Французите налагат абдикацията му, защото го смятали за неотстъпчив и по-лесно щели да наложат условията си на сина му Борис
Очерталото се поражение на България в Първата световна война става явно при офанзивата на войските на Антантата през ранната есен на 1918 г.
На 17 септември те настъпват на Южния фронт. След ден пробивът в българските редици при Добро поле е с 25 км ширина и 15 км дълбочина. При Дойран дезорганизираните ни войници напускат фронта и се насочват към вътрешността на страната, като издигат призива: “Под нож погромаджиите на България”.
Избухва Владайското, наричано още и Войнишко, въстание, а на няколко места в страната се установяват комуни. Военната загуба застрашава дотогавашната структура на българското общество. Цар Фердинанд и министрите, начело с министър председателя Александър Малинов, са принудени да търсят примирие.
На 28 септември българска делегация от Андрей Ляпчев, ген. Иван Луков, бивш военен аташе в Париж и Санкт Петербург, а после участник в преговорите в Ньой, и публицистът и дипломат Симеон Радев пристига в Солун, за да преговаря за мир. След ден съюзническият командващ, французинът Франше д'Еспре, поставя условията си - демобилизация на армията ни, изтегляне от заетите територии, частична военна окупация и около 100 000-а наша войска на запад от Скопие да остане в плен.
Д'Еспре нарежда германските и австро-унгарските войски да напуснат незабавно страната. На следващия ден примирието е факт и всички военни действия са прекратени. По време на преговорите обаче френският главнокомандващ е заявил недвусмислено, че съюзниците за условията, които са поставили, ще се разберат много по-лесно с престолонаследника, отколкото с неотстъпчивия български цар.
Когато делегацията се връща в София, цар Фердинанд е нетърпелив и първият му въпрос към Ляпчев е дали съюзниците не са казали нещо за него. Отговорът е, че никой не е водил разговори на тая тема, но победителите се отзовали с големи похвали за сина му Борис. Веднага започват сондажи за правителство, но всички партийни лидери отказват на царя. Тогава той привиква генерал Александър Протогеров и му споделя идеята си за военен преврат, при който да оттегли армията към Стара планина и там да дочака нови германски войски, които определя на 10 дивизии. Всъщност германски войски са дошли да бранят София от Войнишкото въстание, но те са недостатъчни, а заповедта на френския генерал е ясна - да напуснат веднага България. Масонът Протогеров отказва. Царят се обръща към верния му Михаил Савов, но и той казва “Не”. В безизходица, Фердинанд се затваря в двореца си, не приема никого и
на третия ден обявява своята абдикация
в полза на сина си Борис
На 2 октомври сутринта в Народното събрание започва среща на представителите на всички политически партии. Тогава министър-председателят Александър Малинов го призовава да помисли за своето положение. Фердинанд невярващ пита дали трябва да направи това, което са направили и неговите министър-председатели - казано образно - да подаде оставка от трона.
“Тъкмо това”, отговаря Малинов. Следобед обаче Фердинанд продължава упорито да пита лидерите на партиите какво мислят за положението му. Те, в стилистиката на ония времена, го приканват “да поднесе последна жертва пред олтара на отечеството”.
На следващия ден, 3 октомври сутринта, Фердинанд призовава двамата си синове и секретарите им и съобщава, че ще абдикира в полза на Борис. След това извиква Александър Малинов и му казва: “Ето моята абдикация. Приемете я”. Текстът ѝ е: “Предвид стеклите се обстоятелства в царството, които изискват от всеки добър гражданин жертви до самопожертвувание за благото на милото ни отечество, аз желая да дам пръв пример на това самопожертвувание и въпреки свещените звена, които ме свързват от 32 години тъй крепко с
тая страна, за процъфтяването и
величието на която дадох всичко,
което беше по силите ми, реших да се откажа от царския престол на българите”.
После посещава двореца “Врана” и протяжно тъжно обикаля из градините, парниците и стопанството. Вечерта Фердинанд отпътува от България с царския влак. Голяма част от вещите си е пренесъл още на 2 септември, като поводът е едно посещение в Германия, при което в двореца “Кобург” приема баварския крал Людвиг II. С него са принц Кирил и част от свитата му.
Намерението му е да се установи в наследствения дворец “Ебентал” край Виена. Когато стига в Будапеща комендантът го уведомява, че е получил заповед да не му позволява да отиде в имението си Мурани в Унгария. Царският влак продължава към Австрия и остава на границата, където българската височайша доскоро особа прекарва нощта. В 2 часа е събуден от граф Бертхолд, който му заповядва незабавно да напусне австрийската територия.
На следващия ден потегля към Кобург. На 7 октомври влакът с бившия български цар пристига на гарата в градчето, в което е старото имение на Сакскобургготската династия. И бившият български цар се установява там.
След няколко години обаче го хваща носталгията и започва да сондира почвата сред българските политици как би могъл да се върне поне за малко в България.
Това никога не става и до смъртта си бившият български цар не е допуснат да посети отново България въпреки многократните му настоявания.
На няколко пъти той разговаря на тая тема с адютанта си генерал Петър Ганчев. След като е подписано солунското примирие, генералът заминава за Германия и през 1919 г. става адютант на царя в изгнание, а по-късно и хофмаршал в двореца “Кобург”. Като такъв той се опитва на няколко пъти да осъществи желанието на Фердинанд да се завърне в България.
Нито веднъж не получава положителен отговор, а пък желанието на бившия цар става все по-силно. Първият опит да се завърне в България, след като присъства на сватбата на Борис и Йоанна в Асизи. Там бившият български цар се появява с пълния си блясък.
Среща се със своя сват, който е италианският крал Виктор Емануил III, с когото стои заедно на балкона на кметството в Асизи. После блести сред поканените короновани особи по време на пищните тържества. Накрая нервите му не издържат и се качва на кораба, носещ неговото име, който е изпратен от България, за да докара през Средиземно и Черно море височайшите младоженци в България.
Синът му Борис употребява доста усилия, за да накара баща си да слезе доброволно от парахода
и да се прибере в имението си в Кобург.
Видял, че няма да срещне одобрение за свое посещение в България сред нашите политици, Фердинанд през ноември 1932 г. опитва да използва пресата. Вестник “Берлинер Бьорзен цайтунг” публикува съобщение от софийския си кореспондент, че “генерал Петър Ганчев е в София и предприемал опити да направи всичко възможно за връщането на бившия цар в България”. (Виж карето.)
Съобщението показва мераците на Фердинанд, но предизвиква известен смут в европейските среди. Затова най-напред българският военен аташе в Берлин Първан Драганов се допитва до българското правителство какво да предприемат. На следващия ден агенция “Телеграфен Юнион” пуска мъгляво опровержение, което се основава на... телеграма от двореца в Кобург. В него се казва, че “Тия вестникарски съобщения са лишени от всякаква логика. В действителност генерал Ганчев прекарва отпуска си в София на гости у българските си роднини”.
Дали е било така? В цитираното от немския вестник писмо до Ляпчев Фердинанд пише, че нямал желание да предизвиква усложнения и да спъва развитието на нормалния ход на политическото благополучие на нашата държава, но допълва, че било естествено желанието му да съгледа още един път обичаните от него кътове на България.
Отново нереализирано е силното му желание
да посети България при раждането на внука му,
престолонаследника княз Симеон Търновски,
на 16 юни 1937 година.
Следва нов отказ от сина му Борис. Фердинанд обаче не губи вярата си, че един ден ще се върне в България.
По повод 80-годишнината му, която навършва на 26 февруари 1941 г., пише писма до Екатерина Каравелова и бившия си секретар Димитър Станчов. В тях изразява огорчението си, че кръглата му годишнина не само не се чества в България, но и че никое от четирите му деца не е с него да отбележат този ден. Фердинанд е с наранено честолюбие.
Ето част от писмото му до Екатерина Каравелова:
“Въпреки моите очаквания да прекарам осемдесетата си годишнина в България прекарах тук уединен и забравен от тая страна, за която аз работих и работя даже и сега. Подозирайки неблагоприятното настроение на нашите меродавни кръгове, аз знаех, че нямаше да се създаде едно радушно тържество или народно празненство, но аз не очаквах тая жестокост на Съдбата в тоя ден да бъда изоставен от всички и даже - от моите чада. Българският народ, за напредъка на който аз, с право смея да кажа, много сторих, мълчешком отмина тази годишнина и моето огорчение беше неизмеримо. Защото годишнината съвпадна със събития, засягащи България, спрямо които аз не само че не бях равнодушен, но взимах участие и по силите си се стараех те да донесат известни плодове и блага на България. А какво да кажа за печата у нас, който едва с два-три реда хроникира тая дата, която в действителност е една историческа за България дата, защото моята личност не може да се отдели от историята на българския народ, с който съм завинаги свързан. Не е ли днешната политическа жетва плод на посятото от мен по-рано семе? Отдаде ли се нужната дан на Орача и на Сеяча?”.
До Димитър Станчов бившият цар пише, естествено, с обръщението “Драги ми”, че е изгубил всякаква надежда да види тая страна, а пък Станчов бил щастлив, че дишал здравия наш въздух и се любувал на прелестите на българската земя, когато бившият цар вече 22 години прекарвал в изгнание и душевни изтезания, изгубил при това всяка надежда да види още веднъж
тая страна, която той обичал, и тоя народ,
за благото на когото дал всичко,
каквото било по силите му. “Каква жестока съдба само”, завършва Фердинанд.
Бившият цар обаче до края на живота си запазва увереността, че все някога ще му позволят да се завърне. Мнозина, когато цитират последните му думи, се позовават на дъщеря му Надежда, според която, преди да издъхне на 10 септември 1948 година, той бил промълвил: “Всичко наоколо ми се сгромолясва”. Според верния си адютант Ганчев обаче Фердинанд промълвил: “Кога тръгваме за България?”.
Последната му воля била да бъде погребан някога в “любимата му България”. Въпреки това ковчегът му е положен уж временно в криптата на католическата църква “Свети Августин” в Кобург до саркофазите на майка му и баща му. Там е и до днес и последната му молба не е изпълнена.
Статията във в. “Берлинер Бьорзен цайтунг”
“Цар Фердинанд действа за връщането си в България. В последните години, след като политическите страсти във връзка със световната война и политиката на Фердинанд поутихнаха, на няколко пъти са правени опити да се даде възможност на бившия цар да посети поне веднъж бившата си столица. Знае се, че бившият министър-председател Ляпчев с готовност бе дал съгласието си за това посещение, но известни съседни страни и Франция са се противопоставили на този план. Даже и желанието на стария цар да прекара няколко седмици в кръга на децата си в “Евксиноград”, когато цар Борис се върна от Италия с младата царица, бе отхвърлено от правителството.
Публикувани бяха много писма от стария цар да българските му приятели, в които изгоненият горчиво се оплаква, че вероятно няма да му бъде възможно да прекара старините си в страната, за която направи толкова много.
Във всеки случай в България гледат на бившия цар и сега като на главния виновник за българската катастрофа в световната война и забравят, че Фердинанд е направил от младата България държавата, която е днес. Изглежда обаче, че Фердинанд и днес не може да разчита да бъде добре дошъл в България. Министър-председателят Мушанов се изказва съвсем недвусмислено против връщането на царя. Във вътрешната политика сигурно няма да има кабинетни мъчнотии да се позволи на стария цар да се върне. Той навярно най-много от всичко желае да преживее в България радостите на дядо, а се говори тук в радостно очакване. Страхуват се обаче, че Югославия и Франция ще правят мъчнотии и са на мнение, че не си струва заради желанието на стария цар отново да види отечеството, което си е избрал, да се влиза в разправии с победителите.”
