Френското правителство иска съвместна акция за демаскиране и омаломощаване на атентаторите, италианците отказват заради Дочо Узунов
На 9 октомври 1934 година Владо Черноземски убива югославския крал Александър Караджорджевич и тежко ранява френския министър Луи Барту.
Това става на стотина метра от пристанището на Марсилия. Югославският крал е пристигнал с крайцера “Дубровник” в 16,20 ч и се е качил в първата кола от кортежа, в която са още френският министър на външните работи и генерал Алфонс Жорж. Черноземски изскача от тълпата, пробива конния кордон, качва се на стъпалото на полуоткрития автомобил и стреля в краля, после в министър Барту и шофьора. Генерал Жорж се опитва да отблъсне нападателя, но няколко изстрела попадат и в него.
Черноземски още на стъпалото на автомобила е съсечен с два саблени удара от полковник Пиоле, охраняващите полицаи стрелят в него и той издъхва, без да дойде в съзнание, в 20 ч в полицейския участък. Крал Александър издъхва почти веднага в автомобила, а Луи Барту - от кръвозагуба. Светът е потресен от кървавия атентат, а Обществото на народите решава да вземе незабавни мерки, за да не се повтори подобен трагичен случай.
Българските политици пък са в уплах и неведение какво ще се случи.
Убиецът е българин, на ръката му е открита татуировка “1924 - ВМРО-Свобода или смърт”,
а жертвата - югославският крал. Правителството на Кимон Георгиев още на 19 май 1934 г. е забранило политическите партии, но всеизвестно е, че това е насочено към ВМРО, а атентатът е дело на неин човек. След 6 години, вече в Полша, лидерът на ВМРО Иван Михайлов на въпрос на режисьора Димитър Икономов как ВМРО се е съгласила доброволно да предаде 30 хил. пушки, без да гръмне нито една от тях, отговаря: “Защото 19 май ни спаси. Убийствата между нас бяха само временно спрели. При наличността на двете въоръжени крила саморазправата можеше да избухне всеки момент. С разтурването на организацията тази евентуалност се премахна. Освен това ние вече бяхме изгубили базата си. Масите вече не ни обичаха, не можеше да разчитаме на тях. Поради тези две причини дадох нареждане да не се оказва съпротива”. Дали?
Точно осем месеца преди това, на 9 февруари, е сключен Балканският пакт, наричан още Балканското съглашение и Балканската Антанта. С него Гърция, Турция, Югославия и Румъния се съгласяват да не предявяват никакви свои териториални претенции и да запазят статуквото, отредено им от Версайския договор след Първата световна война. В преговорите участват и Съветският съюз, Албания, България, Унгария и Италия, но те отказват да подпишат протокола. България е изключена от пакта, защото основателно си има претенции за отнетата ѝ насила през 1913 г. Южна Добруджа, а политиците живеят с мечтата за Македония. Унгария пък си иска Трансилвания - северозападната част на днешна Румъния.
След атентата в българското правителство все повече се промъква
страхът какви ли ще са санкциите за страната ни от Обществото на народите,
а сред народа под сурдинка започва да се говори, че България е изправена пред война с Югославия, въпреки че Кимон Георгиев и крал Александър са направили първи опити за някакво сближаване. Кралят е гостувал на 27 септември в София на цар Борис III. Обезпокоителното за България е, че Съветът на Обществото на народите се свиква заради член 11 на пакта му, който гласи: “Всяка война или заплаха за война, независимо дали непосредствено засяга всеки един от членовете на Обществото, се обявява грижа за цялото Общество и Обществото ще предприеме всякакво действие, което сметне за мъдро и ефективно, за да запази мира на нациите. В случай на възникване на такава спешна ситуация генералният секретар по искане на който и да е член на Обществото ще свика заседание на Съвета”, свидетелстват документи в Държавна агенция “Архиви”.
Първите заседания по атентата в Обществото на народите, чиято централа тогава е в Женева, са на 11 ноември. Процесът във Франция срещу тримата останали живи атентатори - хърватите Мио Крал, Звонимир Поспишил и Иван Райч, още не е започнал. Това ще стане след седмица в съда на Екс ан Прованс. Крал е трябвало да хвърли бомба, за да предизвика паника и Черноземски да успее да избяга. Другите двама пък били готови да направят атентат в Париж, ако този в Марсилия се провали.
Лично българският министър на външните работи Константин Батолов, завършил право в Париж и 7 години пълномощен министър във Франция, Испания и Белгия, се заема с тежкия за страната ни случай, следи какви са настроенията сред европейските дипломати и представителите в Обществото на народите за вината на България и се опитва да смекчи евентуалните последици за страната ни.
Още на 11 ноември той получава шифрована телеграма, че
Югославия смята да постави проблема за престъплението, подготвено на една чужда територия
Вместо да хвърлят вината за това на Франция, още повече че югославяните са получили сигнал за готвен атентат срещу краля им от английския кралски двор, то “чуждата територия” е... Унгария. Оказва се, че атентатът е подготвен от дейци на ВМРО и хърватската “Усташа” в лагера “Янка Пуста” край унгарския град Надканижа, близо до езерото Балатон. Двамата им лидери Иван Михайлов и Анте Павелич на 20 април 1929 г. в София са подписали декларация, че ще осъществяват съвместна дейност “за защитаване на човешките и национални права, политическа свобода и независимост на Хърватия и Вардарска Македония”.
Как става това с убийства, е друга тема. Основанията им са, че крал Александър разтуря парламента, налага едноличен режим и започва да преследва лидерите на хърватската организация “Усташа”. ВМРО пък е забранена в България. Анте Павелич и най-доверените му хора се прехвърлят в Италия с подкрепата на правителството, което си прави свои сметки в борбата срещу Югославия, а Иван Михайлов бяга в Турция.
Още по време на първото заседание на ОН в Женева
излиза унгарската връзка в атентата
и Югославия намира в това удобен случай да извлече политически дивиденти от съседите си, с които е в обтегнати отношения. На следващия ден обаче министър Батолов получава секретна телеграма, че Югославия вече искала ни повече, ни по-малко “едно разчистване на сметките с покровителите на атентаторите”. Министърът обаче е известен и за позицията на секретариата на Обществото на народите, а тя е, че “понеже едно такова поведение ще засегне на само Унгария, но и Италия, особено след отказа на последната да предаде Павелич и Кватерник, то секретариатът прави усилия да разубеди Югославия”. В същата телеграма от посолството ни в Берн се уточнява, че “ние сме можели да бъдем спокойни, защото нямало да се бърза с никакви решения, преди да се приключи анкетата и да се разкрие цялата истина по атентата”.
Пак тогава от нашето посолство в Париж пристига телеграма, от която се разбира, че
Франция ще настоява за мерки против тероризма,
защото такова решение взела комисията по външните работи във френския Сенат. На 9 ноември тя настоява да се “уреди една съвместна акция на френското правителство, съгласувано с другите правителства, за демаскиране и омаломощаване на повтаряните престъпления от страна на тайните комитети на международния тероризъм”. Това трябва да са първите мерки срещу атентаторите в съвременния свят. По първоначално искане на делегатите на най-големите европейски страни се обмисля “ревизиране на статута на емигрантите и политическите престъпници, като страните, в които са, се откажат да ги използват, като ограничат тяхната свобода на действие”. По-нататък се изрежда, че “при извършено от тях покушение не само срещу държавния глава, но и срещу министри и други водители на техните страни да престанат да ги третират като привилегировани гости. Щом съответните власти в съответните страни ги търсят за извършено престъпление, за да ги изправят пред съда, те трябва да престанат да ги закрилят и да им оказват гостоприемство”.
Французите след три дни на заседания отчитат, че повдигане на въпроса пред международни инстанции “за отговорности и санкции срещу държави по повод на емигранти и терористи ще доведе до усложнения и изненади”, и затова не проявяват особена настойчивост. Те се оказват прозорливи - Италия се противопоставя на това тяхно искане, като използва като аргумент... легендарния български разбойник и терорист Дочо Узунов.
През 1930 година той бяга в Цариград и там
подготвя атентат, за да убие цар Борис III и Йоанна по време на сватбеното им пътешествие
с кораб от Италия за България. С това целял България да стане република, казвал Узунов. Бил разпознат обаче от българския търговец Ангел Михайлов в Анкара и с кораба “Тадла” отпътува за Марсилия. Българското правителство иска екстрадицията му, но Узунов е арестуван и предаден на френски съд. Съдиите една година бавят присъдата му, докато решат, че в убийствата му имало политически мотиви, и отказват да го върнат в България.
На първите мерки против тероризма в световен мащаб, които трябва да приеме Обществото на народите, се противопоставя и Англия. Нейният мотив е, че не трябвало да се прибягва точно в този момент до процедури, които не могат да доведат до нищо реално. Както и става. Към Англия след дни се присъединява и Франция, която вече е изменила позицията си и смята, че и бездруго не трябва да се нагнетява достатъчно сложната обстановка в Европа.
След ден и югославяните омекват в своите искания под влиянието на Франция и Англия за наказание на Унгария и разчистване на сметките с покровителите на атентаторите. Френският представител в Обществото на народите е заявил на югославския, че страната му не може да определя вина, без да е приключило следствието по атентата във Франция. Така и югославското правителство е принудено да се откаже от всякакви политически санкции за вдъхновителите на атентата, а насочват исканията си само към Унгария затова, че е приютила хърватските терористи.
Въпросът за приемане на мерки за борбата с тероризма, в която е замесена България, се отлага за януарската сесия на Обществото на народите. Тогава пък той въобще не се разглежда.
