В този проект ви разказваме 20 истории на българи от Клуба на модерните оптимисти, защото трендът днес е да вярваш, че ще успееш. И да има кой да те подкрепи.
Този път представяме проекта “Истории от Белене” на фондация “Софийска платформа”. За първи път у нас личните истории на оцелелите от лагера в Белене и Ловеч оживяват с помощта на изкуствен интелект. Благодарение на специален софтуер може да се разговаря с шестима оцелели. Екипът на фондацията записва интервюта с над 3000 въпроса с оцелелите, които са в основата на софтуера за виртуални разговори. На сайта може да бъде разгледан и дигитален тур на Белене, състоящ се от 10 места във и около града.
- Фондация “Софийска платформа” съживява историята на 6-има оцелели от лагера в Белене по времето на комунизма, на екрана в сайта belene.camp (онлайн платформата “Истории от Белене”). Разкажете ни как е възможно това?
Луиза: Сайтът има три основни функции. Едната е да покаже най-близкия до реален разговор с оцелял от лагерите в Белене и Ловеч. Базира се на дълги записи с подхода устна история, в който оцелелите разказват в рамките на 600 въпроса как те попадат в лагера, как изглежда животът им там, когато излизат, какво мислят за демокрацията в момента. Разговорът е обширен, доколкото може да се побере в 600 въпроса. Профилите са на 6-има оцелели - петима от тях в Белене и един в лагера в Ловеч, който се е наричал “Слънчев бряг”. Те не са се казвали лагери по онова време, а са наричани “Трудови-възпитателни общежития”, които са за принудителен труд. Разказите на оцелелите за мъченията са свързани с много недостатъчната храна и тежкия труд.
Борислав: В сайта потребителят може да кликне върху профила на оцелелия, натиска иконка на микрофонче и задава въпроса си. Оцелелият му отговаря. И в писмен вид също се появява отговорът.
- Какви въпроси може да се задават на оцелелите?
Луиза: Ако искаш да попиташ записа срещу себе си кой е любимият му цвят, кое е любимото му ястие, той няма да може да ти каже. Защото има определен брой въпроси, на които може да даде отговори. Ние не се опитваме да обезсмъртим някого. Целта на този проект е да запечата за бъдещите поколения спомените на бивши лагеристи в определен български комунистически лагер.
Ако има въпроси, на които човекът не може да отговори, той казва: “Нямам отговор на този въпрос, задайте ми друг” или “За това не мога да ви разкажа, ще ви разкажа за нещо друго, което ви интересува”.
- Как оцелелите се съгласиха да застанат пред камерата ви и да отговорят на толкова много въпроси?
Луиза: Ние работим с тях от години. Правим вече за 6-и пореден път лятно училище в Белене. На него един или двама
оцелели са поканени да разговарят с децата
Това е най-вълнуващото от цялото преживяване. Правим жив мост между сега и 70 години назад в историята.
- Какви въпроси им зададохте?
Борислав: Разговорът с всички интервюирани вървеше хронологично - от детството им, началото на живота им, как са попаднали в полезрението на властта, как са попаднали в лагера, имало ли е насилие, как са излезли, какво е станало след това, какво мислят за комунизма и за прехода.
Ние наричаме сайта демоверсия. Това е един механизъм, който нонстоп се променя. Колкото повече хора го използват, толкова повече грешки хваща и алгоритъмът се самообучава и знае как да отговори правилно следващия път. Работи с няколко различни подхода. Търси ключова дума, след това контекста на предишните въпроси, прави няколко проверки в базата му данни за части от секундата.
- Потребителите на сайта могат да се запознаят най-напред с Цветана Джерманова. Каква е нейната история?
Луиза: Тя е родом от едно пернишко село, стана на 95 години на 20 март. Става последовател на анархизма като идеология още в ранните си години като ученичка. Нейната история е впечатляваща заради това как изглежда животът на едно младо момиче преди Втората световна война в България. В малкото село, в което е живяла, има читалище, в което се събира с нейните приятели. Четат литература заедно и така се запалват по идеите на анархизма, който тогава е популярен в България. И когато комунистите идват на власт, първоначално ги смятат за техни побратими и се опитват да ги приобщят към себе си. Анархистите, не бидейки привърженици на организирането и структурирането на централната власт, доста бързо се сблъскват с идеологическите си разлики с комунистите. Най-вече, че те искат да въведат диктатура на пролетариата, което е насилственият подход. Това е обратно на това, което анархистите виждат.
Цветана и до момента е анархист. В наши дни, на нейните достолепни 95 години, тя продължава да си задава въпросите коя е най-добрата форма за организиране на нашето общество. Дава си сметка, че анархизмът не е приложим в големи групи, както е една държава. Но въпреки това е привърженик на идеите му.
- Как е попаднала в лагера?
Луиза: Тя е била много млада, когато попада в затворите - на 20 години за първи път влиза в друг лагер, който се казва “Босна”. С много различни жени споделя времето си там, като например Леа Иванова. Има и други българки, които са привърженици на различни течения в лявата идеология. Но има и със съвсем различни обвинения, не само идеологически. В “Босна” извършват основно селскостопанска работа и там Цветана има от време на време визити от съпруга си. Тя е женена по това време. После, като я местят от там в “Белене”, тя си мисли, че ще ги водят в съветските гулази, към Сибир някъде.
Има много истории - за отношенията, за приятелствата, които изгражда. Тя е най-младата в лагера по това време и затова останалите са я заклели, като излезе и има възможност, да разкаже за престоя вътре. Тя пише една биографична книга - “Спомени от лагерите”.
- Как успява да запази връзката със съпруга си?
Луиза: По думите ѝ не е преживявала измъчвания, но разказва, че има други хора, които са ги малтретирали физически. Преди да я пуснат, нея са я тормозили психически. Казвали са, че мъжът ѝ няма да я чака. Тя толкова се скапва от това, че в деня, когато я пускат, го чака да дойде и си мисли: “Аз го гледам и ми се върти в главата тая фраза, че той няма да седи и да ме чака. Чак когато ме прегърна, се успокоих и се отпуснах, зарадвах се, че го виждам. Човек си дава сметка, че това не е затвор, в който си попаднал по провинение, а влизаш вътре без присъда, не знаеш колко време ще седиш вътре, няма нормални условия, няма никого, който може да ти помогне. Нито да се обадиш на адвокат, нито на семейството си, нито имаш право на посещение. След като излизат от лагерите, голяма част от хората са принудени да станат доносници на Държавна сигурност. Те подписват и ходят с втора стигма.
След излизането от лагера започва ходене по мъките за Цветана и семейството ѝ. Когато започне работа и началниците ѝ разберат, че е била в лагер, я гонят. Местили са се около 30 пъти за тези години, което показва каква счупена съдба има. Мъжът ѝ също не може да си намери работа. На децата им не дават да учат и то защото нейното обвинение е, че тя като млад човек симпатизира на идеите на анархизма.
- Каква е вашата мотивация да създадете този проект, в който историите на хората се обезсмъртяват?
Луиза: Една от основните ни мотивации да работим по тази тема е, че от години в обществото ни се шири носталгия по миналото. Гледам на тази носталгия като на една везна. От едната страна хората слагат: имахме гарантирана почивка на морето, баничката беше 5 стотинки, безплатно образование и медицинска грижа. Но забравят какво стои от другата страна на везната и това са тези масови потъпквания на човешките права. Човешко достойнство в историята на нито един от оцелелите няма.
В Белене са били 15 000, като на място
умират 200 души
Но там практиката е да ги пуснат малко преди да починат. А толкова много от тях умират заради последствията. Ужасно брутален смачкващ човешкото достойнство режим, само и само да наложи диктатурата на пролетариата.
- Как дойде идеята да направите тази платформа?
Луиза: От една страна, се страхуваме от момента, в който тези хора няма да са сред нас. Освен мемориалните книги, които те са написали, няколко тома, издадени през 90-те с техни спомени, ние с друго не разполагаме. А младото поколение учи с интеракция. Мислейки си за това, ставайки свидетели преди 5-6 години на холограмни разговори в САЩ, искахме и у нас тези гласове да ги запазим за бъдещите поколения. Създадохме и виртуалния тур на Белене именно защото е отдалечен, достъпът е труден, затова е важно да го има. Виждат се първите постройки, направени от самите лагеристи през 1949 г. С трапове за изолация, огради, всичко това е останало в картините на един лагерист, който рисува, докато е там. Освен личните спомени на лагеристите почти нямаме никакъв запазен материал - снимки или друго. Виртуалният тур е от някакво определено време на съществуването му. Хората от различните периоди го помнят по различни начини, защото се е променяло.
- Какво може да бъде видяно във виртуалния тур?
Луиза: Турът има 10 стъпки. Те минават през основните ключови места на различните обекти. Има едно място, което се смята за българската Сребреница - масов гроб, който продължава да не бъде разкрит и там не се търсят останки на починали. Вижда се и гарата, на която са пристигали натоварени в животински вагони. Те са ги карали нарочно през нощта, за да не виждат местните какво се случва.
- Освен разговори с оцелели и виртуалния тур какво още предвиждате да има в проекта?
-Борислав: Не искаме само да създадем тези неща там и да ги изоставим. Белене не е най-оживеното място. Искаме да доведем хора там. Затова има “Резервирай тур” на сайта. И сега има посещения на групи, но няма процедура и опция в интернет да си го резервираш. Трябва да знаеш на кого да се обадиш. Ние искаме да го направим в стройна процедура, при която в сайт по модерен начин да запазиш тур. Искаме да заведем много ученици в организирани посещения с учебна цел. Ще правим още летни училища, семинари за учители, които ще повишат уменията им за преподаване на тази част от историята, и отделно ще заведем 30 класа на екскурзия, които ще си проведат урока по история на място.
- Учениците доколко знаят за лагерите по време на комунизма?
Луиза: В други комунистически държави, в които има такива масови потъпквания на човешките права, обикновено оцелелите от режимите са силно свързани с образователната система. В Германия оцелели от Холокоста или от техните комунистически лагери работят в някои от бившите лагери, които са създадени като места за памет, или участват в проекти в училищата и водят разговори с младежите. Това се случи у нас един-единствен път, когато ние започнахме дейността си преди 10 години и канихме оцелели да разговарят с учениците в час.
Това е нашият опит да запечатваме тези гласове за младите и следващите поколения и да проправим пътека на техните гласове в образователната система.
- Разкажете за училището в Белене, което организирате за 6-и път?
Луиза: Програмата е много наситена, свързана с учене през преживяване, чрез топография. Прекарваме някаква част на самия остров Персин, където са били няколко от обектите на лагера. Там в момента има действащ затвор, затова достъпът до него е труден. Иска се разрешение от Министерството на правосъдието. Природата е невероятна, там е природен парк, срещат се видове птици, които никъде другаде не може да се видят. От тези сгради са останали само руини. Там са били общежитията. Лагерът е съществувал от 1949-а до 1987-а с прекъсване. Посещава се и обор за животни, впоследствие става мястото, където са настанени около 1300 младежи от т.нар. хулиганска акция през 56-а г. Тогава е опитът за революция в Унгария и от страх тук да не стане същото масово прибират младежи, които се увличат по субкултури, носят по-дълга коса, имат западноизглеждащ тип шлифер. Полагаме и доброволен труд в лагера. Смятаме, че не може само да черпим от мястото, а да не даваме обратно, затова събираме боклуци, метем, пребоядисваме. Има интерактивни лекции. Винаги каним по двама от оцелелите за разговор. Те са най-емоционалните.
Лятното училище се нарича “Защо ни е да помним?”
Задаваме въпроса провокативно, защото ни е любопитно да видим как младите ще дефинират за себе си отговор. Историята на близкото минало е тясно свързана с настоящето. Някаква част от манталитета ни се дължи на близкото минало - от пасивната гражданска нагласа, дали големите липси при правосъздаването и проблемите в правовата държава, разбирането ни за свобода - то не е свободия, а и грижа за другия, живот в общност и гражданска активност. Много от онова, което се счупва в разбирането ни за демокрация, се случва по време на комунизма и не се възстановява след него. За да може да си обясниш защо сме такива и как можем да се променим като демократи, отговорът и ключът се крият в историята на българския комунизъм.
- Каква е мисията на фондация “Софийска платформа”?
Луиза: Фондацията вижда себе си като организация, която се мъчи да направи поколенчески мост по темата история на българския комунизъм. В поколенията преди нас има изследователи, които, доколкото са имали достъп до архивите, са свършили изследователската работа. Но превеждането на това, което знаем като факти, на разбираем език за хората и най-вече за младите е нещото, в което ние виждаме мисията си чрез различни формати. Правим открити уроци по темата, разработваме обучения, поредици от филмови прожекции, изложби в страната, дискусии.
Другата голяма тема, по която работим, е гражданското образование. Как да надграждаме демократичната култура, как да станем по-активни, да сме информирани, по-дейни. Разбирането, че тази държава живее заради усилията, които полагаме, а не само да чакаме на институциите. Голямата ни благодарност и признателност е към оцелелите, най-вече на Белене като общност. Колкото и да се занимаваме с тази болезнена за тях тема, продължават да са отворени към това, което правим.
CV:
Борислав Пенков е юрист. Преди да се присъедини към “Софийска платформа”, работи като правен консултант и координатор проекти в други неправителствени организации по теми като права на жените, свобода от дискриминация; свобода на изразяване; проблеми на съдебната система и др.
Луиза Славкова е член на консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), инициатива на Федералната агенция по гражданско образование на Германия. През 2016 г. тя е гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет в Ню Йорк. От 2013 до 2016 е програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика (ECFR). Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование.
