас Буров може би е единственият политик, който не е бил министър на финансите, но приносът му за стабилизирането на държавните финанси и просперитета на България е такъв, че в историята трудно може да се намери подобен аналог.
Самороден талант,
наследил банката на баща си, той развива семейния бизнес в такива мащаби, че през 1913 г. е поканен за министър на търговията в кабинета на Стоян Данев. След това е член на кабинета още няколко пъти, но звездният му час идва в момента, в който Андрей Ляпчев го моли да оглави Външно министерство в три поредни свои правителства в периода между 1926 и 1931 г. Идеята на премиера е, че банкерът има контакти на високо ниво в цяла Европа и
владее "езика"
на финансистите,
тъй като в този период България има нужда от огромни средства, за да възстанови сринатата от войните икономика.
Буров прави нещо много повече. В момент, когато страната ежедневно е на ръба на фалита заради непосилните задължения по Ньойския договор, новият външен министър се договаря с министъра на финансите Моллов да вложат целия си талант, да използват всичките си контакти и връзки в Европа, но да осигурят
животоспасяващ
капитал
за родината. Точно тогава никой не иска да дава пари "на вятъра" на страна, която не може да ги върне, но двамата успяват да издействат Бежанския заем, за да имат жилища и препитание прииждащите българи от Тракия и Македония. Заедно с това Буров и Моллов договарят Стабилизационния заем, благодарение на който оцелява българският лев. С парите започват да се строят жп линии, пристанища и комуникационни връзки, за да се активизира буквално замрялата търговия.
Нещо повече. Буров си поставя за цел да вдигне бремето на смазващия ни дълг, наложен по линия на Ньойския договор. Благодарение на приятелството си с един свой състудент - министъра на външните работи на Франция Аристид Бриан, Буров с аргументи му доказва, че този заем, освен да "задуши" страната, няма да постигне никакъв друг ефект. И в същото време, ако Париж помогне за спасението ни от непосилния товар, тогава френските фирми ще са добре дошли в България, където има огромен потенциал за сделки и търговия.
Бриан приема и смело отстоява каузата не само в Париж, но и пред британския си колега. Така се стига до срещата в Женева, където
Франция и
Великобритания
изненадващо се
застъпват
за намаляване на дълга ни и това отваря пътя към големия пробив през януари 1930 г. в Хага. Там Атанас Буров разчувства всички със своята реч на перфектен френски.
В нея присъстват няколко точки, които често прозират в изявленията му. Първата е неговото дълбоко уважение към великите народи в Европа, които са носители на човешката култура. След което той като умел психолог изтъква, че не може да повярва, че те ще погазят своя изключителен морал и ценности, продължавайки да унижават и унищожават един малък народ, който току-що се съвзел от робството.
Втората точка е призив към народите на Балканите, които в стремежа си да унищожат страната, държат да изцедят всеки лев от България. Според Буров с тази си политика те поемат огромен риск, защото прекомерността в исканията им може да доведе до
обратен ефект
и непредвидими сътресения. Както и че подобно поведение може да разбие отношенията им със западните съюзници, които държат преди всичко на морала.
Залата избухва в овации, канцлерите на големите държави са поласкани по неподражаем начин и влизат в ролята на защитници на малка България.
Така Буров доказва не само че е супердипломат, а и гениален финансист. Благодарение на неговите контакти и приятелства симпатиите се обръщат в полза на страната и там се подписват безпрецедентни договори. С тях заемите ни чувствително са намалени, а остатъкът от окупационния кредит в размер на 12 млн. златни франка е отписан. Но най-важното е, че
непосилните
задължения
по репарациите от около 680 млн. златни франка, които е трябвало да бъдат плащани през следващите 50 години при 5% лихва, драстичноса съкратени. Буров предоговаря тази сума и тя е заменена от годишно плащане от 11 млн. франка в продължение на 35 години.
Благодарение на това икономиката тръгва стремглаво нагоре, тъй като на нея вече не й тежи кошмарното бреме на дълговете, завличащи я към дъното. 30-те години са белязани от бурен, невиждан до момента растеж във всички сектори и неслучайно страната влиза в топ 10 на най-бързо развиващите се европейски икономики.
Единствено през 1935 г. (периодът непосредствено след Голямата депресия) има спад. След това обаче брутният вътрешен продукт на страната се изстрелва като ракета нагоре и колкото и странно да звучи, тази тенденция продължава до идването на комунистите на власт. В това отношение най-показателен е индикаторът БВП на глава от населението.
Ако през 1929 г. той е 1148 долара, а в Гърция над два пъти по-висок - 2342 долара, то през 1943 г. тенденцията вече е обратната. У нас той е 1702 долара, а в южната ни съседка е двойно по-нисък - 938. В този период България почти догонва Испания с нейните 2102 долара и Португалия, където тази стойност е малко над тази у нас - 1804.
Да се открие друг такъв пример в историята, определено няма да е лесно. На въпрос кого би отличил, Емил Хърсев казва, че със сигурност това е финансовият министър Стоян Александров, който се е справял в много тежки ситуации и неслучайно всички партии са били в конфликт с него.
Факт е, че той бе изключителен боец, когато ставаше дума за харчове и финансова дисциплина, и безспорно има голям принос в преговорите с банкитекредиторки от Лондонския клуб. Той не само успя да преструктурира дълга, но и да облекчи бремето му.
В това отношение не по-малък е приносът и на Пламен Орешарски, който от 1997 г. до 2009 г. с 4 години прекъсване, в които не бе във властта, направи нещо невероятно. Като зам.финансов министър и финансов министър през този период той
успя да намали
държавния дълг
спрямо брутния вътрешен продукт от над 125% до под 15 на сто. С подобен комфорт в ЕС по това време можеше да се похвали единствено Естония. Но за разлика от нас, в началото на 90-те тя нямаше почти никакви задължения.
В кризисната 2009 г. Орешарски като финансов министър остави България с фискални резерви, които бяха 80% от целия ни публичен дълг. Тоест България бе като фирма, чийто собствен капитал бе почти достатъчен, за да си изплати заемите.
Историята на този успех започва през 1997 г., когато Орешарски е зам. финансов министър, отговарящ за дълга, а Муравей Радев - министър. Една от ювелирните сделки е свързана с ликвидирането на заемите от 950 млн. долара към двете банки на СИВ - МИБ и МБИС. Въпреки опитите за редуциране руснаците си искат парите с лихвите. Тогава на Орешарски му хрумва невероятната идея да проследят на кого двете СИВ-овски банки дължат пари. Целта му е да изкупят тези дългове и вече като техен кредитор
да ги провокират да
са по-сговорчиви
Руската криза през 1998 г. се оказва перфектната възможност и цените на книжата на двете банки главоломно падат. Тогава Орешарски и екипът му започват тихомълком да ги изкупуват на международните пазари. Когато преговорите се възобновяват, България вече е в нова роля - тя е кредитор и руснаците приемат условието ни - да им платим за всеки един долар дълг по 16 цента. За сравнение, останалите страни в Европа с подобен проблем успяха да направят замяната много по-скъпа - срещу 60 цента за долар.Заедно с това Орешарски, криейки се зад държавната "Булбанк", тайно изкупуваше брейди облигациите, когато бяха на възможно най-ниски цени - 75 цента за долар.
И точно когато всички смятаха, че през 2008 г. вече се е отказал от тези "игри",
той издебна
историческо дъно
в цените на глобалните ни облигации и изкупи още 300 млн. Благодарение на това една година по-късно, през 2009 г., България можеше да се похвали със скромен дълг от 5 млрд. евро, или под 10 млрд. лв., който въобще не тежеше като обслужване. Именно това бе и целта - парите да не се дават за лихви и главници, а за пенсии, здравеопазване и други важни приоритети. Въпреки че Орешарски бе свален от власт като премиер с протести, днес сухите цифри говорят сами за работата му като финансов и зам.-финансов министър. Благодарение на неговите усилия следващите правителства имаха
фантастичен
комфорт,
който не успяха да използват, за да насочат спестените от лихви средства към полезни политики. Почти всички предпочитаха да управляват с удобни дефицити или излишъци, като всяка година се вземаха заеми. Резултатът е, че дългът ни вече не е 5 млрд. евро, а 18 млрд., като бюджетната прогноза е, че през 2025 г. може да достигне 30 млрд. евро. Разбира се, обслужването му ще се оскъпи и към сегашните 784 млн. лв. за лихви ще се прибави още един милиард отгоре. Или общо 1,7 млрд. ще плащаме само за лихви. Много или малко е това? За сравнение бюджетът на Министерството на здравеопазването за догодина е малко над 1 млрд. лв., като от него за диагностика и лечение са предвидени 820 млн. лв. При тази неприятна перспектива ни остава единствено да се надяваме, че през следващите години ще се появи някоя "аномалия" в политическия живот, която отново ще направи невъзможното, за да ни спести милиарди.
