Преди 10 години на 23 май 2013 г. от този свят си отиде големият български историк и археолог проф. Димитър Овчаров. Мой синовен дълг е на този ден да припомня за делото му, оставило трайни следи в българската наука. Още повече, че голяма част от съзнателния ми живот мина в съвместна работа с баща ми. В този смисъл няма как да не си спомня за летата в детските години, прекарани по проучваните от него обекти във Велики Преслав и край Търговище. Или за първите ми научни статии, които той четеше и редактираше. А после за 30 години, когато изследвахме заедно българската история в Националния археологически институт.
Детството на Димитър Овчаров не предвещава успешната научна кариера. Роден на 28 април 1931 г. в семейство на инженер и пощенска служителка, той израства като много други по софийските улици. Преживява бомбардировките на столицата, увлича се от баскетбола и накрая се насочва към историческо образование в Софийския университет. В тежките следвоенни години това никак не е лесно и изисква доста лишения. Именно тогава Димитър Овчаров се изкушава от археологията и участва на първите си разкопки. А те не са какви да е, а проучванията на тракийската столица Севтополис в чашата на яз. „Копринка”. Не по-малко важно е, че там той се свързва с Мария, която скоро става негова съпруга.
След 1956 г. двамата поемат трънливия път на музейни работници – първо във Велико Търново, а после с много труд създават Историческия музей в Търговище. Димитър Овчаров става първия му директор, като създадената от него и майка ми експозиция е призната за една от най-добрите в България.
Тогава започват и първите големи открития в археологията. До този момент в науката не е обръщано достатъчно внимание на стотиците ранновизантийски крепости, построени в Източната Римска империя през V-VІ в. за защита от варварите. Димитър Овчаров прави важни разкопки на укрепленията при с. Долна Кабда и особено на т. нар. „Крумово кале” край Търговище. В последното той разкрива две базилики, високо запазени крепостни стени, представителни жилища. След години с неговият последовател Ангел Конаклиев ще успеем да докажем, че това е легендарния град Мисионис, споменат от редица древни историци. А в онези времена, аз, седем-осем годишно дете, неотлъчно бях на разкопките при баща ми, слушайки разказите му и усещайки невероятното докосване до новото откритие.
През следващите години направените изследвания се превръщат в стройна докторска теза, залегнала в една от най-важните книги на археолога за крепостното строителство по нашите земи през ранновизантийския период. Междувременно нашето семейство вече е в София, а кариерата на баща ми тръгва стремително нагоре. Отначало добива научно звание в Националния военноисторически музей, а после преминава в Археологическия институт към БАН. Там извървява през всички стъпала, ставайки през 80-те години „доктор на науките” и „професор”. В тези години ръководи Секцията по средновековна археология, главен редактор е на списание „Археология”, за една година е директор на Националния археологически музей. Заедно с това преподава в редица университети.
Дейността на археолога се оценява най-вече с работата му на терен. Това са годините, в които Димитър Овчаров извършва разкопки на прабългарския вал „Еркесия” край Ямбол, на крепостта Урвич до София, ръководи изследванията на древния Дионисопол в Балчик. Но без съмнение неговата голяма любов винаги остава Велики Преслав. Той работи там още през 60-те години на миналия век под ръководството на Вера Мавродинова. Извършвайки сондаж на голата поляна недалеч от царските дворци, ученият попада на фрагменти от мраморна мозайка. По различни причини прекратява разкопките на това място за дълго време и ги подновява чак през 1976 г. вече заедно с мен и Живко Аладжов. Тогава и не подозирахме, че те ще продължат почти 40 години и ще дадат уникални резултати.
Преди това обаче Димитър Овчаров постига забележителни успехи в проучването на мощната фортификация на втората българска столица. През 70-те години оглавява колектив от млади археолози и разкрива цели километри от крепостните зидове на великия град. Но най-интересното откритие прави съвсем случайно. В един участък от стената той попада на стотици уникални средновековни рисунки, врязани в долната й част с остър предмет. Пред смаяния му поглед се появява цяла галерия изображения, илюстриращи мирогледа на българина отпреди хилядолетие. В нея езически шамани са до християнски символи, воини препускат в пълно снаряжение, хора ловуват или доят домашни животни. Не липсват дори доста натуралистични сексуални сцени.
Именно тези рисунки стават основа за най-интересната книга на Димитър Овчаров, посветена на средновековните графити от България. В същото време ние започнахме заедно интензивна работа край направения от него сондаж в близост до царските палати. Разкопките са ръководени от Димитър Овчаров до оттеглянето му от активна дейност, а продължават и след смъртта му.
Тези проучвания изцяло променят представата за столицата на Първото българско царство. Оказва се, че Борис, Симеон и Петър я строят по предварителен план и правят града съперник на великия Константинопол. Откритите Дворцова църква, патриаршеска резиденция и други представителни сгради са част от огромния дворцов комплекс, ограден с мощна стена, скриваща го от погледите на простосмъртните. По-късно аз, синът и наследникът на Димитър Овчаров, реализирах с община Велики Преслав европейски проект, който показва славата на Симеоновия град. А резултатът е своеобразен паметник на големия български учен.
И още един важен щрих от дейността на учения. През 80-те години избухва ожесточен спор относно т. нар. „гроб на Апостола”. Димитър Овчаров оглавява археологическата колегия и аргументирано отхвърля необоснованите твърдения на писателя Николай Хайтов, че намерени кости в софийската църква „Св. Петка” са на Васил Левски. Той продължава да доказва тезата си дори тежко болен, като успява да издаде последната книга по въпроса три месеца преди смъртта си.
Мир на праха му!
