Със закон тогава се отпускат първите “народни пенсии” и им се подаряват до 56 декара земя за минали заслуги към Отечеството
На 7 юни 1880 г. в “Държавен вестник” е публикуван указ 245 на княз Александър Батенберг, с който се утвърждава приетият от Народното събрание четири дни по-рано Закон за подобряване положението на бедните поборници в разните движения за освобождението ни и на семействата на загиналите за тях.
Определя се, че поборник е “всякой, който доброволно е взел действие или доказано участие в разни политически движения за освобождението, както и опълченците”. След това се уточнява, че те биват “способни” и “неспособни” за работа, като се пояснява, че “неспособен за работа е онзи, който телесно или душевно е повреден и не може да се прехранва с труда си.” На него
законът определя да се дават всяка година от 100 до 300 франка пожизнено
По това време френският франк е равен на българския лев.
След смъртта на поборника или опълченеца тая помощ наследяват жена му и децата, както и родителите и “маловъзрастните му братя и сестри”. Вдовицата ще получава тая помощ “докле приеме вторий брак или докле един мъжкий член от това семейство стане 18 години и се види, че е способен да го поддържа”. Нататък законът казва, че децата на поборниците трябва да се предпочитат пред другите като стипендианти в училищата на княжеството. Определени са и привилегиите на “способните”. Ако те желаели държавна служба, то трябвало да се предпочитат пред останалите. Ако пък не пожелаели или откажели, то тогава трябвало да бъдат компенсирани с от 30 до 60 дюлюма (eдин дюлюм е около 920 кв. м – б.а.) земя, и да им се дадат “веднъж за всякога от 100 до 400 франка за обзаведение от държавната каса”. Освобождават се от данъци, но нямат право 10 години да продават подарената им земя.
Законът уточнява, че привилегиите се губят, ако поборникът, опълченецът или семейството му се преселят в чужбина. Започнел ли да “се предаде на пиянство и разсипителен живот и не употребява помощта за нуждите на семейството си, тогава тая помощ да се не дава нему лично, а на най-стария след него в семейството”.
Един от първите, които решават да се възползват от привилегиите, е легендарният войвода Панайот Хитов.
Той пише до министъра на вътрешните работи Георги Тишев да му се даде някоя служба, без да уточнява каква. Министърът му отговаря: “Мен ме е страх като на вас войводи да дам служба, за да не би да принудите отпосле населението да се оплаква от вас.” Тогава Хитов пише жалба до Народното събрание. Специална комисия решава да му определи 200 франка на година. Молбата се разглежда на 8 ноември 1880 г. Ето част от пренията:
Петко Каравелов уж сам се пита: “Но се боя само цифрата не е ли нещо голяма?” Депутатът свещеник Радев пък се противи: “Не съм съгласен на здравите да се отпусне пенсия, когато те желаят да са на служба.” Дюкмеджиев: “България има на много да дава, както на Панайот Хитов. Затова мисля 200 франка са много за такива.” Райчо Попов. “Ако разбираме, трябва 300 франка да дадем. Имаме хора, които днес взимат на служба по 6-8 хил. франка и нищо не правят.” Петко Славейков: “Аз познавам 2-ма такива души, на които името има историческо значение за нас и пред Европа. Аз се съгласявам с комисията за Панайот Хитова, но и на дядо Ильо войвода да се даде същото”. Стамболов: “Аз ми се струва, че пенсия за един човек, който желае да работи, е нещо обидно”.
Най-накрая комисията решава да се отпуснат на Панайот Хитов 200 франка, а за държавната служба, която трябва да заеме в пленарната зала, и дума не става.
Веднага след това идва молба от 265 поборници, която е внесена от Георги Живков, отпосле министър на народното просвещение и три пъти председател на Народното събрание, но през 1880-а само редови депутат и кмет на Търново. Той обяснява, че
“това прошение се мъчихме повече от 2 часа да го разчетем и по него се види, че тия хора са много прости”
Депутатът Бръшлянов още по-ясно заявява: “Някои от тях при всичката си неспособност претендират за големи служби, най-неграмотният иска да бъде поне околийски началник”.
Интересен е случаят на Георги Пулевски от Дебър, преселен в Прогорелец, Ломско, днес Якимово. В две поредни години му е отпусната пенсия от 100 и 200 лв. След това се отказва от нея и получава 60 дюлюма земя. През 1883 обаче и това не му харесва и обяснява в писмо до Народното събрание, че е стар, 60-годишен, не може да работи земята, и си иска отново годишната пенсия. Искането му е удовлетворено.
До 1885 г. Филип Тотю е в румънски затвор, но по-късно му е отпусната годишна пенсия от 200 лв. През 1896 г. на него и Панайот Хитов сумите са намалени наполовина. На 20 ноември те пишат ядовито писмо не до Народното събрание, а до княз Фердинанд. В него изразяват увереността си, че князът щял да се занимае с жалбата им за връщане на стария размер на пенсиите им, “които са едничкото средство за препитанието ни и награда за нашата храброст в борбата за освобождението на милото ни отечество. Пенсиите ни се намаляват от 200 на 100 лева, вследствие на което ние, 70-годишни старци, на стари години се подхвъргаме на нови страдания”. Във финала няма никакви учтивости: “Да се постановят старите ни пенсии,
да не би нещастието ни да ни тикне на стари години към фаталност и отмъщение”
До това време Панайот Хитов е бил окръжен управител в Кула и Силистра и народен представител от 1890 до 1892 г.
През 1883 г. Народното събрание се занимава и с отпускане на помощи на наследниците на Стефан Караджа. Сестрите му Търма и Пена още през ноември 1881 г. са писали молба до княз Батенберг, която той препраща в Народното събрание. Мотивът за предоставянето им на годишна пенсия е, че те са “отгледали и отхранили брата си, покойния поборник за българската свобода”. Молбата е разгледана на 13 февруари 1883 г. и им е отпусната пенсия от 150 лева.
Не така стоят нещата с Венета Ботева
На вдовицата на Христо Ботев първоначално е отпусната пенсия от 30 лева на година – далеч под минималната сума, предвидена в закона. На 16 януари 1885 г. тя пише молба до председателя на Народното събрание:
“Както Ви е известно, Господин председателю, покойният герой Христо Ботев след смъртта си остави едно малолетно момиченце – Иванка. Грижата за отхранването и възпитанието на това дете беше възложена на мене – неговата майка. Нашето честно правителство, като взе предвед, че аз съм една слаба и до крайна степен бедна жена - вдовица, съгласно съществуващия в отечеството ни Закон за подобрението на поборниците не закъсня да ми се притече на помощ, като ми определи ежемесечна пенсия от тридесет лева, от която и днес се ползувам, но тъй като това момиченце от година на година расте и разноските за храната, облеклото и възпитанието същевременно се уголемяват, то тая пенсия става недостатъчна за тая цел.
Заради това най-покорно Ви моля, Господин председателю, да благоволите да изходатайствате пред високопочитаемото Народно събрание, щото пенсията ми да се увеличи от тридесет на шестдесет лева на месец, за което ще бъда заедно с детето си вечно признателна.”
Тя прилага и удостоверение от търновската община, в което е казано, че "Венета Рашева Ботева е 35-годишна,
капитал няма, има една къща, в която живее и от която никакъв доход няма, намира се в бедно положение”
Подписано е от кмета Димов.
Тази молба е оставена без становище. Венета Ботева пише нова молба на 12 ноември 1894 г., но не посочва сума, до която да ѝ се увеличи пенсията. На нея има препоръка да се направи отново проверка на имотното ѝ състояние и тогава да се решава. От Националния музей “Христо Ботев” в Калофер уточняват, че на 17 ноември 1895 г. тя изпраща протестна телеграма защо това не е сторено, а я обвиняват, че иска висока пенсия. В молбата си тя не е посочила сума, с която да се увеличи. Тогава излиза дописка във в. “Млада България”, че вдовицата на Ботев е пренебрегвана от тогавашните управляващи и лично от покойния вече Стефан Стамболов. От музея в Калофер уточняват, че по молбите ѝ не са взети решения, защото нейният вуйчо Панарет Рашев, починал през 1887 г., ѝ завещава цялото си състояние. Завещанието обаче влиза в сила чак през 1898 г. и дотогава Венета Ботева наистина живее в крайна бедност.
Приемането и прилагането на закона в Княжество България предизвиква
недоволство сред поборниците и опълченците, останали в Източна Румелия,
където той не е в сила. Те започват да пишат писма до Областното събрание на автономната област за финансова подкрепа. Опълченецът Никола Марков от Пловдив, по това време 55-годишен, моли да му се определи пенсия от една лира, която, прибавена към лирата и половина, която получавал като разсилен, ще му бъде достатъчна да прехранва своето домочадие. (За разлика от Княжество България там и турската лира е основна парична единица – б. а.) Решава се да не му се дава пенсия, а министърът на финансите да препоръча “да се назначи на служба в монопола по солта с една заплата, достатъчна да покрие домашните му разноски”.
На същото заседание се разглежда и писмото на 19 опълченци от Пазарджик, които известяват, че след разделението на България “те скитат голи, боси, гладни и молят Областното събрание да се разпореди да им се даде някаква помощ или в пари, или в земя като “възнаграждение за услугите, с които те са допринесли по придобиване на правата, на които днес се радва нашата област”. Помощ им е отпусната.
Едва след Съединението поборниците и опълченците от Източна Румелия се възползват от привилегиите на Закона за подобряване положението на поборниците и опълченците. През 1900 г. общо пенсии или земя са дадени на повече от 1600 души.
Много повече са активните борци срещу фашизма след 9 септември 1944 г.
На 4 октомври регентите Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов издават Наредба - закон за подпомагане пострадалите в борбата срещу фашизма и за народната свобода. Тя предвижда на семействата на загиналите от 1 януари 1940 до 9 септември 1944 г. и на семействата на осъдените и екзекутираните да се дават еднократни помощи на член от семейството по 30 000 лева. Следва пояснението, че под членове на семействата се разбират съпруг или съпруга, деца и внуци, родители, братя и сестри, като помощта за родителите, братята и сестрите и внуците се отпуска само ако те са били издържани от загиналия. Сумите са за сметка на тогавашното Министерство на социалната политика.
На 1 юни 1945 г. излиза нова Наредба - закон за подпомагане на народните борци против фашизма и техните семейства. Мотивът на същите трима регенти е да се уреди цялостното подпомагане на народните борци, да определят начините и средствата за възстановяване на опожарените им жилища, както и за придобиване на най-необходимите вещи, опожарени, ограбени или унищожени. Тук вече е променен срокът от 1 януари 1940 до 15 септември 1944 г., а се признава и времето от 1 януари 1936 г. за борците против фашизма извън пределите на България.
Помощите са определени от 50 000 до 80 000 за всеки убит, изчезнал, екзекутиран и починал
Еднократни помощи са отпускат и на неомъжени от 10 000 лв. и на омъжени – 20 000.
Изниква обаче въпросът откъде да се набавят необходимите средства. Създава се специален фонд за подпомагане пострадалите в борбата против фашизма народни борци и техните семейства. Парите за него се набавят от 10 на сто от всички конфискувани суми, ценности, както и полученото от продажба и наеми на движимите и недвижимите имущества на съдените от т.нар. Народен съд. По това време почти всеки ден в печата се публикуват списъци на хора, на които се отнема имуществото. Друг източник на доходи са 2 процента от приходите на всички общини в България. За попълване на фонда са предвидени дори и печатане на три серии пощенски марки, посветени на активните борци, и специални тиражи на Държавната лотария. За кратко време от тази Наредба - закон се възползват хиляди.
През 1959 г. е създаден и Комитет на активните борци против фашизма и капитализма. Самите активни борци са разделени според приноса им в 4 категории. В първата са загиналите, осъдените на смърт и тези, които са били повече от година партизани. В третата и четвъртата са ятаците. Привилегиите им са увеличени, но както и през 1880 г. най-важна остава т.нар. народна пенсия.
Интересното е, че броят им до 1989 г.,45 години след 1944, непрекъснато се увеличава и надминава 200 000. А според данни на американското и английското разузнаване участниците в антифашистката борба в България са 14 000 според първите и 15 000 според вторите.
