- Лекарите казват, че и 1% да има шанс за живот, ще се борят докрай, но съдбата е определила друго
- Държахме се за ръце. Нямаше нужда да обсъждаме. Просто казахме: “Ще даряваме”, говори през сълзи майка му
- Във Варна кръстиха улица на младия мъж - улица на добротата и надеждата
Улицата с най-ново име във Варна е кръстена на донор. Тя се казва “Георги Николов” - 21-годишен студент, който губи живота си преди 8 години. Тогава семейството му дава съгласието си негови органи да бъдат дарени на чакащи нуждаещи се пациенти.
Според инициаторите това ще пази спомена за него не само у близките му, но и ще обърне внимание на хората към донорството.
Така четирима българи продължават живота си с неговите бъбреци, черен дроб и сърце.
Майката на Георги - Светла Николова, едва сдържа сълзите си,
когато говори за непрежалимия си син.
Семейството участва в специална документална мултимедийна история за донорството на органи в България - “Последният дар на човека”, част от екипа му е и братът на Георги - Александър.
Близките на Георги вярват, че трябва да се говори по-често за донорството в България, да се разказват и личните истории на донори и реципиенти, защото тиражирането на броя дарили и приели органи остава само цифри, статистиката обезличава.
Затова те с охота споделят своята история, макар и да боли.
Слънчевото им момче си отива много младо - няма как да забравят кошмарния ден, когато, излизайки от апартамента,
Георги се навежда да си завърже обувката и пада
пред вратата на асансьора,
усещайки силна болка в главата. Успява само да се обади на баща си и се свлича безпомощен.
След няколко дни Георги е трябвало да отлети за Лондон, а вечерта - да посрещне брат си, който също живее в Англия, и да се съберат цялото семейство.
Но той остава завинаги тук, а неговите органи удължават живота на 4-ма.
До 18 септември 2015 г. Георги е здраво момче - успешен студент с остър ум, който никога не е имал сериозни здравословни проблеми. Никой не е подозирал, че точно в този ден
коварната мозъчна аневризма в главата му е напът да се спука и да сложи край на живота му
“Аневризмите са патологични разширения в кръвоносните съдове, често с формата на зрънце. При навременното им откритие те се отстраняват ефикасно и лесно от съвременната медицина с безкръвна операция.
Единственият начин да бъдат забелязани в мозъка обаче е чрез скенер, който не е рутинна профилактична процедура.
Понякога, най-вече при млади и здрави хора, за аневризмите няма обяснима причина или симптоматика и в случая на Георги не е повече от лош шанс”, разказва брат му Александър.
Лекарите правят всичко по силите си, казват, че и 1% да има шанс за живот, ще се борят докрай. Но съдбата е определила друго.
Единствената ви утеха е да дарите
“Решението за донорство взехме спонтанно, бяхме единодушни. Държахме се за ръце. Нямаше нужда да обсъждаме. Просто казахме: “Ще даряваме.” Нашият син даде шанс на 4-ма човека да живеят и осмислят живота си.
Това, че си помогнал на други, те изпълва с нова сила, дава ти нов смисъл, надежда и сили да продължим напред, осмисля живота ти по нов начин”, разказва майката.
Двата му бъбрека отиват при Виктор и Айше, черният дроб – при жена, чието име не знаят, а сърцето му – при Борислав.
Не е редно близки на донори да влизат във връзка с реципиенти, но
семейство Георгиеви намира Айше, която живее
най-близо до Варна
– в Тервел. Тя е на 42 г. и оживява благодарение на техния жест. Още в деня след трансплантацията тя се почувствала като нов човек.
По-късно с мъжа си осиновяват дете – мечтаната рожба, която младата жена не е могла да има заради здравословен проблем.
Така Георги я спасява, а Светла си пише всеки ден с нея, чуват се често и си гостуват при различни поводи.
“Съдбата ни въвлече в каузата за донорството, болката и желанието да помогнеш вървят ръка за ръка”, казва Светла.
Синът бил обичан от приятели и състуденти, добронамерен, слънчев, винаги усмихнат. Сякаш изпълвал пространството със спокойствие и светлина, общуването с него било с невероятна лекота.
Церемонията по именуване на улица в кв. “Аспарухово” бе точно 8 г. след смъртта на Георги.
Улицата е живописна, потънала в зеленина, спокойна, с великолепна гледка към морето
“Бих живяла там. На улицата има специално място, където всеки може да се запознае с историята, с QR код да сканира и да прочете историята на Айше”, разказва Светла и я определя като улица на добротата и надеждата.
“Трябва да подхождаме с мисъл за другите, когато се моля за душата на сина ми, се моля и за тези 4-ма души, от които познавам само един, да са живи и здрави. От майка ми и баба ми така знам – направи добро и го хвърли в морето.
Оставихме на съдбата и не сме търсили другите трима реципиенти, в един от които живее сърцето на сина ми”, допълва майката.
“В България така е направена системата, че решението на близките е определящо за това дали ще има донорство, или няма да има, а ние се съгласяваме изцяло с хората. Обикновено онези, които отказват, го правят, защото не са говорили с починалия.
Понякога е опит за бягство от чувството за вина, което може да изпитват, но всичко това са догадки.
В такъв момент не може да питаме защо отказват. Не може да се бъркаме в чувствата на хората,
не можем да направим статистика на причините за отказ. Когато взаимоотношенията в семейството са здрави, решението се взема много бързо и са абсолютно убедени, че това трябва да го направят”, разказва д-р Маринчев.
Александър Николов намира съмишленик в лицето на един варненец – Димитър Панайотов, и други добротворци и каузата е жива.
Инициативата “Анонимните герои” - за именуването на улица с име на донор, е на граждани и създателите на проекта “Последният дар на човека”. Той цели да повдигне въпроса за проблемите с донорството в България. В продължение на 6 години двамата
провеждат над 100 срещи с лекари, пациенти и семейства на донори
в повече от 15 населени места. Снимат в 8 болници, присъстват на 3 трансплантации и стават свидетели на една донорска ситуация. Документалният разказ започва именно с историята на Георги.
България е последна в Европа по трансплантации. Едва 13 са реализираните донорски ситуации у нас през 2022 г., а чакащите са близо 1000.
Ако се запази сегашното темпо, ще са необходими повече от 20 години, за да бъдат трансплантирани всички чакащи към днешна дата.
