Организират го англичаните, групата взривява товарен влак, а дейни помощници са братя Бареви, Милан Дренчев, свидетел на процеса е и ...председателят на БЗНС до 1989 г. Петър Танчев
Георги Михов Димитров, по-популярен като Гемето, още 19-годишен става член на БЗНС, учи дипломация в Свободния университет в София, но завършва медицина в Загреб, където защитава и докторат. Животът му обаче показва, че са по-малко лекарските му обязаности, отколкото политическите. След преврата на 9 юни 1923 г. става върл противник на монархическия режим в България и омразата му го насочва към това да стане агент на английските тайни служби.
През зимата на 1939-1940 г. британският агент Джулиън Еймъри идва в София, уж да чете лекции. Той обаче носи в куфара си препоръчителни писма от сръбския земеделски водач Милан Гаврилович до Александър Оббов и д-р Г. М. Димитров. В предварително уговорен разговор с него
Гемето развива идеята си за единство между Югославия и България
и детронирането на цар Борис, за да се осъществи то. Това е достатъчно на англичаните и те виждат в негово лице човека, който е решен да осъществи намерението си и финансират начинанието. Замисълът е на 12 срещу 13 април да бъде извършен държавен преврат, а на границата да са струпани сръбски войски, които да подпомогнат делото за царската детронация.
Контраразузнаването обаче разкрива замисъла и 35 души са арестувани. Логично срещу Г. М. Димитров и другите организатори е образуван процес. Той е по дело 105 от 1941 г. при Софийския областен съд.
Те са обвинени за изпълнители на волята на англичаните за опит за държавен преврат. Какво точно е извършил Гемето? Той според обвинението бил посветен в готвения от ръководителите на английските и сръбските тайни служби план за завладяване на България.
За осъществяване на това си намерение бил събрал една група “почти всички от нелегалния земеделски съюз със задачата да улесни навлизането на чуждите войски в България” (б. а. - разбирай сръбски, а после и английски) и нападение върху намиращите се в нея германски войски и насилствено да завземе властта, пише в следствените документи.
Първите обвинения са от януари, когато бил залял страната с позиви за съюз със СССР и февруари 1941 г., когато кабинетът на д-р Г. М. Димитров станал конспиративна централа и в нея се изреждали, за да получат наставления от водача си, Илия Млечков, Иван Хр. Костов, Иван Гутов, Димитър Керемидчиев, Славе Игнатов, Антон Вълчев, Георги Стоянов, Серги Златанов, Георги Хълчев, Никола Гърнев, Борис Миланов, Ценко Барев и др. Арестувани са ощо 35 души. Българите са от Видинско и Монтанско, Пловдивско - Белозем и Стрелча, Чирпанско, Бургаско и Кюстендилско.
По нареждане на лидера си групата се снабдява с взривни материали от чиновника в английската легация Норман Джеймс Дейвис и неизвестен агент, живял временно в жилището на секретаря на английския военен аташе Алън Джеймс Матвен (б. а. - името му е Еймъри). Той обучавал Антон Вълчев за работа с взривове, а въоръжението на заговорниците били пистолети и патрони за тях, пише още в обвинителния акт.
На 10 февруари се извършва атентат срещу товарен влак по линията Цариброд - Драгоман,
като всичките 40 вагона и локомотивът са разрушени, а са убити и 10 железничари. Групата подготвя и взривяване на боянския водопровод в края на февруари, но полицията разкрива този опит. В края на месеца същият агент Еймъри от английската легация снабдява групата с нелегална радиостанция и обучава как да работят с нея Антон Вълчев в квартирата на Георги Стоянов, където присъства и д-р Г. М. Димитров.
Следствието доказва, че превратаджиите са финансирани от английското посолство, като съдът обявява сумата 772 хил. лв. Парите са раздавали освен Г. М. Димитров и съпругата му Мария, и Душан Петкович, Миливое Ненадович, Михаил Михайлов, Иван Костов, Илия Млечков и Георги Стоянов. Във връзка със сръбската и английската легация е бил освен лидерът ѝ и Илия Млечков, а само със сръбската са контактували Вълчо Арнаудов и Милан Дренчев. Тайна връзка с Норман Джеймс Дейвис, който е едва 28-годишен от Дюнедин, Нова Зеландия, са поддържали Борис Миланов, Антон Вълчев, Георги Стоянов, Ценко Барев.
Интересното е, че приписваните престъпления на групата на Гемето са в началото на 1941 г., когато България официално пази неутралитет във Втората световна война. Тя се включва на 1 март 1941 г., когато Богдан Филов в двореца Белведере във Виена подписва Тристранния пакт.
В края на февруари Гемето организира канал за бягство в Югославия чрез селяни от Конево и Ямборано, Кюстендилско и Декьовци, Трънско. По него безпрепятствено преминават границата Иван Костов и Михаил Михайлов. От Югославия пък лидерът изпраща специален манифест, предназначен да бъде отпечатан у нас на 12 и 13 април 1941 г., който е получен в България чрез сръбската легация. Милан Дренчев го взема от чиновниците Миливое Нанадович и Владимир Соколович, на които пък бил предаден от Душан Петкович. Заедно с Драгован Шепич и Норман Джеймс Дейвис те са обвинени, но не са осъдени, защото са избягали преди арестите.
На 22 февруари 1941 г. полицаи са нахлули в дома на Гемето на ул. “Гладстон”. Той обаче успява да избяга от кухнята през задния вход на кооперацията и се укрива в квартирата на Милан Дренчев на ул. “Отец Паисий”, а след това успява да се приюти при Георги Стефанов. Напуска България на 26 февруари с камион и отива първоначално в Турция, а после в Югославия. Същия ден бяга и Норман Джеймс Дейвис, както и подпомагащите опита за преврат сърби.
От дома на Г. М. Димитров са иззети 760 френски и 90 швейцарски франка, 6 долара, 100 динара и 224 000 лева.
От Никола Атанасов Гърнев - 223 хил. лв, от Илия Млечков - 28 000, от Ценко Барев - 20 200, от Георги Стоянов 41 000 лева. От останалите подсъдими сумите са по-малки, но при близо 800 000 лв. у всички е ясно, че те няма как да ги имат, освен ако парите не са изпратени от чужбина. Задържана като следствена в Централния затвор е и съпругата на Г. М. Димитров, Мария, родом от Одринско, но адвокатът ѝ внася 30 000 лева и е освободена под гаранция.
Докато се подготвя за процеса, тя привлича двама интересни свидетели - единият е изследователят на Левски Данаил Кацев -Бурски, а другият е... вечната свидетелка, не само съдебна, а и на политическите процеси от онова време Султана Рачо Петрова.
Цялата нишка на заговора се разплита след показанията на Антон Вълчев. По време на процеса няколко от адвокатите на подсъдимите настояват да му бъде направена психическа експертиза, тъй като защитават тезата, че става дума за психически нестабилен човек. С това се съгласява и неговият защитник, земеделецът Михаил Геновски: “Когато правех преглед на данните по делото, констатирах известни неща, които ни навеждат на мисълта, а така също и от сведенията на подзащитните ми, че имаме работа с човек психически нестабилен.”
При разпитите в полицията подсъдимите основно говорят за пари, които са им давани еднократно и те са все в порядъка от 1000 до 5000 лв. Предаването е ставало в различни ресторанти и кафе-сладкарници в София. Мнозина свидетелстват и за взривни материали, които трябвало да предадат на Илия Млечков в редакцията на “Светлоструй” на ул. “Пиротска”. Други разказват как са подготвяли разпространението на манифеста, трети - за канала, който е изграден за бягство.
Делото започва на 20 октомври 1941 година и продължава до 12 декември в Софийския областен съд. Сред адвокатите са още социалдемократът Григор Чешмеджиев, земеделецът Вергил Димов, Йордан Гавалюгов, Иван Руневски и др. А сред свидетелите на Илия Млечков са Никола Петков и адвокатът Ангел Держански, като по-късно
съдът допуска и едва 21-годишния тогава Петър Танчев, лидер на казионния БЗНС по времето на соца,
който е студент в София, но по време на делото е в родното си село Гледка, Хасковско.
На Иван Пешев свидетел е Никола Мушанов, три пъти министър-председател от 1931 до 1934 г. Свидетел на Серги Златанов пък е д-р Иван Бешков, брат на известния ни художник Илия Бешков, но и депутат по онова време, по-късно подписал писмото в защита на българските евреи.
Очевидци на делата на Христо Радев са председателят на Съюза на българските писатели Стилиян Чилингиров и писателите Владимир Русалиев и Дамян Дамев. Още едно интересно име с диря в българската история се явява като свидетел на Михаил Михайлов Ташков, преди арестите напуснал България. То е на генерал Иван Вълков, основател на Военния съюз и един от организаторите на преврата на 9 юни 1923 г., но също и бивш посланик в Италия. В съда са призовани и част от основателите на политическия кръг “Звено” Кимон Георгиев и Петър Тодоров, както и юристът Петко Стайнов, но те не са допуснати в залата. Не се явяват и Никола Мушанов и д-р Иван Бешков.
Г.М. Димитров, Иван Костов, Никола Гърнев, Слави Игнатов, Антон Вълчев и Сергей Златанов са осъдени на смърт чрез обесване,
както и сърбите от посолството, и глоба от по 500 000 лв. в полза на държавното съкровище. Георги Хълчев, Георги Стефанов, Илия Млечков и Милан Дренчев - на доживотен затвор. Останалите подсъдими са осъдени от 15 до 8 години затвор, сред тях и Ценко Барев - на 12 години и 6 месеца. Мария Г. М. Димитрова е оправдана, както и Норман Джеймс Дейвис.
След няколко месеца 11 души, сред които и Ценко Барев, обжалват присъдата. Делото се пренася във Висшия касационен съд, но той увеличава някои от присъдите, а други потвърждава. Така например на Ценко Барев наказанието става 15 години строг тъмничен затвор.
От чужбина по радиото Г. М. Димитров започва да клейми правителството на цар Борис, Богдан Филов и участието на България в Тристранния пакт. Английската служба за специални операции обаче решава да го премести в Кайро. Там е председател на проанглийския Български национален комитет, но работи в пропагандата, като отново му е даден достъп до ефир и се допитват до него за създаването на коалиции, в които замесва и България, очевидно не знаейки или не искайки да знае какво е решено от “тримата големи” в Техеран. Връща се в България на 24 септември 1944 г. и е посрещнат от хилядно множество на Централна гара. Прави конгрес на възродения БЗНС и е избран за главен секретар. През януари 1945 г. е сменен от Никола Петков, който разбира, че
през 1941 г. за опита му за преврат е плащало британското разузнаване
и предлага на Гемето да напусне БЗНС. Първоначално отказва, но е заплашен с изключване и тогава се съгласява “по здравословни причини”. Документално доказана истина е и че след новогодишните празници на 1944 г. председателят на Съюзната контролна комисия в София генерал Бирюзов вика в щаба си земеделските министри в правителството на ОФ и им заявява, че ако не отстранят Гемето, ще бъде принуден да забрани БЗНС.
След това земеделският лидер се опитва да направи нелегално БЗНС, но замисълът му е разкрит и е поставен под домашен арест на 23 април 1945 г. След месец успява да напусне дома си в центъра на София и отива в дома на служителя в британското политиче ско представителство в София Морис. Там получава шифрограма от Форин офис (британското МВнР - б.р.), с която му нареждат незабавно да напусне този дом и Гемето отива в резиденцията на американския представител в Съюзническата контролна комисия Мейнард Барнс.
След преговори му е разрешено да напусне страната и едва на 5 септември със съпругата си Мария отлитат за Италия. Децата му - 6-годишната Анастасия и по-големият ѝ брат, остават в София при баба си, също Анастасия.
След отстраняването на Никола Петков от Народното събрание и разстрела му част от другите обвиняеми от 1941 г. са арестувани и изпратени в лагери. Такава е съдбата на Милан Дренчев, който прекарва 13 години там. През 1989 г. той възстанови БЗНС - Никола Петков и бе депутат в Седмото велико народно събрание.
Ценко Барев заедно с брат си Иван след разправата с Никола Петков се включва в редиците на горяните, които са дислоцирани основно в Гърция, преминават границата и правят саботажи под ръководството на англичани и американци, но скоро разбират, че това е обречено на неуспех. Ръководителите им ги събират в Атина и предлагат да се установят по избор в САЩ, Канада, Франция или Австралия. Братята Ценко и Иван Бареви избират Париж. През 1950 г. основават, естествено под ръководството на Г. М. Димитров, който става главен секретар, временно ръководство на БЗНС в Париж. И те участваха във възстановяването на БЗНС - Никола Петков веднага след промените през 1989 г., но така и не успяха да се разберат с другите ръководители на съюза и се върнаха в Париж.
