Подписът на Богдан Филов във Виена е само формалност на десетгодишни възходящи военно- политически, но и икономически връзки между Германия и България
Сутринта на 1 март 1941 г. Богдан Филов прави последни приготовления в дома си за пътуване към Виена. Хитлер е изпратил самолета, управляван от личния му пилот Бауер, с който в 7,30 трябва да излети. Внезапно телефонът иззвънява и служител в немската легация казва на българския министър-председател, че полетът ще се отложи с няколко часа и да изчака, докато му се обадят отново. Оказва се, че самолетът е затънал в калта на летище Божурище. Изтеглен е с трактори и в 10,00 ч излита. На борда са още началникът на кабинета на Филов - Георги Серафимов, секретарят на цар Борис III Станислав Балан и немският посланик в София барон Херберт фон Рихтхофен.
В 12,30 самолетът каца на летището във Виена. Военен оркестър свири немски бойни маршове, а българите са посрещнати от военния министър на Третия райх Йоахим Удрих Фридрих Вили фон Рибентроп. Филов е поканен в неговата кола и докато изминават двадесетината километра до двореца “Белведере”, двамата уточняват последни подробности. Българският министър-председател се сеща, че влизането ни в пакта обезсилва военния протокол за неучастието на страната ни в бойни действия. Рибентроп го успокоява, че такава възможност няма да се яви, защото опасност можело да има само от Турция, но тя била обещала на Хитлер “да мирува”. После го уверява, че
немците нямало да поискат нищо от нас, с което да не сме съгласни
В 13,30 Богдан Филов подписва влизането на България в Тристранния пакт. След това Рибентроп, граф Галеацо Чано, министър на външните работи на Италия, и Филов се оттеглят на поверителен разговор. Той получава писма, изразяващи позицията на Германия и Италия, че новият им съюзник ще получи излаз на Бяло море от устието на Струма до устието на Марица, с други думи по протежение на 230 километра.
На вечерята в хотел “Бристол” Богдан Филов и пълномощният ни министър в Берлин Първан Драганов развиват теории за нуждата от голяма България, която включва земите от Мидия – малко селце на турското крайбрежие на Черно море, днес Къйъкьой, до Енос, близо до устието на Марица. С насмешка са прекъснати, че тази теория на българите била добре известна в Германия. Колкото до Македония тя е договорена в хода на предварителните разговори – ще бъде включена в Третия райх, но под българско административно управление.
На следващия ден след завръщането на Богдан Филов по спешност е свикано Народното събрание. Не се гласува, защото каквото има да става, е станало, а тогавашният български парламент само го узаконява. Филов държи кратка реч, в която казва: “Българската външна политика винаги се е ръководила от желанието на българския народ да живее в мир, в добри отношения със своите съседи. В името на тая политика българският народ понесе с търпение последиците от европейската война, свързани с тежките условия на договора за мир, но той винаги се е надявал, че неправдите, извършени спрямо него, могат да бъдат поправени с мирни средства”.
По време на подписването на Тристранния пакт Хитлер стои в хотел “Империал” и се появява едва на тържествения обяд. Цар Борис, както и външният министър Иван Попов и председателят на Народното събрание Никола Логофетов пък въобще не са в делегацията. Цялата работа е свършена далеч преди това и е финалът на едни десетгодишни най-близки политически, икономически и културни отношения на България и Германия.
През 1931 г. цар Борис III посещава Берлин и за пръв път се среща с маршал Паул фон Хинденбург, президент на Германия, и Адолф Хитлер, който по това време е направил основаната от него Националсоциалистическа германска работническа партия втора политическа сила в страната. На изборите през 1930 г. за нея са гласували над 6 млн. души. След 3 години те ще са близо 15 млн. Българският цар е поканен в дома на Хинденбург на вечеря. На нея са Хитлер, Фон Папен и много други немски политици и военни. По някое време Борис се усамотява с Хитлер и двамата разговарят на политически теми.
Фюрерът оставя впечатление у Борис, че е волеви и решителен човек, който знае какво иска,
свидетелстват хората от неговата свита. На другия край на залата пък са се уединили Хинденбург, Фон Папен, Първан Драганов и д-р Георги Ханджиев. Както царят с Хитлер, така и те говорят за несправедливите реалности за двете страни, наложени от Ньойския договор. В разговорите се прокрадват идеи и за икономическо сътрудничество.
На 3 юли 1933 г. царската двойка Йоанна и Борис заминава, както всяко лято, извън България. Тръгват на 3 юли, спират в Германия за среща с цар Фердинанд в имението му в Кобург, после отиват на дълга почивка в най-стария минерален курорт в Швейцария Бад Рагац. След това са във Франция, където се срещат с президента Албер Льобрьон, който им дава обяд, и отпътуват за Лондон по покана на крал Джордж V в двореца “Балморал”. С тези посещения Борис III сондира какъв външнополитически курс да поеме България. Разменени са доста учтивости, но нито в Париж, нито в Лондон става дума за икономически взаимноизгодни интереси.
Точно на противоположния полюс стоят отношенията с Германия. На 31 август 1934 г. е сключен договор между министъра на финансите Петър Тодоров и представителите на Германския индустриален консорциум Ото Мелингер и Фридрих Айке. Обект на сделката са индустриални произведения, както и монтажни работи на немски фирми в България срещу продажбата на тютюни.
Общата сума е 631,5 млн. лева. Към договора са приложени 71 специални споразумения с главните дирекции на железниците, пощите, телеграфите и телефоните, въздухоплаването и Министерството на войната за доставка на леки бойни коли под 6 тона.
През май 1935 г. под предлог, че е на сватбено пътешествие с втората си съпруга Ема Кьостлин, вторият човек в райха Херман Гьоринг каца в София, посрещнат на летището от цар Борис. В последвалите разговори е постигната договорката за продажба на германско оръжие срещу български тютюни.
На 4 август 1936 г. българският цар е в Берлин, където три дни преди това са започнали олимпийските игри. След това се среща с Хитлер. В 16,00 ч царят е на състезания от олимпиадата, като в ложата, отредена за него, го посрещат Хитлер и Гьоринг. На 7 август е на обяд с Гьоринг, а след ден - при министъра на външните работи Фон Нойрат. На 10 август приема директора на Дойче банк Ялмар Шахт и генералния инспектор на Немските военновъздушни сили генерал Ерхард Милх. В предпоследния ден на своето посещение Борис III води делови разговори с директора на Райхсбанката Ялмар Шахт.
В резултат на това посещение само след година и половина вносът от Германия е 52 на сто от целия български внос, а през 1939-а ще нарасне на 66 на сто.
На 2 септември царят, придружен от Георги Ханджиев и Свилен Николов, с кола заминава за Рим и има двучасов разговор с Бенито Мусолини. Той е посветен изцяло на политически теми и търсене на начини за премахване на несправедливите клаузи на Версайските договори, част от които е и Ньойският.
Приближените на последния български цар свидетелстват, че
той е имал винаги особени симпатии към Англия
и английското кралско семейство, с което го свързват роднински отношения. Майката на цар Фердинанд Клементина е съпруга на принц Август Сакс-Кобург-Гота. Кралица Виктория, която е прабаба на крал Джордж VI, е омъжена за братовчеда на принц Август, принц Алберт фон Сакс-Кобург-Гота. Вярно, далечни роднински връзки, но пък аристократични. Затова цар Борис въпреки постигнатите договорености в Берлин посещава и Лондон. Пристига в последния ден на октомври 1937 г. С хората си е настанен в апартаментите на целия трети етаж в хотел “Риц” срещу Бъкингамския дворец и Хайд парк, в който отсядат само короновани глави. Среща се с крал Джордж VI, с външния министър Идън, с Робърт Ванситард, постоянен секретар в английското министерство на външните работи, с председателя на Балканския комитет сър Едуард Бойл и др.
След това посвещава деня си на своята страст - влаковете. Той е специален гост на изпитанието на нов модел електрически влак от Лондон до Глазгоу. Царят, като “стар машинист”, управлява локомотива, а влакът се движи с над 100 км в час. Извън това обаче не постига нито военни, нито икономически ползи за България освен поощрение за политиката, която води.
В края на 1939 г. или началото на 1940 г., свидетелства съветникът Павел Груев, царят получава писмо от английския крал, в което Джордж VI го хвали като мъдър ръководител. Припомня му негови посещения из европейските столици и усилията му за запазване на мира и
изразява надеждата, че царят ни ще съумее да запази България далеч от войната
Толкова. Няма никакви обещания за подкрепа за връщане на Южна Добруджа и Македония, нито пък за икономическо сътрудничество.
Южна Добруджа е върната с Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. Германия под влияние на българските искания е неин инициатор, но е наложена на Румъния и от Италия и Съветския съюз. Преди нея Хитлер се е допитал до Сталин, който се е съгласил със справедливите български искания – по това време те действат все още според пакта “Молотов - Рибентроп”.
Българските благодарности към Германия имат наколко измерения. На 17 ноември 1940 г., пак със самолета на Хитлер, царят заминава в главната квартира в Бертехсгаден. С него са Станислав Балан и д-р Георги Ханджиев.
Разговорите са около предстоящото военно сближаване на България и Германия.
Договорено е в края на ноември немски военни инженери да оценят българските транспортни връзки, а разузнавачи да направят свои бази за наблюдение във Варна и Бургас. Отклонени са предложенията на секретаря на Народния секретариат на външните работи на Съветския съюз Аркадий Соболев, на когото официално е отговорено, че “България не се чувства застрашена от никого и няма нужда от гаранции от никоя велика сила”.
Мобилизация в България е обявена в края на декември 1940 г. След месец е оповестено решение на Министерския съвет за “гражданска мобилизация” на всички мини. В началото на февруари 1941 г. е приета спогодба за снабдяване на германските войски в България, допълнена от споразумение между БНБ и Главно управление на кредитните каси на райха в Берлин.
Залегнала е клауза, че БНБ предоставя необходимите суми в левове за покриване на нуждите на германските войски в България и се обобщава: “Сумите в левове, които трябва да се предоставят за нуждите на германската войска, възлизат засега на 500 000 000 лева. Тегленето на сумите в левове става според нуждите на Германската военна каса в София”.
Из показанията на царския съветник Павел Груев пред т.нар. Народен съд
“Макар и предусещано доста по-отрано, влизането на България в Тристранния пакт и пропущането на германците да минат през България е било за царя и правителството единственото възможно и изгодно за България решение при създаденото тогава положение, при твърдото решение на царя да се запази страната от воюване и при перспективата за осъществяване на националното ни обединение и то без война. Въпреки взетото решение в навечерието на Пакта, на 28 февруари 1941 г., царят беше в едно крайно възбудено състояние. Нещо го безпокоеше все още, и то много силно, и той се провикна няколко пъти: “Какъв край!”, казвайки, че голяма част от народа искала да вървим с Русия. Но той виждаше и беше убеден, че друго решение тогава нямаше. Царят правеше всичко, за да останем невоюващи и необявяването от него на война на СССР той обосноваваше пред германците с факта, че ние пазим границата от турците и една война с русите не ще бъде популярна у нас и не би донесла никакви изгоди за Германия.” И продължава: “Македонският въпрос живо интересуваше царя. От где си черпеше верни сведения по борбите в македонските крила и дали беше в по-тесни връзки с някое от тях, не зная. Чувах, че бил във връзка с генерал. Протогеров и Вапцаров” (Има предвид Йонко Вапцаров - б.р.)
“При срещите си с крал Александър царят се е опитвал да издейства известни права на българите в Македония и така да се попритъпи македонската ябълка на раздора между двете страни. Защото царят искрено желаеше едно сближение и по-голямо доверие между Югославия и България. Царят запитал крал Александра още при срещата им в Евксиноград дали не би могъл да ни върне поне Западните покрайнини. Крал Александър отвърнал, че той би ги върнал веднага, но че крайните шовинисти сърби биха го убили веднага за това “раздаване” на вече сръбски земи.”
“През 1940 година царят прие г. Соболев, главен секретар на Министерството на външните работи при Съветския съюз. По-рано царят бе приел също г. Потемкин. Аудиенцията на г. Соболев бе поискана от съветската легация в София направо чрез мен. Соболев поставил на царя една про мемория, в която СССР предлагаше на България нещо като военен съюз, за да ни помогне да вземем Тракия (турска), като се заявявало, че този съюз не би изключвал евентуалното влизане на България в Тристранния пакт, в който вероятно щял да влезе и самият Съветски съюз, толкоз повече, че и Германия била вече в съюз със Съветите. Българското правителство отговорило, че България е много малка, за да даде ефикасна помощ и да влиза в съюз с Русия за вземането на Тракия, и че (доколкото точно си спомням) ние нямаме териториални аспирации откъм Турция.”
